Що се отнася до повтаряемостта на чувствата - няма такава. Използвала съм цитат и съм се постарала да си личи, че думите не са мои. Навярно не съм се справила и оттам идва натрапчивостта.
Така или иначе, възможността да простиш е възможност да изчистиш съзнанието си.
Да помниш сто години кой и с какво те е засегнал, да не можеш да се отърсиш от обидата, да простиш за мен е най-малкото неразумно отношение към самия теб.
Липсата на емоции, обаче, на мен ми навява друго усещане.
Относно възприятията за поправимост, споделям, че за мен непоправимо е едно. Което не прави всичко поправимо нормално в очите ми.
Ако някой навреди на теб и семейството ти, ако хора, които обичаш реално пострадат не виждам каква е ползата от прошката? Мога да дам и други примери, но не мисля, че има нужда. Вероятно, ако човек се вихри в някакъв пагубен емоционален кръг, жадува отмъщение и се задушава от омраза е добре да поработи върху прошката, за да продължи да живее нормално. И все пак, и след това има неща, които са непростими. Няма какво да се лъжем. Тоталната прошка, т.е. човека сторил ти зло да бъде приеман като всеки друг би била невероятна самозаблуда. Или святост, която не е за хора.
ПП Всъщност пиша по темата, защото виждам, че от модата да сме духовно извисени все по- често и все повече хора искат от себе си невъзможни неща. Едно е да си обидчив и отмъстителен, това пречи несъмнено, но да искаш да си светец, да мислиш, че можеш да простиш всичко, според мен е прекалено.