Като видях темата и първото нещо, което ми мина през ум бяха думите на една моя приятелка:"Абе, не ме е яд, че ще се разболее, но така ме е яд, че ще се разглези!" 
И аз я глезя - щом е болна всичко й е разрешено, стига тя да се почувства по-добре. Осъзнавам, че не е много възпитателно, но какво да правя, много ми е мъчно когато я гледам болна и тъжна, за една нейна усмивка си продавам душата. Пък и тя не злоупотребява - иска да гледа детски филми, да хапва някоя и друга бонбона или пък просто да се гушкаме вечер в нашето легло. Много ли иска детето, та да му отказваме тези дребни неща?
И аз я глезя - щом е болна всичко й е разрешено, стига тя да се почувства по-добре. Осъзнавам, че не е много възпитателно, но какво да правя, много ми е мъчно когато я гледам болна и тъжна, за една нейна усмивка си продавам душата. Пък и тя не злоупотребява - иска да гледа детски филми, да хапва някоя и друга бонбона или пък просто да се гушкаме вечер в нашето легло. Много ли иска детето, та да му отказваме тези дребни неща?
Обаче усещането определено си ми е такова. Благодаря ти за гледната точка 
А и аз си имам детските спомени. Пък и сега обичам като отида при мама и да се поглезя, но му казвам "да си почина" 