Днес отново осъзнавам, че правя грешка след грешка в брака си и вместо да се уча от тези грешки, ги допускам отново и отново.
Стандартната история – брак, дете, свекърва наоколо, с моята поява последната намери постоянна цел за заяждане, обиди и интриги ………моята вина – синът й ме обича (все още надявам се). А аз вместо да отвърна с подобаващо безразличие тръгнах да доказвам, че отношението към мен е незаслужено. Страхувах се, че мъжът ми ще се подведе от постоянните натяквания, че “го дърпам назад”, че не ставам за него. Той оставя без коментар глупостите на майка си ………което ме побърква, започвам да мисля, че е съгласен с нея …..а в разговорите ни (спокойните) споделя, че не е така, а просто с годините е осъзнал, че тя няма да се промени и не й обръща внимание. Естествено има и друга причина – тя все пак му е майка. Само, че ми е страшно трудно да го накарам да говори за това – обикновено, за да ме накара да сменя темата ми хвърля някоя реплика, която ме ядосва още повече ………следва скандал и обиди, на които той отвръща (общо взето аз съм тази, която пали на четвърт)……….после няколко дни сърдене и накрая един от онези разговори, които ми дават сили да продължа напред……..до следващият път.
На всичкото отгоре осъзнавам, че го отдалечавам с всяка обидна дума …а не смятам за вярна нито една от тях. Знам, че той не е конфликтна личност и никога няма да ме засегне съзнателно ако не си го изпрося. Има трески за дялане разбира се, но и тук съм осъзнала, че по-лесно се справям с добра дума. Повтаря ми “Не обръщай внимание! Гледай ние тримата да сме добре! Не се занимавай с глупости!”, а аз пак си знам моята – не е честно, не искам да ме изкарват каквато не съм.
Знам, че с тази жена няма да се разберем – няма вариант да я приема, но за да запазя брака си трябва да престана да й обръщам каквото и да било внимание, а немога – ядосвам се и си го изкарвам на него и така го отблъсквам …………………..какво да правя?
Стандартната история – брак, дете, свекърва наоколо, с моята поява последната намери постоянна цел за заяждане, обиди и интриги ………моята вина – синът й ме обича (все още надявам се). А аз вместо да отвърна с подобаващо безразличие тръгнах да доказвам, че отношението към мен е незаслужено. Страхувах се, че мъжът ми ще се подведе от постоянните натяквания, че “го дърпам назад”, че не ставам за него. Той оставя без коментар глупостите на майка си ………което ме побърква, започвам да мисля, че е съгласен с нея …..а в разговорите ни (спокойните) споделя, че не е така, а просто с годините е осъзнал, че тя няма да се промени и не й обръща внимание. Естествено има и друга причина – тя все пак му е майка. Само, че ми е страшно трудно да го накарам да говори за това – обикновено, за да ме накара да сменя темата ми хвърля някоя реплика, която ме ядосва още повече ………следва скандал и обиди, на които той отвръща (общо взето аз съм тази, която пали на четвърт)……….после няколко дни сърдене и накрая един от онези разговори, които ми дават сили да продължа напред……..до следващият път.
На всичкото отгоре осъзнавам, че го отдалечавам с всяка обидна дума …а не смятам за вярна нито една от тях. Знам, че той не е конфликтна личност и никога няма да ме засегне съзнателно ако не си го изпрося. Има трески за дялане разбира се, но и тук съм осъзнала, че по-лесно се справям с добра дума. Повтаря ми “Не обръщай внимание! Гледай ние тримата да сме добре! Не се занимавай с глупости!”, а аз пак си знам моята – не е честно, не искам да ме изкарват каквато не съм.
Знам, че с тази жена няма да се разберем – няма вариант да я приема, но за да запазя брака си трябва да престана да й обръщам каквото и да било внимание, а немога – ядосвам се и си го изкарвам на него и така го отблъсквам …………………..какво да правя?
/,им давам да разберат,че за мен те са просто една дупка в пространството-не съществуват и толкова. 
