За детето, бабата и ...... мамата

Децата са на периоди ,то е ясно.Променят се ,растат и е нормално това.Малкия го оставихме при баба му това лято за 2 седмици ,и уж си говорихме по телефона ,ама като се прибрах първо ме прегърна и оттам на сетне като почна да ме удря и търчи при баба си за всичко.Ама хич не си го сложих на сърце.Почнахме да си играем,да се боричкаме и готово.Сега пък е на фаза другите може да ходят където си искат ама мама и тати никъде без него и се сърди .Така че е временно това.
въоръжи се с търпение и всичко ще отмине!

                      Момичета,каквито и вълнения да имате по проблема"баба" и "мама" НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ,ЧЕ     М А М А    Е ЕДНА ЕДИНСТВЕНА в какъвто ще смисъл.Има по няколко баби,дядовци и съседки ,но в живота МАМА И ТАТИ са неповторим персонаж.НИКОЙ ПРИ НИКАКВИ УСЛОВИЯ НЕ МОЖЕ ДА ГИ ЗАМЕСТИ.И когато порастнат децата в критичен случай първата им мисъл и дума е за "мама".Татковците да не  се сърдят ,но те са на втори план поне според моите наблюдения.Оставете на децата си правото да обичат и вашите родители ,каквото и да е вашето отношение  свързано с темата.Успех.

Толкова пъти съм се чувствала по тоя начин, че вече ревността ми е втора природа...
Виктор още от съвсем малък и до сега е доста самостоятелен, никога, ама никога не е плакал за мене, отива с удоволствие при всеки що-годе познат. Никога като се връщам от някъде, не се е втурвал към мене да ме прегръща. Единствено изненадата "ааа, мама". Това не е лошо, защото няма проблем да го оставям на някой, поне докато сме в Бг.
Никога не съм ревнувала от баща му, даже ми е кеф. А Виктор плачеше за баща си, като тръгваше на работа всяка сутрин. А като се връща, се хвърля на врата му.
Обаче от бабите и другите не знам защо, ама ревнувах.

Нещата се промениха обаче. Сега например иска да заспива само с мене. Като се удари, иска аз да го гушкам, да му цункам удареното. Има неща, които ги правим само двамата.

Отминава сякаш. Не искам някаква болезнена привързаност към мене. Обаче много тежи мисълта, че детето ти май не те обича...

Преди време и аз бях пускала подобна тема. Много ми беше мъчно и на мен, че съм на втори план При това моята щерка беше много мъничка, когато започна да проявява такива предпочитания към баба си. Може би още на 7-8 месеца. Като гледам повечето от вас не живеят с бабите и децата ги виждат по-рядко, което може да означава, че им домъчнява за тях, или че бабите повече ги глезят и затова са по-обичани. При нас дори и това не може да се приложи като обяснение, защото ние живеем заедно. Малката всеки ден е покрай баба си, тя и забранява същите неща, които и аз но пак като я види мен ме зарязва и драпа към нея дори още преди да проходи. Просто не мога да се конкурирам с нея по никакъв начин. Познато ми е чувството на ревност. Много боли  Но се свиква.
Аз се опитах да гледам позитивно на нещата. Наблюдавам какво прави бабата, как се занимава с нея, какво и говори, къде я води, какво и показва и се уча от нея. Предполагам, за мен е по-лесно защото ми е родна майка, а не свеки. Всеки човек е различен и има различен подход към децата. Съответно може да ги научи на различни неща. Това само ги обогатява интелектуално и емоционално. Аз колкото и да я обичам, все пак съм човек с определени навици, изразявам емоциите си по определена начин, имам някакъв стериотип. Между другото да спомена, че съм самотна майка. Бих могла да живея в собствения си апартамент с малката, но нарочно се задържам при родителите ми. Не толкова заради помощта, която ми оказват, колкото за да дам възможност на детето ежедневно да общува с повече хора. Не искам аз да съм нейната вселена.
Неприятно ми е, боли ме, но си казвам, че е за нейно добро. 

Не мисля, че това е период. Просто детето се гледа основно от баба си, доколкото аз разбирам, от съвсем мъничко и затова е привързано към нея. Това си е съвсем нормално. Не бива това да те натъжава или дразни. Какво значи "не искам да стимулирам такава връзка"? Тя връзката вече е изградена и не виждам кое би я разрушило или стимулирало повече. Според мен просто трябва да я приемеш, без да драматизираш и да разчиташ, че с времето нещата ще се променят. Детето колкото повече расте, ще не ще, ще се отделя от нея, ще гради нови връзки, нови отношения, ще се развива и тогава нещата ще се подредят.

Моят племенник е така отгледан от баба си и я обожава. Поради обективни обстоятелства беше откъснат от нея за 3 месеца и детето го понесе МНОГО тежко. Не знам дали би реагирал така, ако беше се отделил от майка си. Май не. Три месеца баба му я нямаше и детето направо се срина. След като тя се върна, детето направо за минути се промени. А проблема с емоционалното и психическото му състояние беше сериозен. Но той имаше /и все още има/ такава връзка с баба си защото тя му е всъщност майка. Сега вече не е така отчаяно привързан към нея, но тя е най-важния човек за него, наред с баща му. Брат ми много се надява да откъсне детето от баба му, но аз мисля, че това просто няма как да стане, или ако стане, то ще е много бавно във времето.

Моите деца живеят с баба си, но понеже никога не са гледани от нея не са така привързани и аз съм човекът, който те търсят и който чувстват близък и важен. Обичат я, много са близки, но и дума не може да става за такава силна и органична връзка между тях и майка ми, както между племеника ми и баба му. Затова твърдя, че не ства дума за периоди, през които всички деца минават, а за съвсем друго нещо.

Понеже виждам каква драма е за брат ми това чудо с бабата на малкия и непрестанните му опити да откъсне детето от нея /не виждам смисъл от които/ те съветвам леко и търпеливо да се отнасяш към връзката им и просто постепенно да се опитваш да заемеш полагащото ти се място в отношенията ви с детето. И не гледай на бабата като на съперник, а просто като още един човек, който обича детето ти силно и безмерно като теб, което за него е богатство.

Не си ме разбрала правилно. Не е гледан основно от баба си. Напротив. Вярно аз почнах работа, но на половин ден и първо го гледа едната, после др. баба и след това гледачка. Тръгна на ясла 1,2г и от тогава и аз на пълен ден. Аз го водя и прибирам. До  сега се е случвало точно три пъти да нощува в баба си.

Както и да е - това беше отклонение.
Може би сте прави, че всеки човек си има подход и начин на изразяване. Също така и всеки има различни предпочитания.
Затова сме различни.
Ще се надявам някой ден и мен да ме оценят по достойнство. 
Макар че думи от рода - "ти си майка, няма начин да не те обича" за мен са пълна глупост. Любовта и привързаността никакъв случай не са даденост само поради факта че съществува роднинска връзка. Дори напротив. Липсата на възможност за избор те кара да си много по взискателен към тия хора. Дано да съм добра майка и да науча мъника да бъде човек.
Останалото сигурно няма никакво значение.

Здравейте! Напълно те разбирам - и аз имам такъв проблем, но моя син не плаче за баба или дядо а за баща си! Умира си за него! Сутрин още като отвори очи и първата дума, която казва е "тати?" и ако го няма ....... ела да видиш - ревове, мрънканици и т. н. Тръгнем към яслите - по целия път "тати, тати, тати, икам тати" и т.н. до безкрай. Най-накрая изпадаме в истерия и ревове, сълзи ..... не ми се говори. В къщи - подобна история - не може тати и в коридора да излезе и моя син търчи след него - в тоалетната - същата работа. А мама - "кучета я яли". Ами как няма да е - мама цял ден е на работа, прибира се в къщи - готви, мие чинии, вдига и слага масата, глади и т.н. домакинска работа - накрая нямам сили да си играя с него. А тати - взима го от ясли, играе си с него по цяла вечер и т.н. понякога дори разрешава неща които мама забранява. Рядко, но понякога се случва а малкия мишок помни такива моменти. Като посегна да го гушна ме бута и ми вика "не" или "неикам" а онзи ден дори ми измърмори нещо от рода на "маршс"!  Какво да ти кажа мила? - дано отмине и този период защото освен, че ми е страшно тъжно изпитвам и ревност отгоре на всичко.  Срам не срам - така е. Горе главата - нещата ще се оправят!

Вероятно бабата нарочно се старае да те затъмни (не с лоши чувства). Бабите на детето ми си умират за най-малкия знак, че са предпочитани, например детето да пожелае да остане вкъщи с тях, вместо да излезе на разходка с нас, да се съгласи баба да го приспи или нещо такова. Разбирам ги. И аз като имам внуче, така ще си го глезкам. Винаги съм била фаворит на детето и това понякога малко тежи.
Защо просто не се опиташ да му обърнеш повече внимание на детето - да играете повече, да идете заедно на детски филм, вместо да го пращаш при баба, за да гледате филм за възрастни, да го вземеш някой път първи от детска градина и да идете заедно на сладкарница, ей такива неща. Бас, че скоро ще се промени ситуацията.

  При нас не се промени дори след усилени опити от моя страна(имам предвид повече занимания заедно, повече интересни събития и т.н)
  Признавам си много ревнувам и странното е, че ревнувам само от отношението към баба им(моята майка), а не от други хора на които обръщат внимание. Иначе въобще не съм ревнив човек.
  Наскоро баща ми сподели, че и той се чувствал така "Цял ден съм с малкия, а майка ти като се прибере от работа и той (сина ми)автоматично ме забравя и се лепва за нея". Това е разбира се буквално - хваща се за полата й, където ходи тя и той там.
  Дъщеря ми като й кажем, че отиваме при баба и дядо и направо "хвръква". То не са радости, то не е чудо.

  Другата ми болка, е че малкият предпочита и баща си пред мен и аз оставам на някакъв много заден план. Баща му отива до тоалетна и малкият сяда отвън на прага и го чака да излезе, а аз като се опитам да му се порадвам и бяга. То вярно, ча моята радост е "мечешка" - много ги мачкам, но се чувствам гадно.

И ние сме така...били сме и ще бъдем може би.
Дори е може би по-лошо, защото едната баба има ясни предпочитания към голямата... Чак не ми се сеща какво чудо преживях с нея...
Когато се роди малката, бабата беше ентусиастка да помага - вземаше каката навсякъде с нея. Лошо няма ще кажете. Да , ама не. Винаги когато я носеше обратно вкъщи наставаше кошмар някакъв: " Махни се, не те искам, върни ме на баба ми, тя всичко ми дава, и Слави да гледам и лак да си слагам....а ти си лоша, гадна, и туй бебе само реве...." Тогава тя беше на 3 годинки. Капака на всичко беше, когато започна да малтретира бебето- беше му направила на оградки( от зъби) и двете ръчички защото й бутало играчките това гадно бебе. Тогава казах- край! Това е то! Или двете в комплект за по един - два дни или никоя никога. Много ми се сърдеше(бабата)- лишавала съм детето от това ,онова, нея съм лишавала от детето....и т.н . Попитах я само едно- дава ли си сметка, че лишава сестричката й от кака и двете от общуване една с друга? Тук може би трябва да поясня, че всъщност не се е кой знае колко покъсала да помага - ако 2 седмици си е вкъщи детенце, една е при нея(толкова й издържаха нервите) После пак така.
А за предпочитанията - все си е така. Миналата година бяха при нея за лятната ваканция- тогава работех и то все до късно. Най-много ми тежеше, че не са покрай мен поне вечер, но нямаше как. Нямате си на идея какво ми стана, когато на едно от ходенията ми малката се гушна в мен, разплака се - направо трепереше цялата - и ми каза " Мамо, вземи ме, те все ми казват, че съм лоша, че не съм послушна...искам при тебе, мамоооо...." Какво да ви разправям.... Вярвам на детето, защото тя (бабата) много пъти ми се е жалвала( в присъствието на детето) от това, че била много инатеста, лоша и т.н.
Какво направих ли - напуснах работа за да не ми се налага да й ги оставям за дълго.
Преди това й дадох тема за размисъл ...
Сега вече като че ли се пооправят нещата ама...ще видим
Оф, много дълго стана, но ...какво да се прави
Едно ще кажа на всички ви- не падайте духом и не се предавайте! Децата са си наши все пак и мисля, че всеки би трябвало да се съобразява с нас по отношение на тях.
Или бъркам?