Здравейте, съфорумки и съфорумци 
Историята ми на кратко е следната: Имах абсолютно откачена и бурна връзка с женен мъж - емоции, страст, сълзи, раздели , мили думи, лъжи, изневери,обещания и какво ли още не. Да, знам, че нямах бъдеще с него, знам за самотните вечери и безсънните нощи,знам за безкрайното очакване на телефонното позвъняване....и все пак стисках зъби, защото за нищо на света не исках да се разделя с онзи откраднат, неописуем миг, в който бяхме заедно. Примирих се с всичко, докато не разбрах, че има паралелна връзка- момиче, с което даже не се е крил(никой не подозираше за нас), защото просто знаеше,че аз няма как да го видя-та аз чаках вкъщи, споменатото вече позвъняване. Сякаш минах през ада.....и не знам откъде събрах сили,но се махнах. Само аз си знам какъв ужас изживях. След близо година срещнах човека, с когото съм и до момента-пълна противоположност на бившия.Всичко в него ми харесва, но я няма искрата, няма я онази страст....Дълго време след раздялта не говорих с него, дори не се и поздравявахме и така до преди 4,5 мес., когато той(бившият) разбра къде работя. От начало бяха само безобидни разговори, които постепенно се превърнаха в дълги анализи и оправдания за миналото. Всеки ден плаче като дете, пише красиви думи-колко много обича и съжалява, колко много му липсвам и го боли, подарява цветя и хиляди др жестове , които никога не е правил преди за мен, това е всеки божи ден!!! Не знам, сякаш въпреки убидата,огорчението,лъжите му, аз никога не съм спирала да го обичам,мамка му. Що за човек съм аз, а? Въпреки , че до мен имам мил и добър мъж,който истински ме цени и уважава?! Денят ми се превърна във ежесекундна борба със самата себе си. Усмихвам се , а ми се крещи! Знам, 4е е лудост, но как да се преборя с това чувство? Положението започва адски да ми тежи... ако въобще може да се даде някакъв съвет в тази ситуация, ще съм ви адски благодарна 
Историята ми на кратко е следната: Имах абсолютно откачена и бурна връзка с женен мъж - емоции, страст, сълзи, раздели , мили думи, лъжи, изневери,обещания и какво ли още не. Да, знам, че нямах бъдеще с него, знам за самотните вечери и безсънните нощи,знам за безкрайното очакване на телефонното позвъняване....и все пак стисках зъби, защото за нищо на света не исках да се разделя с онзи откраднат, неописуем миг, в който бяхме заедно. Примирих се с всичко, докато не разбрах, че има паралелна връзка- момиче, с което даже не се е крил(никой не подозираше за нас), защото просто знаеше,че аз няма как да го видя-та аз чаках вкъщи, споменатото вече позвъняване. Сякаш минах през ада.....и не знам откъде събрах сили,но се махнах. Само аз си знам какъв ужас изживях. След близо година срещнах човека, с когото съм и до момента-пълна противоположност на бившия.Всичко в него ми харесва, но я няма искрата, няма я онази страст....Дълго време след раздялта не говорих с него, дори не се и поздравявахме и така до преди 4,5 мес., когато той(бившият) разбра къде работя. От начало бяха само безобидни разговори, които постепенно се превърнаха в дълги анализи и оправдания за миналото. Всеки ден плаче като дете, пише красиви думи-колко много обича и съжалява, колко много му липсвам и го боли, подарява цветя и хиляди др жестове , които никога не е правил преди за мен, това е всеки божи ден!!! Не знам, сякаш въпреки убидата,огорчението,лъжите му, аз никога не съм спирала да го обичам,мамка му. Що за човек съм аз, а? Въпреки , че до мен имам мил и добър мъж,който истински ме цени и уважава?! Денят ми се превърна във ежесекундна борба със самата себе си. Усмихвам се , а ми се крещи! Знам, 4е е лудост, но как да се преборя с това чувство? Положението започва адски да ми тежи... ако въобще може да се даде някакъв съвет в тази ситуация, ще съм ви адски благодарна 
. Май точно това ти е нужно и много мои познати точно така разкараха уж "голямата любов". 
