Психолог № 1(в училището на батко й) накара детето да рисува картинки - семейството, слънцето, цветята. И понеже беше нарисувала слънцето намръщено психоложката ми обясни, че вкъщи не сме се усмихвали достатъчно и затова детето било толкова стеснително.
Психолог №2 (Медицинска академия) - Когато заведох детето (беше облечена цялата в розово, с опашка като фонтан на главата и започна да се оглежда в огледалото на стената). Та психолога след това обясни ( без да я попита нещо до този мемент), че това се дължи на облеклото в тон, на агресивната прическа и на оглеждането в огледалото.
Това ми е второ дете, което расте в абсолютно същата среда като първото. Първото (син на 12 год.) е прекалено контактен. Например на морето в станцията взима топка и пита заобикалящите го деца - Кой иска да играе мач и купонът настава. А дъщерята не се отлепи от мен и баща си в продължение на 10 дни. Деца на нейните години, по-големи, по-малки идваха и я викаха да играе с тах, но тя навежда глава и започва да си яде ноктите от притеснение. Много ми става мъчно.
Как ли ще продължим напред в живота, как да подходя и дали тя ще се промени ?