Моята дъщеря е е същата. Види ли по големи от нея, зарязва всичко и отива при тях. На площадката има няколко деца, които се събират и играят заедно, а тя ходи по-тях като паленце. В началото ми беше мъчно да я гледам, мислех, че може би се чуства неприета или нещо подобно, защото трудно се вписва в игрите им, понякога отнася по някой коментар, но след като я наблюдавах отстрани известно време видях, че е щастлива дори само да й позволят да гледа как си играят. Когато спрях да я дърпам и да я карам да играе с тези на нейната възраст, тя започна да балансира нещата. Бута се известно време при големите, отиде за малко при малките и т.н.
От моята гледна точка две неща много работят с деца. Първото общуването като равен с тях (ако им покажеш уважение, заговориш ги с интерес към това което правят, когато детенцето отиде при тях, въпреки че си по-голяма, те може да се отнесът по-същият начин с твоето дете). И другото е да наблюдаваш детето си известно време без да се се мешаш в това, което прави, на мен ми е давало много идеи, в ситуации, които иначе съм приемала за проблемна даденост.
От моята гледна точка две неща много работят с деца. Първото общуването като равен с тях (ако им покажеш уважение, заговориш ги с интерес към това което правят, когато детенцето отиде при тях, въпреки че си по-голяма, те може да се отнесът по-същият начин с твоето дете). И другото е да наблюдаваш детето си известно време без да се се мешаш в това, което прави, на мен ми е давало много идеи, в ситуации, които иначе съм приемала за проблемна даденост.