Регистрирана съм във форума, но предпочитам да споделя това анонимно. Повечето момичета ме познават, ще се сетят коя съм. Не се крия от вас, но имам причини да желая този постинг да не се появява в публикациите ми. Ще ви помоля да ми пишете регистрирания ник тук. Благодаря предварително за разбирането.
На предела съм. Мислех, че никога няма да събера сили и да пиша в този форум, но след като опитах какви ли не начини да забравя, се надявам да намера утеха тук.
Загубих близнаците си. След 3 години и половина очакване, надежда и борба, забременях след ин-витро и ги загубих в средата на бременността.
Първото бебе в 20-тата седмица. Второто, момиченце, в 22-рата. Имах прекрасна и безпроблемна бременност до тогава. За няколко часа лекия дискомфорт в корема премина в контракции, тапата падна и водите на едното бебе ливнаха изведнъж.
Минах през много екстри след това - потече ми кърма, направих силна алергична реакция към антибиотиците, които приемах заради инфекцията, не се разминах и с гъбички в следвствие на антибиотиците, имах допълнителни тревоги по други проблеми... За болката в душата и сърцето - знаете.
До преди 9 дни бях силна уж, държах се. Заблуждавала съм се. Пазех се не изплакана, не изстрадала, не споделила, пазех се, за да опитаме отново. Не исках да се отдавам на болката, надявах се, че новата бременност ще ми помогне да преодолея загубата по-лесно.
Уви, не успяхме. Не съм бременна. След като ми се обадиха от клиниката, рухнах. Терминът ми е в понеделник. Ще го преживея, знам, но много ме боли.
Празна съм, пуста съм, ръцете ми няма кой да прегърнат. В началото на бременността бях изплашена, как ще се справям с две бебета, сега няма ни едно. Не мога да спра да плача. Избягвам да показвам колко страдам пред съпруга ми. Съсипва се от мъка. Но ми е трудно, предполагам разбирате. Толкова пясъчна се чувствам, толкова слаба, толкова предадена на болката в момента.
Най-трудно се справям със спомените за раждането. Родих ги вагинално, едното бебе беше вече мъртво. Но умирах от страх да не чуя другото да изплаква. Знам, че 22-ра седмица е рано и дробчетата им не са развити и при първото поемане на въздух се задушават, но има бебета, които успяват да вдишат няколко пъти. Не изплака, но и не ми е по-леко от това.
Няма по-отчайваща скръб от предизвестената - в пълно съзнание на очакваш раждането на децата си - едното мъртво, другото без шанс да оживее. Не мога да забравя това чувство.
На предела съм. Мислех, че никога няма да събера сили и да пиша в този форум, но след като опитах какви ли не начини да забравя, се надявам да намера утеха тук.
Загубих близнаците си. След 3 години и половина очакване, надежда и борба, забременях след ин-витро и ги загубих в средата на бременността.
Първото бебе в 20-тата седмица. Второто, момиченце, в 22-рата. Имах прекрасна и безпроблемна бременност до тогава. За няколко часа лекия дискомфорт в корема премина в контракции, тапата падна и водите на едното бебе ливнаха изведнъж.
Минах през много екстри след това - потече ми кърма, направих силна алергична реакция към антибиотиците, които приемах заради инфекцията, не се разминах и с гъбички в следвствие на антибиотиците, имах допълнителни тревоги по други проблеми... За болката в душата и сърцето - знаете.
До преди 9 дни бях силна уж, държах се. Заблуждавала съм се. Пазех се не изплакана, не изстрадала, не споделила, пазех се, за да опитаме отново. Не исках да се отдавам на болката, надявах се, че новата бременност ще ми помогне да преодолея загубата по-лесно.
Уви, не успяхме. Не съм бременна. След като ми се обадиха от клиниката, рухнах. Терминът ми е в понеделник. Ще го преживея, знам, но много ме боли.
Празна съм, пуста съм, ръцете ми няма кой да прегърнат. В началото на бременността бях изплашена, как ще се справям с две бебета, сега няма ни едно. Не мога да спра да плача. Избягвам да показвам колко страдам пред съпруга ми. Съсипва се от мъка. Но ми е трудно, предполагам разбирате. Толкова пясъчна се чувствам, толкова слаба, толкова предадена на болката в момента.
Най-трудно се справям със спомените за раждането. Родих ги вагинално, едното бебе беше вече мъртво. Но умирах от страх да не чуя другото да изплаква. Знам, че 22-ра седмица е рано и дробчетата им не са развити и при първото поемане на въздух се задушават, но има бебета, които успяват да вдишат няколко пъти. Не изплака, но и не ми е по-леко от това.
Няма по-отчайваща скръб от предизвестената - в пълно съзнание на очакваш раждането на децата си - едното мъртво, другото без шанс да оживее. Не мога да забравя това чувство.
