Как се справяте с носталгията?

Плача си и пуша

Днес бе поредната плачевна сутрин  дойде майката на хазайката да раздаде за Бог да прости ( днес е Архангелова задушнина) и се сетих за дядо си, който почина март...

Много ми е трудно да пиша...
Съжалявам

Ако има някой да ме види от страни, би ме помислил за луда...

Аз трудно мога да кажа че се справяме, защото сме от месец и нещо тук, но на моменти доста тъгуваме. Когато ни е мъчно много си говорим за любимите места, слушаме българска музика, ядем лютеница, обаждаме се по телефона на близките през ден-два.... И така.... Колко се справяме..... ще видим след година

Много ми е мъ4но,особено на праЗниците..Поплаквам си и след време ми олекне и така..Ама си живея със спомените..

Мене ме хвана доста късно това чувство, първите тръпки ча-а-а-к след като родих, та и по-късно, значи около 2 години след престоя тук. Общо-взето като усетих, че тази работа с чужбината става насериозно, а насериозно става като че ли покрай децата, които растат все повече и повече чужденчета  . Ами ... май чета форума. Tук каквото и да кажеш, ще се намери поне още една бяла врана 

ами отна4ало не се справях,само реееееееев,като магарица 
после постепенно с времето сякаШ посвикнах с вси4ко тук и запо4н апо-малко да ми липсва.после дойде и майка ми тук,а сега след като се роди и малката,по4ти ниЩо не ми липсва,запознахме се и с много българи тук.така 4е носталгия по4ти няма за Щастие.
2 са неЩата които най-мноог предизвикват носталгия-Търново,понеже там бяха Щастливите ми студеентски години и главната на Ст.Загора,въпреки 4е не съм изобЩо и живяла в този град,винаги ми е било толкова готино да съм то4но там 

работа, работа и пак работа. Ако ти остане свободно време бързо го уплътняваш и така не остава време да мислиш.

 А при мене не може да функционира това..Много не6а в ежедневието ми ми напомнят zа БГ..Дори когато спя,санувам дома ми в Бг

Мен ме налягаха тъжни носталги4ни мисли само първата година. Хубаво е да вярваш в избора си да живееш в дадената страна и да знаеш, 4е по всяко време можеш да се прибереш до Бг. Когато имаш документи и нищо не те спира - поне при мен играе важна роля за душевно спокойствие.
Тъжно ми беше от време на време докато живота ни тук си влезе в релсите (около 1 година), докато приемем разликите между живота в два разли4ни континента.
За този период си създадохме и приятелства (с българи, естествено), които непрекъснато се увели4ават  Ходим си до Бг всяка година, родителите ни гостуват от време на време. Аз ли4но се 4увствам добре.

Приятелите в бг ве4е са си поели пътя, разли4ен от нашия. Много ни е мило и драго да се видим, да се споделим за ежедневието, да се посмеем на стари слу4ки и преживявания и след това да се разделим по живо, по здраво до нови срещи 

А ина4е навярно цял живот ще сравняваме нещата с тези в Бг. Тъй като социалния ни кръг е от българи - когато събираме, си говорим предимно за Бг. Заслушвала съм се отстрани - в група от 10-15 4овека на разли4ни възрасти, с разли4ни професии и ежедневие, които си говорят на групи4ки - в рамките на 5 минути ще 4уеш поне 20 пъти думите: "България, българско, български" Винаги ще си останем Българи където и да сме!

Що се отнася за сънищата - 95% са свързани с места и хора от България. Сутринта се събуждам с усмивка, обаждам се на хората, които съм сънувала и продължавам ежедневието. Не зная дали ще ме разберете правилно, но се 4увствам сякаш Бг е зад завоя. 

Като ме налегне носталгията (което напоследък май се случва по-рядко) най-често се обаждам по телфона на близките ми в бг. Иначе всеки ден отварям http://weather.dir.bg/web_cam.php (28 години съм живяла недалеч от това място), това ми създава макар и за кратко илюзията че съм там.

След 6 месеца прекарани тук, все още не ме е обхванала 
А и понякога ми стига само това, че имам с кого да си поговоря на български или да слушам БГ радио.

Слу6ам българска музика, гледам 6оуто на Слави, обаждам се на някоя приятелка и така в об6ти линии. Но аз живея тук ве4е пове4е от 8 години и съм свикнала на тука6ния живот. Даже ми се е слу4вало да се запозная с българка, която току 6то е до6ла в Дания и да се по4увствам като 4ужденка пред нея- просто тотално разли4ни манталитети
А в компанията на дат4ани се 4увствам 4ужденка
Боже, ве4е незная коя съм

Ами аз се обаждам на майка или си говоря с някой приятел в ICQ. Ако тати не си е в къщи за да ме успокоява и на него се обаждам

Абе, чакам да ми мине общо взето и се залисвам с много работа, после се обаждам по телефоните и казвам на всички колко много ги обичам. Иначе, опитала съм се да си създам една малка България в моя дом с моето семейство- имаме приятели българи, но и италиянци, които просто са възхитени от всичко наше.... Знам , че в спомените ми всичко е много по-хубаво от колкото е в действителност и че цял живот ще съм ни рак ни риба..... но ми остава успокението, че мога да ходя на гости винаго когато си пожелая.

Medea, какво е това местожителство?

Нямам носталгия, само в на4алото, докато детето не беше при нас. Ма сега за какво да тъгувам, освен за родителите ми и брат ми?  Моята майка е родовно тук, най ве4е зимата, на топли4ко. Не тъгувам определно.

Първите месеци постоянно плачех, сега вече почнах да посвиквам (след почти 4 години тук). На моменти страдам от ужасна носталгия Тогава хващам телефона и говоря с нашите, баба ми, приятелки... часове наред. Днес ми е един такъв лош ден. Едната ми баба почина февруари , не доживя да си види последната пра-внучка... днес трябваше да навърши 97 години.
Най-ми тежи, че сме толкова далеч от България, а и нашите категорично отказват да стъпят в Канада

Никога не съм изпитвала носталгия... Може и да ми се случи някой ден, но за сега...

Най-много страдам от това, че мама и сестра ми са тооолкова далече. Но добре, че има интернет и телефон, та се чуваме почти всеки ден и това ми помага да преодолея носталгията Иначе слушаме българско радио, гледаме BTV-Новините, срещаме се с други българи и така се справяме. А като знам, че скоро не се очертава да се прибера в родния Бургас, ми става още по-криво.
Ама какво да се прави - съдба....в крайна сметка пък никой не ме е карал насила да напускам България. Като вече не мога да издържам, хващам първия самолет и готово 

Родината не ми липсва, липсва ми семейството ми . Допреди 2 години не бях живяла отделно от мама и тати . С носталгията се справям някак си, но за сметка на това плащам доста за телефонни карти

Докато майка ми беше оттатък океана звънях по 2 пъти на ден ( тук ползвам едни карти за по 5 долара, дават ми 7 часа разговор, нямат изговаряане). Сега откакто е тук, се обаждам на брат ми, дядо , баба и братовчедите през ден - редувам ги, че иначе няма за какво да си говорим;)Ако мноооого ми домъчнее, замесвам си мазни кюфтета, правя една баница след тях, сядам и си ги изяждам сладко сладко;)

Лошото е че телефона не помага понякога...животът е кратък, тече главозамайващо бързо и недай си боже ако си отиде близък човек а не си успял да си вземеш сбогом ...боли много.

ЕЕ вече бях почнала да си мисля, че си бившата жена на чичо ми. И тя е в Кали и майка и е там и бебока и на 4-5 месеца

Аз никога досега не съм изпивала носталгия, а единствено липса на близък човек...

Аз си имам малка България тук. Заобиколена съм от български неща, чета всеки ден български вестник, има го този форум, както и други, слушам радио, пращам смс-и и така...Понякога ми липсват близките хора и неща, но като цяло явно съм от адаптивните хора, защото не съм изпитала носталгия... Може би една от причините е броя на проблемите ми в България....

В Toscana, Arezzzo

И при мене носталгията я имаше, но само в началото. Сега вече сме си направили една малка България тука - имаме бг телевизия, четем си бг книжки, ядем бг кухня, нашите идват доста често на гости , а през другото време си говорим през ден по телефона .... Просто няма за какво да ми е мъчно ... и приятелите ми и те не са в бг 

Преди да се роди детето плачех много. Като идвах насам малкото ми братче беше на 2 г. и все едно собствено дете оставих в България. За раждането дойде майка ми с братчето (вече на 7 г.) и постояха. Оттогава нямам никаква носталгия тъй като си родих собствено дете.

Така че... носталгията май се изразява в мъка по семейството, отколкото в мъка по "държавата"...

И аз за сетен път се присъединявам към думите на Дидка и Снежи...Не зная, дали това че сме толкова далеч от България, ни кара да се чувстваме така или просто сме с близка душевност...
И за мен България е най-вече семейството ми,но и многото роднини,с които сме доста близки,приятелите от 15-20 години,които никога няма да имам тук...И не само...
Аз поне имах щастието да работя с изключително интелигентни хора,от които пазя много топли спомени,не че не е имало проблеми,но те избледняват.
От 3 години съм в Канада,но с чести прибежки към България.Българската музика и филми понякога ме карат да се чувствам още по-зле и не е рядко явлението да слушам любима песен по 100 пъти и да си рева на нея,докато съпругът ми не я спре
А колкото до злобата и завистта,има ги навсякъде...Аз лично имах лошия късмет да ги срещна и тук в огромни размери...А бягайки от тях,човек понякога се затваря неусетно в себе си и това прави носталгията по-силна...Не зная,къде ще живея след 5 години,но зная,че българка ще си бъда докрая и ще тъгувам за всичко,което съм оставила там...
 

Май не се справям - яде си ме!
Обаждам се на най-добрата ми приятелка там, и си говорим, все едно, че за последно сме се виждали вчера.
Пия виртуално кафе във форума.
Отдавам се на спомени (паметта услужливо филтрира лошото и оставя доброто).
Мдаааа, такива ми ти работи... пуста носталгия!

Носталгия няма, има чувство на праzнота,
че семейството ми не е наблиzо, та да ги пощипвам,
zелувам, драzня, да вечерям с тях и да слушам
как баща ми свири на хармоника или да танzуваме
по праzниците танго. Само това ми липсва.
Иначе като се zастоя дългичко в БГ, се улавям,
че ми липсва дома и калабалъка тук, в Германия.

първите 3 дни от първия ми престой в 4ужбина се скъсах от рев и изпаднах в депресия. за това си казах , 4е ако искам да остана,  трябва да се взема в ръце и спрях. и сега като 4уя народна музика ми се стяга гърлото.
малко гадно е , но поради тази при4ина избягвам да слушам Бг музика и дори сателитната не гледам ве4е. действат ми на емоциите и все се ядосвам за нещо ,което става в БГ.
4ета сайта на БТВ.
не мога да живея непрекъснато м/у двата свята. така винаги ще съм по средата, във въздуха някъде, и няма да мога да се  приспособя. както се о4ертава живота ми ще мине тук, но винаги ще си остана българка.....не е толкова лесно, колкото си мислят хората.

Първата година беше кошмар ревях и звънях на всички в България
После си намерих работа купихме си къща роди се Кристиян
Исталирах сателит с български програми 
Купих си комрютър и всяка вечер си приказвам с приятели и близки по интернет все едно съм във Варна
А и се запознах с други българи тук и се събираме когато можем 
А пък и намерих и италянски приятели и като ги омеша с българи става голямо шоу
Е поне веднъж годишно си ходя 

Говоря си с майка ми всеки ден, идвам тук, във форума, да ми лъхне на българско  Като ми домъчнее много, пускам новините или въобще нещо от БГ, което да ми напомни за абсурда в държавата ни, и защо поначало се махнахме оттам. Поглеждам сина си, който расте като малък принц и на когото тук мога да осигуря всичко, за разлика от БГ. И ми минава. Единственото, което все още не мога да преодолея е българския химн - ей, като го чуя реввам като магарица  А, и песента "Я кажи ми, облаче ле бяло". Американско гражданство може да взема, но американка няма да стана. Дано успеем да възпитаме и детето като българче. Проклети да са некадърните ни управници, дето ни прогониха от родината ни!

Аз си пиша с близките по интернета и това което ме крепи е че винагси си казвам "другата година" си ходя до БГ и гледам снимки.