Такова отношение ли заслужаваме, бъдещи майки?

В началото останах без думи докато четях статията, но сега направо съм бясна и ми иде да отворя прозореца и да крещя !!
Горда съм, че един човек не си мълчи!Горда съм ,че е решил да се бори!Надявам се само,че има финансовата възможност да води процес.Иска ми се да предложа така както събираме пари за благотворителност,така да съберем пари за дело и да помогнем ако се наложи.
Лора бъди все така силна,защото те чака нелека борба!

Боже,това направо е невиждано,нечувано,чудовищно отношение към човешко същество.Тези изроди в тази болница заслужават съд.Това може да се случи само в тази скапана държава,дала работа и хляб на на собствените си шизойдни,уродливи подобия на цивилизовани граждани на света.Българио,заслужаваш си съдбата,много жалко за невинните и нормални хорица,който страдат жсеки изживян ден,вегитирайки в тази жестока държава.

Някой може ли да каже какво пише в линка с Продължение, не го отварям.

Ами и аз това питах, но никой не ми отговори, нито светна.

Част 1

24/1/2006 20:02
Това писмо бе получено днес в редакцията на вестник “Черноморие”. То е покъртително. Предизвиква едновременно и съчувствие, и гняв. Сухите факти около случая аудиторията на “ДНЕС+” може да си припомни от материала, който публикувахме на 19.01.2006 г. и беше озаглавен в нашия сайт така: В МБАЛ "Св.Анна" лекарка сигнализира полицията по съмнение за криминален аборт. Сега ви предлагаме другата гледна точка.

Благодарим на колегите от вестник “Черноморие” за това, че ни предоставиха този текст, който ще бъде отпечатан изцяло и в утрешния брой на тяхното издание. Ето самото писмо:


--------------------------------------------------------------------------------

34 – годишната варненка, за която така безлично се говори в статията, съм аз. Казвам се Лора и искам чрез страниците на вашия вестник да разясня така наречената паника на лекарите от болница “Света Анна”.

Безкрайно ми е неприятно, че след всичко, което се случи на тази грозна за мен дата, 18 януари, господата от споменатото болнично заведение продължават в същия безличен и меко казано нечовешки стил да изнасят изкривена, непрофесионална, подсъдна информация.

Ето моята история...

Реших да родя. Въпреки годините. Бременността беше желана и очаквана. За съжаление, от самото начало се оказа проблемна. Но бях решена да изтърпя всичко, на което е способна да се подложи една бъдеща майка, за да добие дете.

Медикаментозното лечение, множеството лекарства, които моите лекуващи лекари ми предписаха, за да предотвратят фаталния изход, лесно могат да бъдат доказани, но не това е проблемът според мен в настоящия момент.

На 18 януари, сутринта, след изкарана нощ с висока температура, в тоалетната аз абортирах. Не искам да описвам емоционалното и психическо състояние в един такъв момент. Думите, колкото и брутално да звучи, са слаби да опишат шока, уплахата, ужаса, който изпитах. След консултация по телефона с лекуващия ми лекар, бях упътена към въпросната болница. В спешния кабинет на първия етаж бях посрещната от две госпожи, дъвчейки и двете шумно ароматни дъвки.

Дори дъщеря ми, която е тийнейджър знае, че подобен род държание е нетипично за дама. Почти на вратата ме запитаха, какъв е моят проблем. В движение бях прегледана от лекарка, чието име така и не разбрах. Прегледът беше подобен на бъркане в кофа за боклук. Физическата болка няма да коментирам. Професионалният отговор беше: Ставало е нещо, ама ще видим какво.

След продължително попълване на документи бях препратена към гинекологично отделение на четвърти етаж. Там санитарката ме посрещна с думите – ти ли си онази с падналото бебе в тоалетната. Приклекнах мислено от лепнатото определение, но замълчах. Да, аз бях тази, която преди по-малко от час беше загубила детето си. След разпит имах наглостта да си призная, че не стига всичко, ами съм и изяла една ябълка, която ще отложи кюртажа, поради причина, че не може да ми бъде поставена анестезия. За друг път, не дай си боже, ще знам – никакви ябълки, никакво ядене
- преча на нормалната работа на лекарите.

Попитах човешки колко ще трябва да изчакам. Отговорът беше: 4 - 6 часа. Сметнах часа на фаталната ябълка и се оказа, че около 11,00-12,00 часа мога вече да бъда кюртирана. Зачаках. Отново няма да описвам какво ми коства и това. Но в случая няма виновен освен аз, моята ябълка и анестезията, която, много интересно, ако се наложи да бъде животоспасяваща, дали ще бъде по същия начин отлагана. Не оспорвам. Правилата са правила за всички. Аз не съм лекар, съгласих се. Но когато мина 12,00 часа вече реших, че е време отново да припомня за себе си. Попитах: кога? С явна досада, същата госпожа лекарка, която ме пребърка като кофа за боклук ми отговори от рода – ами ще чакате бе!!! След 14,00 може би ще стане. Не псувайте мен.

Искам да я попитам от страниците на вестника Ви – госпожо, имате ли дъщеря? Дано разбирате какво казвам. Обяснявам, за да не съм голословна – госпожо, какво означава понятието след 14,00 в болнично заведение и изречено от устата на професионалист?!?! След 14,00 часа може да бъде примерно и следващата сряда в 10,00? Така ли отмятате дневния си график? С около. Със след 14,00. И как, госпожо, така и не събрахте смелост да си кажете името, как решихте,че притесненият ми съпруг е склонен да псува, а не просто като човек да разбере кога ще помогнат на жена му?!?!

Така и така изчаках. В крайна сметка екип и анестезиолози се появиха. Влязох за кюртаж....

Част 2

На всички в стаята за кюртаж, освен на мен, им беше много смешно, че предстои такава процедура.

Госпожа лекарката, която предстоеше да я извърши и която беше следващата, която явно се срамува от фамилията си, защото до последно не ми я каза, още щом видя очилата ми реши, че съм учителка и как, видиш ли, това е заливащо смешно, направо да те заболи стомахът от здравословен смях. Тя била познавала учителките отдалече.

Вече разкрачена на масата за кюртаж забеляза тази госпожа моята татуировка. Отново смях и закачки – кога съм си я правила, ама защо, ама много съм била по модата, бе, ама как така се е паднало днес да кюртираме една там варненка с татуировка при това. В последствие, вече под упойка, чувах, да, чувах и мога да се подпиша под това, как ми била липсвала халката на пъпа, някак си пейзажа на проститутка по магистралата не бил пълен, как немският език, за който споменах, че владея, ми бил плюс за евентуалните магистрални клиенти, как, как, как.

Разказвам. И питам.

Госпожо Безименна, госпожо Лекар, Хуманист, вие знаете ли Хипократовата клетва?!?? Госпожо Възмутена от татуировката ми, аз нося татуиран на себе си лотос, а това, според древните китайци, означава лидерство. Госпожо, Присмиваща се на учителките, коя учителка имаше участта да Ви държи ръката, докато Ви ограмотява и създава от Вас лекар?!?!

Госпожо, майка ли сте? Дано не сте....

Към края на моя кюртаж започнах ясно да чувам, че е ставало нещо криминално, че плодът далеч не е на 3 месеца, а на повече, че всичко ще си кажа, че ще си получа заслуженото. Идвайки на себе си промълвих – извикайте Ицо – това е мъжът ми. В отговор госпожа лекарката, която преди да ме кюртира каза, че за нея не е проблем да кюртира и бременност в 6 месец, се наведе над мен и каза – ха, май нещо те достраша, а?

Страх??? Да,страх ме беше. Отдавна се питах къде съм попаднала. И това ли получавам срещу здравните си осигуровки. Както и да е.

Преместена на легло в стая, останах да лежа като се питах – с мен ли се случва или е кошмар от анестезията. Дойде сестра. Отново безименна. Взе ми проба за антибиотик и излезе. Лежах. Връзка с мъжа ми - никаква. Подобно уговорки, които се правят по филмите в женските затвори, момичето до мен подаде телефона си, за да се свържа с мъжа си, който безотказно чакаше отвън. Друга жена от стаята ми, с риск да си навлече гнева на персонала, излезе, за да поеме дамската ми чанта, в която беше личният ми телефон.

Въпрос – къде съм и защо съм под ключ? Каква е тая практика, да нямам връзка със света от вън? След около час и половина, вече в треска и многократно обадила се на мъжа ми отвън, както и на персонала, изпаднах в треска. Оказа се, че в тая болница се влиза с термометър. Като нямаш такъв – отново си виновен. Сестрата дойде в стаята и с висок тон тръгна да ми обяснява, как не съм специална, как не съм принцеса, как трябвало да си трая и да не звъня на мъжа ми, да не тровя и тях. Защото, заканително с пръст ми обяснява, като кажа на ченгетата какво си правила, всичко ще си кажеш.

Смятам, че всеки има право на проверка. Да, нека има ченгтета, нека има проверка. Но начинът, тонът, държанието, наглостта, безпардонността, това да ме поставят на колене, без право да се защитя не са типични за демократично общество в XXI век. Отдавна е отминало времето на Великата инквизиция.

Не издържах. Нито тона, нито високата температура. Станах. С течаща кръв по краката, с температура, замаяна все още от упойката, реших да напусна “здравното” заведение. Както и за себе си стигнах до извода, че повече никога няма да стъпя в държавна болница. Никога. Отбелязвам кратко – не получих лечение. Близо два часа след взетата проба за алергия към антибиотик, аз лежах в треска в леглото и единственото, което се случваше, беше да ми се скара някой за нещо.

На излизане обещах на всички безименни там – няма да мълча. През този живот едно нещо правя успешно – не прощавам обида. Не защото съм принцеса. Не защото съм специална. Защото съм човек.

Мъжът ми ме отведе в частна клиника “Майчин дом”. Бързината, с която беше овладяно състоянието ми предизвиква у мен единствено възхищение. Тук вече наистина говорим за лекари. Като напомняне за ада, час след постъпването ми, ме посетиха полицаи, които бяха изпратени от моите мъчители от Окръжна болница.

Колата на мъжа ми беше обявена за национално издирване. Моята също. Роднините ми в Добрич бяха посетени, лекуващия ми лекар от Добрич, господин Бонев, също. Близо до полунощ мъжът ми трябваше да обяснява нещо, което не беше се случило – криминален аборт. Благодаря за проявеното разбиране от страна на органите на МВР. Честно казано, не очаквах такава бързина, навременна реакция, човечност.

Част 3

Въпроси:

Що за професионална етика е, като се установи видимо възпаление, веднага логиката да е, че има престъпление?

Не е ли по-правилно, вместо да се обсъжда татуировката ми и знанията ми по езиците, да беше проверена историята на моята бременност, за да има адекватна реакция?

Кой дава право на тези госпожи – лекарки, медицински сестри и тн, болничен персонал, да ме класифицират в графа, в която е нечовешко?

Кой дава право на лекуващ, хуманен, човешки доктор да се държи с мен като с криминално проявена, при положение, че няма достатъчно доказателства, че съм такава?

Защо, дори и в случай на съмнение за криминално деяние, не получавам лечение? Смятам, че то, лечението, е за всички.

Кой дава право да се преобразяват нещата във вид, в който не са. Какво означава според лекарите, че ми е направена операция веднага, при положение, че бях от сутринта в заведението, а кюртажът стана в ранния следобед, както вече писах?

Кой дава право на госпожа лекарката да се държи с мен по този начин?

Кой дава право на госпожа сестрата да се държи с мен по този начин?

Кой дава хляб на тези госпожи и като как те си представят, че с малка статия във вестника ще се размине?

Кой дава право на господин Доревски да съобщава за инцидента като не толкова изключителен? Господине, Вие директор на затвор ли сте?

Моята позиция:

Госпожи и господа лекуващи! Дойдох при Вас с болката си и очаквах да ми помогнете. Не психически, там ще се справя сама. Очаквах да ми помогнете физически. Защото вярвах, че знаете как. Сега знам друго. Че не сте подходящи за тази професия. Защото, дори ранено бездомно куче има нужда от грижа, а не от заплашителен пръст и некоректен тон.

Госпожо лекар! Аз съм Лора, оная с падналото бебе в тоалетната. Знам немски. За Ваш ужас знам и английски. Това означава, че вече съм разказала за Вас и на тези два езика. Това означава, че аз наистина като реша да не мълча, говоря. И то така, че да ме разберат различни по нрав и етнос хора. Това означава, че на 18 януари Вие срещнахте най-неподходящия човек, на когото да хвърлите наглото си безпардонно, надменно, иронично държание. Това означава, че аз не само съм жена като Вас. По – страшно – аз съм обидена от жена жена.

Ще чакам Вас, госпожа сестрата, която реши, че не заслужавам лечение, щото съм криминална, в съда. Нека наистина всичко да си кажем. Така, както Вие предложихте тогава, когато аз бях в неравностойно положение.

Непростима е липсата на професионализъм, по-лошо, липсата на човечност да се шири безнаказана в град – морска столица на България. Пък и където и да е.

Непростимо е да бъда нечовек в собствената си държава.

Непростимо е да сте моят кошмар.

Не заплашвам. Боли. А болката, госпожи, мен не ме убива. Просто ме прави по-силна.

Заключение: Решила съм и ще родя. Защото искам още веднъж да преоткрия живота си в детско личице.

Едно е сигурно – няма да бъде в държавна болница.
Лора Жечева

P.S. Позволих си да копирам писмото на Лора, защото много мами не можеха да отворят продължението.

Тези жени /лекарка и санитарка/ са чудовища. Нямам думи, дано справедливостта възтържествува. Какво е това отношение от жени към жена, те не са ли майки, не знаят ли, че няма по-голяма болка да загубиш детето си дори и неродено.

Страшно си е!
Не знам дали е уместно да го разкажа. Аз раждах в Пловдив в държавен родилен дом, но бях платила и не смееха да ме закачат. В същата родилна зала бяха докарали 36 г. жена - българка, родила 7 дете, родила в къщи. Трудно се описват унизителните въпроси:
- Това дете има ли си баща?
-Да.
- Не питам дали си има брат, а баща?
-На колко си години?
- На 36.
- А, както си подкарала до 40 г. ще родиш 10. За Новата Година си направи подарък - купи си спирала.
   На всяко медицинско лице, влязло в залата я бяха посочвали :
- Виж я, и плацентата и е скъсана и пъпчето на бебето не са отрязали правилно.
Цялото унижение на тази жена беше безкрайно..... Беше ме е срам, че съм жена. През цялото време имах чувство, че не съм в родилната зала, а някъде в страшен филм, в лаборатория на концентрационен лагер!

Някой знае ли как завърши цялата история?Какво стана с тия идиоти.Осъди ли ги Лора?

Какво да кажа, направо съм възмутена

Аз,докато четях,се разплаках от обида,а на тази жена какво й е било,направа незнам.....Да ги съди до дупка!!!!!!!!!

Сега се започва дългата и трудна борба. Мисля, че е завела дело, дано успее!!!

съд до дупка за такива нещастница не се давайте