Историята на моето раждане

Терминът (определен от лекарката) ми беше на 22 март. Тогава, като отидох на консултация, д-р Тихомирова каза, че главата е още много високо и че близката седмица не се очертава да родя. Тъй като след термина се ходи всеки ден на консултация, на 23-ти пак отидох и тя каза, че плодът е слязъл на долу. На 24-ти (четвъртък) пак ходих и бебето беше слязло още по-надолу. Вечерта седяхме в хола и се смеехме как рита бебето – доста активно беше. Към 22:30 часа решихме да си лягаме с Емо. В момента, в който си събух анцуга (бях с едно долнище на брат ми), усетих как ми изтекоха водите. Веднага отидох в тоалетната, за да не намокря мокета в стаята и казах на Емо да се приготви. Аз си свалих пръстените и чакайки да ми изтекат водите, за да мога да се облека и да тръгнем, се избръснах, за да не го правят в Шейново. Водите не спираха да ми изтичат на тласъци през 15-20 сек. Всичко ми беше приготвено – сака за болницата и документите ми бяха в колата. Аз бях сравнително спокойна – само в първия момент се развълнувах и ръцете ми се разтрепериха, но в същото време много се радвах, защото нямах търпение да родя. Като излязох от банята вече бях съвсем спокойна и казах на Емо да изкара колата и да се обади на майка ми и да и го съобщи спокойно. Дори мисля, че аз бях по-спокойна от него. Потеглихме към болницата и аз постоянно повтарях на Емо да кара спокойно, защото аз още нямах контракции. Той беше толкова нервен, че по пътя спря, за да си купи цигари, въпреки, че ги беше отказал от 10-ина дни. Обадих се на майка, защото знаех че много ще се притесни – успокоих я и и казах, че когато имам новини ще и се обадя. Към 23:00 часа ме приеха в Шейново и аз казах на Емо да не седи там, а да се прибира и да си ляга. Той ми взе дрехите и си тръгна, а мен ме качиха на втория етаж. В асансьора лекарката, която ме прие, ми каза, че водите са ми се спукали от пълнолунието. Водите продължаваха да ми текат. Прегледаха ме на “магарето” за разкритие и тъй като беше малко – 2 см, ме поставиха на един апарат, който отчита контракциите и сърдечния тон на бебето. Стоях там около 30 мин., а на съседното легло имаше едно момиче със силни контракции и като я гледах, започнах малко да се притеснявам. Нямах контракции и сърцето на бебето биеше нормално и  ме настаниха в една стая, в която имаше още 2 момичета. Едната спеше и хъркаше доста силно, а другата ме посъветва ако мога да поспя. Но аз се вълнувах доста от предстоящото раждане и си пишех SMS-и с Емо, за да го успокоя. Вече превръзката ми пропускаше, дори кревата се намокри. Отидох до тоалетната, но водите продължаваха да ми текат и нощницата ми беше мокра от кръста надолу, както и кревата, и юргана.
По едно време едното момиче каза, че са и изтекли водите и аз и казах, че това е нормално, а тя каза, че ще ражда “секцио”. Затова отиде да потърси доктор и повече не се върна. После другото момиче ми разказа за нея, че има проблеми - луксация и затова ще ражда така. Казали са и, че и бебето ще има такива проблеми и ще се роди с по-къси крачета, а тя мислела да го остави държавата да го отглежда, ако е такова. Стана ми доста тъжно, а и като излизах до тоалетната минавах покрай операционната и отстрани се виждаше, че я оперират. После от прозореца на стаята се виждаше, че оперират и бебето.
Аз само се молех всичко да е  наред с моето бебе. То беше спряло да рита и явно се подготвяше за срещата си с мен и околния свят.
Към 4 часа сутринта започнах да усещам някакви леки спазми от бъбреците към корема. Разбрах, че това са контракции. Бяха на около 10 мин. Забелязах, че като задремя не ме боли толкова, но към 5 часа вече не можех да стоя на 1 място – разхождах се в коридора напред-назад, където имаше още 2-3 като мен, дори едното момиче вече имаше доста силни болки, а и се разхождаше в коридора цяла нощ. На моменти контракциите ми бяха толкова силни, че не знаех дали да стоя права или да клякам долу. В 6:00 часа трябваше да ходим да дадем кръв за изследване, но аз повърнах и сестрата дойде в стаята да ми вземе кръв. После им казах, че контракциите са на 2 минути и че съм повърнала и след преглед на “магарето” лекарката каза, че вече може да ми направят клизма и да ме вкарат в предродилна зала.
След като ми направиха клизмата трябваше да изчакам 10 мин. преди да отида до тоалетната, но беше доста трудно да стискам по време на контракциите.
Влязох в предродилна в 8:15 ч. Там имаше три легла, на едно от които беше момичето, което цяла нощ седя в коридора. Тя очевидно имаше доста силни болки, защото се свиваше и беше доста изтощена. Аз бях на средното легло – точно срещу часовника и го наблюдавах постоянно. Забелязах, че другото момиче е на системи и ми стана доста неприятно, като разбрах, че и на мен ще ми поставят. Дойде един млад доктор, може би стажант, защото той ми постави абоката под указанията на анестезиоложката. В интерес на истината изобщо не е толкова неприятно, колкото очаквах. Усетих боцването от иглата и после влизането на хладната течност във вената ми. Пуснаха ми някакъв разтвор, който щял да ускори контракциите. От време на време ми слагаха и спазмалгон в системата, от което ми пресъхваше устата и ми се размазваше погледа – не виждах часовника. Всяка следваща контракция беше по-силна от предишната. Тъй като усещах когато идва контракция ми казаха да дишам дълбоко, за да не ме боли толкова много. Лежах на една страна – леко наляво, където докараха още една родилка. Контракциите ми станаха доста силни, а между тях се чувствах наистина щастлива, че раждам. Непрекъснато си мислех, че скоро ще си видя бебчето и когато не ме болеше си мислех само за него.
Като гледах първото момиче как виеше от болка и се притеснявах, но се успокоявах с мисълта за това какви лигли са родили, та аз ли няма да мога… Мислех си, че щом повечето жени раждат второ, че и трето дете, значи не е чак толкова страшно.
А последното момиче, което докараха, всъщност жена на 31 год. непрекъснато се лигавеше и ме дразнеше – въпреки, че и обясниха, че не може вече да и сложат упойката в кръста тя продължаваше да настоява и постоянно ревеше и повтаряше че много я боли. Дразнеше ме, но от друга страна това ме разсейваше и ме караше да се стегна и да не бъда лигла като нея.
Първото момиче вече получаваше контракции с напън, което значи, че скоро ще роди. А моята болка се увеличаваше и аз вече нямах търпение да усетя напъна, за да започна да напъвам. Преди това изрично ми казаха да не напъвам, а само да дишам дълбоко. В предродилна зала имаше 5-6 човека и не ми стана ясно кой какъв е. Доктора, чието име забравих, беше възрастен (около 60 годишен), а имаше една млада жена (може би акушерката), която ми стана много симпатична, защото ме успокояваше.
Когато заведоха първото момиче в родилната зала много ми се прииска и аз да получа контракции с напън и да ме водят натам.
Момичето от лявата ми страна продължаваше да се лигави и да мрънка. Тя също трябваше да напъва, защото докторите така и казаха, а тя само повтаряше, че не може да напъва, защото много я боли. Доктора постоянно и повтаряше, че ако не напъва ще задуши бебето, но тя не го правеше. И на края я закараха да ражда “секцио”, за да спасят бебето.
На мен ми се доспиваше от системата, особено, когато мине анестезиоложката и ми увеличи притока, после минаваше доктора и го намаляваше. Това се повтори няколко пъти. А от време, на време ми поставяха допълнителни лекарства и много ми пресъхваше устата, а и като дишах дълбоко на контракциите. Накрая ми се цепна устната. Затова помолих за малко вода и ми дадоха една марличка, напоена с вода, за да си забърша устната и да се освежа с нея. После дори ми дадоха една спринцовка, пълна с вода. Но не ми дадоха да я изпия на екс, а по малко.
Най-сетне усетих контракциите с напън, които толкова желаех, защото забелязах, че малко след като ги получиш и влизаш в родилна зала. Казах на лекарите и те ми обясниха като дойде контракцията да напъвам. Първия ми напън беше безполезен, защото си напъвах лицето, но след като ми обясниха как да напъвам “все едно акам” нямах проблеми с това. Докато напъвах доктора или акушерката бъркаха за да разширят влагалището. Доктора го правеше доста грубо и много ме болеше така. Това ми спираше напъна, тъй като при напъна трябва да си поема въздух и да не го издишам, а също и да си държа краката свити и да ги дърпам към тялото, но като ме заболи реакцията ми е да си пусна краката и да изпусна въздуха. Акушерката беше доста по-нежна и непрекъснато ми обясняваше какво трябва да правя и когато напъвах добре ми казваше “Браво”. Това е доста важно в този момент, защото болката е огромна и е добре когато някой те окуражава.
На една от контракциите не трябваше да напъвам, за да си почина и това беше по-неприятно от напъването.
Накрая ми казаха “напъни последно и отиваме в родилна зала да извадим бебето”. Като чух това много се зарадвах. Усетих доста сила за последния напън. След него ми казаха да стана и да отида до родилната зала. Доста се учудих, че в това състояние трябва да стана и да ходя, но го направих. Като станах и тръгнах, естествено с помощ, усещах главата на бебето между краката си. Това ми даде нови сили и аз отидох набързо в родилна зала. Там се качих на едно “магаре”, което имаше дръжки, за които се хванах, за да мога да напъвам по-силно. Вече усещах бебето почти навън и след 2-3 напъна усетих доста неприятно как го вадят. После чух, че ще ми вадят плацентата, но не съм обърнала внимание кога са го направили.
В следващия момент вече нищо не ме болеше, а само исках да чуя плача на бебето и да ми кажат, че всичко е наред, тъй като бебето на момичето, което роди преди мен не изплака веднага и трябваше да му помогнат да вдиша. 5-10 секунди след като го извадиха, бебето изплака и ми казаха, че е момче. Тогава почувствах най-голямото щастие на света. Показаха ми го с главата надолу, за да видя, че е момче, а аз се смеех с глас и възкликнах “ега ти голямата пишка”, от което се разсмяха и лекарите. После почувствах голямо желание да видя плацентата и ми я показаха – беше в тавичка и приличаше на черен дроб, противно на очакването ми, че е прозрачна. Поставиха ми местна упойка, за да ме зашият, но тя явно не хвана добре, защото доста ме болеше, даже се вдигах нагоре и пречех на доктора да ме шие. Това беше същия доктор, който ми постави системата.
Последното нещо, което си спомням е, че ми показаха две гривни с еднакви номера – едната ми сложиха на мен, а другата на детето, за да се познаваме. После ми казаха, че бебето тежи 3,750 кг и е дълго 52 см и че се е родило в 12:15 часа. Поставили са ми пълна упойка и много бързо ме унесе – само успях да кажа “Какво става?”.
Събудих се около 2 часа по-късно на същото магаре. На корема имах торбичка с пясък, която ми тежеше. Махнах си я от корема и си надигнах главата да видя къде да я оставя. Нямаше къде около мен и я сложих на магарето над главата ми. Огледах се – две сестри си говореха на входа на родилната зала и нямаше никой друг. Чувствах се доста замаяна, но реших да стана. Опитах, но в момента когато се опитах да се надигна от магарето усетих, че нямам сила да стана и реших да не го правя, за да не падна. Стоях си така и си мислех за бебето. След малко дойде една сестра и ме попита кой ми е махнал торбичката от корема. Отговорих и че съм аз, а тя я върна обратно и каза че трябва да стои там,  да натиска матката, за да изтече кръвта по-бързо. Докара едно високо легло на колелца и ми помогна да се прехвърля на него.
Закара ме в преддверието на родилната зала и ме остави там. Тъй, като бях близо до шкафовете с личния багаж, помолих една сестра да ми подаде телефона от сака. Веднага се обадих на тати Емо и му съобщих, че съм родила, а той каза, че знае, защото се е обаждал и са му казали, че  преди малко съм родила, но не са му казали какво е бебето. Съобщих му, че е момче и засега всичко е наред. Бях доста замаяна от упойката и уморена от раждането, та не сме си говорили много.
Докато седях в преддверието на Родилна зала дойде някаква лекарка и ме натисна доста силно по корема, за да види как е матката и да изтече кръвта от нея, но мен ме заболя много и аз и дръпнах ръката и не и позволих повече да ме натиска.
Една сестра дойде и ме закара на трети етаж, където ме настаниха в стая. Нямаше никой – явно бях първата в тази стая. Като видях, че има телевизор се зарадвах, че няма да ми е толкова скучно, но после забелязах, че работи с монети, а аз нямах никакви пари в себе си.
Преоблякох се с нощницата, която ми дадоха и полегнах. Чувствах се доста замаяна от упойката, все още. Говорих с майка ми по телефона и я успокоих. Тя вече беше разбрала, но все пак, друго си е да ме чуе лично. След малко дойде сестрата  и ме накара да стана и да се разходя до мивката в стаята. Едвам станах от болка, където съм шита. Като се изправих ми се замая главата, защото още не се бях оправила напълно от упойката. Сестрата ме накара да отида до мивката и да се наплискам с вода. Едвам стигнах, въпреки, че бяха само 4-5 крачки. После ме накара да отида и до прозореца – до там бяха 10-ина крачки и след като отидох и до там и видя, че съм добре, ми предложи да отида с нея до тоалетната, защото трябвало да се изпишкам.
Много ми беше трудно да ходя, защото бях отпаднала и замаяна, а и най-вече шевовете ме боляха. Отидох до тоалетната и се върнах в стаята и си легнах.
Отначало ми беше доста добре, че си почивам, но после ми стана много скучно, дори се ядосах, че има телевизор, който не мога да включа, защото нямам пари в мен.
Лежах си и от време, на време някой  ми се обаждаше по телефона да ми честити – явно Емо се беше похвалил на всички.
Доста ми се искаше да си видя бебчето, тъй като го видях единствено, когато го извадиха и то за 10 секунди. Опитвах се да си го представя, но единственото, което изплуваше в съзнанието ми беше гледката, когато го извадиха.
Имах доста време за размисъл и да си обясня какво ми се е случило. Бях толкова щастлива, че бебчо е жив и  здрав и че мъката е приключила.
Сестрата идваше от време, на време и аз непрекъснато я питах кога ще ми го доведат. Тя все ми отговаряше, че около 6 часа след раждането водят бебетата при майките им. Аз сметнах, че в 18:15 ч. трябва да ми го доведат, но когато мина този час, а не ми го доведоха, аз станах доста неспокойна – бях решила, че докато не ми го доведат, няма да заспя. Доведоха ми го чак към 22 ч. Бях много ядосана от чакането, но като го видях и ми мина и яда и болката…
Сестрата ми показа как да го накърмя и ме остави сама с него. Държах го и не можех да повярвам, че това е бебето от корема ми. Оглеждах го непрекъснато и много го харесах. Очаквах да е сбръчкан и грозен, както съм чувала за новородените бебета, но той беше, някак си, оформен. Определено приличаше на баща си. Обадих се на Емо да му кажа, че бебето е  при мен и че прилича на него. Той, естествено, много се зарадва и ме разпитваше има ли коса, каква е, очите му какви са…
Много ми беше хубаво. Сложих го на гърдата си, както ми обясни сестрата. Като усети зърното, веднага засука. Чувствах се прекрасно. Кърмих го около 20 минути и накрая той заспа. Оставих го в количката, с която го докараха, защото ми изглеждаше доста крехък и трудно го пренасях и обръщах. Много ми се искаше да го съблека (беше облечен в тъмно сини дрешки от болницата) за да го огледам, дали всичко му е наред, но не посмях, за да не настине и да не му направя нещо.
След малко дойде една сестра и го взе. Казаха ми, че сутринта ще ставаме в 6ч. а детето ще ми доведат в 7.
Заспах лесно, защото вече бях спокойна, а и доста изморена. Спах леко, защото като мръдна и ме боляха шевовете, но общо взето се наспах. Сутринта се събудих, отидох сама до тоалетната, после се измих в банята и като ми донесоха детето го накърмих.
После, за около 10-ина дни се възстанових от болката на епизотомията и от умората.
25 март 2005г. е най-щастливият ден от живота ми!

Два пъти през бремонността ми лежах в болница за задържане. Втория път бях в родилно отделение на Окръжна болница- София. Там имах възможността да се запозная по-подробно с персонала и знаех при коя акушерка се надявам да настъпи момента. Термина ми беше на 02.03.2005. На 26.02 мъжът ми излезе да свърши някаква работа с баща ми и аз започнах да следя едни повтарящи се контракции. От 10мин. станаха на 5мин. Така останаха няколко часа. Мъжът ми се прибра и му казах, че май ще се ражда, а той ми каза да легна да се наспя и всичко ще е наред. Легнах и се въртях до 14:00 ч. Влязох в банята да се подготвя и тръгнахме към родилното. На пук на това, че си мислех, че ще караме бясно на път за там, мъжът ми избра най-голямото задръстване в центъра и карахме доста бавно. Стигнахме в родилното към 15:30. Прегледахаме и ми направиха клизма. Изпратиха мъжът ми да си ходи и ми биха но-шпа да са сигуррни, че не са лъжливи контракции. Е, не бяха. Оставиха ме в предродилна зала да спя, че беше доста късно. Цяла нощ се въртях и притеснявах, защото контракциите не бяха болезнени, но ги усещах силно.
На сутринта ме прегледаха 2-ма лекари и 2-ма стажанти   И чак в 14:30 ми спукаха водите и ме пуснаха на системи. Надявах се всичко да свърши до няколко часа, но уви. КОнтракциите ставаха все по-силни и болезнени, а почивките все по-малки. От 17:30 до 22:30 си бях с 2см. разкритие и силни болки  (много силни). В 22:30 ми се догади и след като повърнах имах 7см. разкритие. През цялото време исках упойка, но без разкрите не дават, а след като получих 7-те см. ми казаха, че няма смисъл. След 1 час имах силни напъни, а пред мен на магарето едно момиче ражда и виждам всичко. Беше ми толква интересно, че забравях болката. Едвам успяха да я зашият и да я свалят, за да се кача аз. В пристъп на радост, че най-сетне раждам скочих и си отскубнах тръбичката, която влиза в абоката   Шурна кръв, но се качих на магарето с подскок  . Мина полунощ и само с два напъна моето малко джудженце изскочи от мен. В този момент усещах, че ще излетя. Такова облекчение изпитах, че всичко свърши. Дадоха ми я да я погушкам и я измериха. НА 28.02 два дена преди термина се роди моето малко слънчице   2975гр/48см. нямах почти никакви разкъсвания. Направиха ми един вътрешен и един външен шев за всеки случай, защото ми било първо раждане. Обадих се на мъжът ми и на майка ми и на всички, които присъстваха в телефона ми  
Тук започва историята на мъжът ми.
Събудила съм го от просъницата (не е могъл да заспи, а само се е унасял). Той хукнал от нас с два различни чорапа, без пари и документи. Междувременно майка ми му се обадила да я вземе, за да дойдат да ме видят. Аз се бях обадила и на братовчед ми, който стана татко точно 1 месец и 21 дена преди това. Той взел братовчедка ми и се срещнали с мъжът ми на път за болницата.
Момичето, което беше родило преди мен беше на носилка пред родилна зала. Мъжът ми влизайки в коридора я вижда и решава, че съм аз. Седи и я гледа, а аз го виждам и му викам да дойде при мен. НА 2 метра от мен, а не ме чува. Дойде след като го подбутна акушерката да ме види. Носи детето и му казва да го снима,а той вади един фотоапарат и снима. Тъкмо се обърна акушерката да носи детето в неонатологията и той вади още един фотоапарат и КРЕЩИ радостно "Аз имам още един!" Акушерката и аз се смяхме 1 час след това.  
Два часа след това бях на крака и не можех да заспя. Цяла нощ си говорихме с момичето, което роди преди мен и в 7 ни донесоха децата. Те катотовориха едни усти, та чак за изписването ги затвориха, а ние смазани от умора и се проклинаме, че не сме поспали. Най-интересното, е че ако успееш да заспиш не чуваш другите бебета, а само твоето като заплаче.
Изписаха ни на втория ден, защото бях постъпила на 26.02 и се объркаха нещо   И така след 18 дена Дара има рожден ден. А аз тръпна при всеки спомен за раждането.
Желая на всички бъдещи майки да родят като мен, само да е ги боли толкова

Имах много хубава и лека бременност, като изключим кървенето в 6 г.с., трите седмици на легло, анемията в края и ниското кръвно. Почти до края си ходех на работа, а поради проточил се ремонт в къщи, целия девети месец живяхме в офиса на мъжа ми, спахме на пода... можете да си представите как ставах по 5-6 пъти на нощ с огромния корем, за да отида до тоалетна .
Благодарение на Форума избрах да раждам в Св. София (всички в болницата бяха страхотни и много мили – от лекарите до санитарките  ). Пак оттам, а и от познати, си избрах и лекаря – д-р Божидар Ташков. В началото на 9 месец отидох да се запознаем и да ме прегледа. Тъй като плодът беше доста едър, той ме предупреди, че може да се наложи форцепс и ме посъветва да избера секцио. След 2 седмици размисъл отидох да определим датата на операцията. Направиха ми тест за алергия към упойката – добре че беше така, защото се оказах алергична и трябваше да пия хапчета за десенсибилизация.
И така неусетно дойде 15 април 2005.... Страх – не страх, нямаше връщане назад . В 6.30 бяхме в болницата, малко по-късно дойде и д-р Ташков и ме вкараха в приемната. На мен лично много ми помогна това, че от разказите на мами във Форума бях напълно подготвена за това какво ме чака – стъпка по стъпка, и си наложих да мисля като в компютърна игра. Първо ниво – бръснене. Преминато успешно. Второ ниво – клизма. Преминато успешно. В интерес на истината очаквах подготвителните операции да са много по неприятни, а те са съвсем поносими .
Тъй като по план бях трета поред, трябваше да чакам. Пуснаха ме пред отделението, където бяха мъжа ми и майка ми. Аз толкова се бях притеснила да не се панирам, че притеснението ми беше избило в някаква неестествена приповдигнатост и ръсех майтапи наляво и надясно, все едно съм отишла да получавам Грами, а не да ме режат .
Към 8.30 ме вкараха в предродилна, сложиха ми катетър (най-неприятното е чувството, че непрекъснато ти се пишка), абокат и започнаха да ме наливат. След третата банка, някъде към 10 без нещо, ме привикаха в операционната. Аз си я представях по друг начин – огромна, осветена...тази имаше вид по-скоро като за нелегални аборти. И легълцето едно тясно...Както и да е, покатерих се се с цялото си великолепие върху него, свих се в ембрионална поза да ми сложат упойката (спинална). Щом почна да ме хваща, казах “Ей сега ме хвана шубето, и да искам, не мога да избягам” . От гърдите надолу бях като циментирана. Понеже бях с ниско кръвно, ми стана зле от упойката, но започнаха да ми вливат адреналин периодично и нещата се оправиха.
И докато си говорехме глупости с анестезиоложката и операционната сестра, се появи Кирил...Изрева още преди да са го извадили напълно от корема ми. Таткото отвън пред отделението като го чул, казал “Това е нашето” . Роди се в 10.15, 4.400 кг, 56 см. Като го измиха, ми го подадоха да го целуна по бузката. Беше тъмночервен, с мокра черна коса...допирът до бузката му беше много особено усещане.
След това ме шиха още половин час, направих един “тур за овации”  до нашите с леглото  и ме закараха в реанимация, където се почна едно бясно пускане на SMS-и и звънене по телефони. Около един час ме тресе, после мина. Вечерта за пръв път от много месеци спах непробудно – без киселини и без да ми се пишка.
Сутринта ни раздвижиха и ме качиха в стаята. Малко по-късно ми донесоха и бебо. Първите 2-3 дни го гледах като някаква играчка, знаех, че това е мойто бебе, но не усещах Онова чувство. То се появи на четвъртия ден, заедно с кърмата. Вечерта бебчо се разплака, аз го гушнах и той ми заспа до сърцето. Тогава изведнъж всичко си дойде по местата . Сега, 10 месеца по-късно, се чудя как ли съм живяла без него?

http://www.bgphoto.net/photos/13284/o632727498661250000.JPG

Термина ми беше на 9 ноември, но въпросната дата отмина, а аз нямах никакви контракции. На 11 ноември отидохме до болницата за преглед и там ми казаха, че нямам никакво разкритие, прегледаха ме и на ехограф и всичко си беше ок. Казаха ако искам да постъпя в болницата, за да ме наблюдават, но аз отказах. Тогава доктора ми каза на 14 ноември, че задължително трябва да постъпя в болницата и ако няма родова дейност ще предизвикат такава със системи 

На 14 ноември сутринта постъпих в болницата, прие ме др.Михайлов, който ми направи преглед и каза, че нямам никакво разкритие. Настаниха ме в стая с друго момиче, което лежеше за задържане. Пак ме гледаха на ехограф и после отидох в предродилна зала, където направиха запис на тоновете на бебето.

През ноща получих много леки контракции, които бяха на равни интервали, но на сутринта като чили спряха. В 8 сутринта ми включиха система с окцитоцин в предродилна зала и ми сложиха колан с който слушаха тоновете на бебето. От системата получих направо нечовешки болки  . На съседното легло имаше една жена, която вече се гърчеше от болка и след извесно време я преместиха в родилна зала, а аз от предродилна виждах всичко как напъваше жената как излезе бебето и как я шиха и направо се разтреперах още повече.

Дойде един доктор към 13:00 часа и реши да ми прегледа водите, но без да иска ги спука и като изтекоха бяха кафяво-зелени, което значи замърсени, а аз все още нямах разкритие, а болките от системата бяха такива, че все едно всеки момент ще раждам  , тоновете на бебето взеха да отслабват и доктора отсече: "подготвяйте я за секцио" , а аз облещих ей такива очи 

Докато говорех с мъжа ми по телефона ми направиха тест за алергии и отидох в операционната, легнах на едно тясно легло на колелца, сложиха ми система, вляха ми разни работи и ми метнаха един зелен чаршаф, анастезиолога ми вика да си зтворя очите, ама аз не как ще ги затворя, ми ако си помислят, че ме е хванала упойката и започнат да ме режат  .

Не усетих кога съм се унесла, секциото е приключило и ме събудиха и ми метнаха торба с пясък. Значи на 15 ноември в 14:17 минути са извадели моето момченце.
Казаха ми че бебето е добре, че е момче, и по коридора докато ме качат в реанимацията усещах как мъжа ми ме гали по главата и ми говори, аз не можех да го видя защото когато излизаш от упойка виждаш само бяла светлина и размазани сянки на хора и това е.

В реанимацията ми сложиха много силни болкоуспокояващи и ако щете ми вярвайте все едно не бях оперирана. Болка нямяше никаква ! Вечерта мъжът ми беше платил за да влезе в реанимацията да ме види и беше казал да ми донесат бебето да го видя, късно вечерта се запознах и с моето бебче.

На сутринта бях преместена във вип стая и вече се раздвижвах, а на по другия ден вече обикалях коридорите
Изписаха ни на 8-мия ден от постъпването ми в болницата

Това е от мен.

Аз тук мога да се отчета 2 пъти даже.

Първия преди 11 години леко ми бягат спомените но в общи линии, тогава нямаше уговорки с доктори и т.н. Карах си една супер безпроблемна бременост без ни най-малки симптоми за нещо нередно, въобще пей здравей, да ама до едно време 34-35 г.с. Не знам вече дали от голямо натоварване или от нещо друго един ден почна да ме боли в областа на кръста аз мислех, че са бъбреци, занесох се до доктора, той не благоволи въобще да ме види, изписа ми желязо което аз си пиех по принцип и ме прати на ехограф, ама чак на другия ден, че нямяше ток тогава в цялата поликлиника. Прибрах се и цял ден стисках зъби със все по силни болки само че само в областа на кръста. Вечерта в 20 не издъжах и се примолих на мъжа да отидеме в болницата. Тогава ми се падаше 2-ра градска по район. Отидохме там, аз вече виеки от болка мислейки че са бъбреци.Приеха ме, направиха всички процедури - бръснене/стъргане/ с ножче от времето на дядо ми клизма и т.н. Като през цялото време доктор не съм видяла покрай мен. В 22 часа, най-накрая дойде един, прегледа ме каза 2 сантиметра разкритие слагаите система ще предизвикаме разждане, а аз толква шашаната не смех даже да гъкна. Та така щотото на някой не му се занимаваше с мен прекарах 12 часа в предродилна зала мъчеики се за някакво разкритие. Сутринта в 10 вече дойде и моя ред, разкритие имаше, ама напани никакви, само боли в кръста. след 10 минути безуспешно напъване, принцесата заседна с почти подала се главичка мен ми направиха епизотомия и я извадиха. 2360 и 47см. Не проплака веднага и аз леко изстерясах но слава богу, само това беше проблема. После мен си ме шиха на живо, та това повече ме боля отколкото самото раждане. После седяхме 27 дена в болницата докато ни изписхат - 10 от тях в кувиоз. Никой тогава не ми обърна внимание и аз незнаеки след няколко безуспешни опити изоставих кърменето и 4 месеца се изцеждах и и давах от шише.

Раждане номер 2 още ми е прясно в спомените. След една много трудна бременост с кървене в 4 месец и болезнени контракции през цялото време, дойде най-сетне 8-мия месец. Чесно не мислех, че и дотогава ще устискам. Една неделя ме нападнаха страшни контракции цял ден бяха, даже през 3-4 минути, ама с много лежане и лекарства спряха някак си, тамън вече като се бях запътила за болницата. В понеделник доктора каза, че нямя никакво разкритие шийката още не се е скъсила и не се е центрирала и аз успокоена си викам хаиде мина страшното. Да ама не стана. Вторник пак ме нападнаха контракциите и аз тъпо и упорито си продължавах да си пия лекарствата ама да не отивам в болница, едно че доктора ме е успокоил, друго че имам кошмари с раното отиване в болница от миналия път. В сряда сутринта вече не можех да търпя явно не действаха лекарствата и се запътих към болницата с мисълта за задържане, системи и т.н. но не и за раждане, даже обмена карта нямах още. Отидох в Шейново лутах се малко докато намеря приемната и т.н. Влизам там ама вече рева от болка, а акушерката ме разпитва, казвам си аз датата на последната менстуация по която се води, че вече съм в 9 месец, ама аз не съм, всички ехографи показват че бебето е с поне 3 седмици по-малко от термина по нея. Като разбра акушерката че ми е второ раждането и че съм в 9-я направо си ме засили към родилното, Аз се мъчех да обясня, че още не съм влезнала в 9 месец ама кой да ме слуша. Качиха ме горе аз, не знаех на кой свят съм вече от болка. Прегледаха ме и се развика докторката за "родилно легло", аз докато се чудя дали няма пак да ме захвърлят в предродилна зала се оказах на така познатото ми магаре. Почнах съвсем сериозно да крещя, че ми е рано и съм в началото на 8-я месец, те пак ме питат кога е последната ми менструация колко продължава тя и т.н. абе голям хаос. Докато се заплесвам да следя кой кво ме пита и иска от мен, доктора най-възрасния от всички каза, някой да и спука мехура нямя какво да чакаме в 9-я месец е и ми пукнах мехура и се почна една велика истерия от моя страна. Видя се че пак ще раждам рано и с 3 напъна излезна бебето и този път не проплака. Голяма паника съвсем ме обхвана. Чу се и от страна на доктора - "ама то наистина е малко бебето", тогава щях да го удуша ако го бях побарала. Слава богу бяха извикали все пак неонатолог който се зае с бебето чух я, че изплака най-накрая и се отпуснах. Веднага се лепна жента която ме прие да подписвам всевъзможни документи, а още не бях родила плацентата:((Лежах още около 15 мин. на въпросното родилно легло и чувах как плаче душицата ми, даже виждах и кислородната палатка в която беше. Дадоха ми телефона и аз се обадих на таткото че съм родила и всичко е ок,чула съм бебто как е изплакало даже го чувам и в момента. Той горкя шашнат, само преди 15 минути ме остави в приемния кабинет и тръгна да си търси цигари, даже още не си беше купил. След това ме изкараха във едино малко коридорче да си повися там с торбата пясък. Никой обаче не ме беше светнал за контракциите който продължават и са по боленени при всяко следващо раждане. Не на шега си помислих, че са близнаци:))Мина акушерката успокои ме, че това си е нормално и аз съвсем се отпуснах. Звънах на майка ми да я успокоя и написах някой и друг смс. Оказа се че на 3-ия етаж няма места и мен ме свалиха след 2 часа висене в това коридорче на първия етаж във стая с цели 8 легла. Нямах търпение да стана и да нямеря къде ми е бебето да питам как е и веднага след като ме прехварлиха на от количката на леглото и излезнаха акушерките станах и се отправих първо към тоалетната, само че згащиха и ме върнаха набързо. След още час и половина дойде неонатоложката и ми каза, че бебто е преведено е детската педиатрия и си излезна. Аз веднага почнах да звъня да разберат защо как и т.н. Оказа се че Веси е в много тежко състояние. Направо бях смазана.Едвам издържах една нощ да гледам другите жени и бебета и се самоизписах веднага на другата сутрин, защото ако бях побарала тоя доктор, щях да го линчувам независимо виновен или не. Общо взето недоволство има само към последния доктор, че просто не ми обърна внимание какво говоря. Не знам дали можеше да се спре разждането, но съм убедена, че поне можеха да го поотложат и на мен да ми бият хормони, та да се подпогнат малко поне дробовете на бебето, да не виси цял месец на командно дишане. Иначе от неонатолозите немога да се оплача вярно държаха ме под пълно затъмнение, но слава богу вече си е в къщи малката ми душичка.

Бях патологична бременност, но през 9-те месеца докторите така и не се разбраха как да раждам, та затова остана нормално раждане. Термина ми беше определен за 13.08.2004 г.-петък тринадесети  Всички ми казваха, че ще родя преждевременно, тъй като имах 3 миоми, а аз не само си износих до термина, ами той мина и замина без никакви признаци, че раждането наближава! Нямах даже и подготвителни контракции!
Всичко започна точно в първата минута на 16.08. Тръгнахме да си лягаме, погледнах часовника, загасих лампата иииииии контракцийка! Не казах на бъдещия тати, за да не се притеснява, а придърпах часовника и започнах да засичам. Имах абсолютно редовни контракции през 6 мин. Отидох до тоалетната и видях, че ми е паднала част от тапата. Винаги съм си мислела, че като започне раждането ще умра от страх, но най-странното беше, че бях ужасно спокойна! Станах и седнах пред телевизора, не че контракциите бяха много болезнени, но нетърпението и страха да не се събудя навреме /което е невъзможно, ама......../ не ми позволиха да заспя! Това беше най-бавната нощ в живота ми, към 3ч. събудих и таткото, но все ми се струваше рано да тръгнем към родилното. Стана 7ч. и мъжа ми каза, че повече не може да се чака контракциите бяха през 5 мин., но на мен хич не ми се тръгваше!
Прегледаха ме, бях с 4 см. разкритие, редовни контракции през 4 мин., не болезнени. Приеха ме и започнаха да записват тоновете на бебка! После донесоха документите, които трябваше да прочета и подпиша. Тъкмо привършвах с четенето, а то хич не беше малко и дойде завеждащата на отделението и ме извика при дежурния лекар, защото трябвало да проверят нещо. Гледаха ме на ехограф и ми обясниха, че бебето е обърнато лицево, като най-вероятната причина е миомния възел, който беше непосредствено до главичката му. И така взеха решение за секцио! Дадоха ми други документи за попълване, но те вече ме затрудниха, защото контракциите ставаха все по-болезнени В 14 ч. ме повикаха и поех към перационната. За тоалета- обязкосмяването си беше мое дело /вече 5 години не пропускам, а за клизма никой не повдигна въпрос  Най-ужасния момент беше влизането в операционната, не че има някакви инструменти на показ, но самата атмосфера е ужасна. Казаха ми да си вържа косата /дълга до кръста/, но аз нямах с какво преди време бях чела в клуба, че ако се върже косата, раждането ще е трудно, та екипа видя чудо, докато ми прибере косата, но поне са се посмяли сигурно после  Контракциите вече бяха през 2 мин., болезнени, аз вързана на операционната, а анестезиолога не може да ми уцели вена Накрая дойде още един и започна да ми рови по врата за централен източник и точно когато си мислех, че ще ме бодат и там, успяха да намерят на ръката, та направо си отдъхнах   През това време ми даваха да дишам кослород, еййй много готино    Това е последното, което помня, бях с пълна упойка!
Събуждането ми беше гадно, защото една акушерка ме тушираше, от което изпитвах ужасна болка. Добре, че доктора се сети на каже "Наталия, роди голямо момиче!", та се освестих  Тогава вече нещата се подредиха в главата ми Качиха ме с носилка на горния етаж и ме вкараха в интензивното. Тук усетих и прословутото треперене, нооооо мама вече беше чела за него във форума и не се уплаши! Интензивното си го представях много страшно, а то си беше обикновена стая, имаше си и телефон и телевизор. Веднага донесоха бебка и ми я поднесоха до главата, нацелувах я хубаво по бузките, но пак със затворени очи, така и не можах да ги отлепя  Тогава дойде и щастливия татко  и двамата се нарадвахме на беба 
Сложиха ми една инжекция аналгин и торбата с пясъка /гадна работа/, махнаха я след 3 часа 
Първата нощ не можах да спя, но не от болка, а защото като се унеса и гърлото ми пресъхва, започвам да кашлям, а кашляне след операция си е болка! Гледах телевизия като за световно, добре, че имаше кабелна. Непрекъснато идваше акушерка, падна ми се една млада и готина, страшна мадама ви казвам, а освен всичко останало и мноооого загрижена! Така дойде и следващия ден и момента на раздвижването! Не беше толкова болезнено, колкото си го представях, проблеми нямах с него, особено след като ми махнаха катетъра. Но имах и дренаж, та той малко ме бавеше при ходенето, но и него махнаха след 1 ден. Като заключение мога да кажа, че се бях подготвила за много по-силна болка и може би затова ми се видя така лесно, но това с излизането от упойката го бях пропуснала и затова ме уплаши. Но ще си знам за другия път 
Възстанових се много бързо, без никакви усложнения, на 8-я ден не усещах нищо, а от 14-я гледам бебка сама!

Отношението на целия персонал беше невероятно, много съм доволна от всички, без изключение! Родих в Болница Лозенец, оперираха ме д-р Илиев, д-р Станев и д-р Христова!
Кръстихме бебка София, роди се 3.570 кг. и цели 52 см. 

Пожелавам на всички бъдещи мами прекрасни бебчета и леко раждане!
Поздрави!    

Ето я и моята история.Имах много лека бременост.Всичко вървеше по план.
Терминът ми беше на 5.12.05.Преди това имах леки контракции и си мислех,че ще родя по-рано,но моето слънчице реши да се появи на бял свят на 7.12.
На 6.12. празнувахме Никулден(мъжа ми е Николай)и дори се шегувахме,че бебо няма да се казва Никол (бяха ми казали,че ще е момиче).В 23 часа си легнахме и аз усетих как нещо изтече от мен.Казах на мъжа ми и веднага станахме.Докато се суетихме насам-натам на мен продължаваше да ми тече водата,а майка ми тичаше подир мен с един парцал и я забърсваше.На мен ми беше много забавно и през цялото време се смеех.В 23.30 часа бяхме вече в болницата.Там акушерката установи,че съм с 1 см.разкритие и ми сложиха колан да мерят тоновете на бебето и мойте контракции.След още два часа,обаче аз продължавах да съм с 1 см.и акушерката ми преложи да ми сложи обезболяващо и да спре контракциите,за да мога да поспя до сутринта и тогава да започне раждането.Съгласих се.След като ми сложиха обезболяващото съм заспала,но по едно време болките се усилиха и аз събудих мъжа ми да ходи да каже на акушерката,тя провери разкритието и пак каза 1см.Контракциите ми бяха на около 5 мин.,но бяха поносими.В 6 часа дойде анестезиолога и ми сложи епидурална.Малко след това съм заспала и така от 1 см.разкритие съм получила 8 см.без да усетя болка.Мъжа ми,който през цялото време беше до мен ми каза,че съм имала много силни контракции,а аз нищо не съм усетила.Когато разкритието стана 8см. ми казаха,че действието на епидуралната упойка ще го намалят,за да може напъните да са ефективни.Към 11.30 часа започнаха напъните.Тъй като бебето беше голямо имах страхотни болки,докато напъвах.След близо два часа започна да се вижда края на раждането.В 14.08 часа след хиляди напъни и разкъсвания се роди най-прекрасното за мен същество.Роди се моя малък/голям син Даниел-56 см.и 3720гр.Веднага като се роди ми го сложиха на гърдите,това беше най-страхотното нещо което ми се е случвало до момента,видях едно малко човече борещо се за глътка въздух.Тогава осъзнах значението на израза″да даря живот″.След като постоя върху гърдите ми го сложиха отново на родилната маса и дадоха на мъжа ми да пререже пъпната връв.Това за него беше най-емоционалното изживяване,защото преди да я пререже ме погледна със сълзи в очите и в този момент думите просто бяха излишни.
Това беше историята на моето раждане

Първото ми раждане

Всичко започна на 7 декември в 3.30 след обяд, в 37ма г.с. Тъкмо почистих кухнята и реши4х да си поспя на обяд за малко почивка. Говорих по мобилния със сестра ми и се настаних удобно... И хоп... нещо потече. Едвам отидох до тоалетната, защото водите ми изтичаха със страшна скорост... Поосъзнах се малко и слава богу че мъжа ми беше в къщи и двамата започнахме да опаковаме багаж. Добре че си бях изпрала някои неща за болницата и направо ги напъхах в сакчето. Толкова се бях шашнала, че се въртях като муха без глава и нищо не можех да направя. Цялата треперех от вълнение, страх, очакване... и изобщо беше абсолютан суматоха. Обадих се на доктора да го питам какво да си взимам за болницата, обадих се и на сестра ми да й кажа че се започва но й казах да не казва на родителите ми докато не се разбере кога ще раждам.
И така... потеглихме. Приеха ме, обръснаха ме, направиха ми прословутата клизма – всичко това без въобще да се усетя, стана толкова бързо, а пък и аз бях още много ошашкана. След това ме вкараха в предродилна, за да премерят тоновете на бебка... Там имаше 3 мами на системи. Две от тях бяха супер кротички, а третата издаваше само леки стонове. И аз си казах – абе явно не е толкова страшно. Не е ли!?.... Настаниха ме в една стая, точно срещу родилните зали, с още едно момиче с изтекли води и ни казаха да чакаме – ако започне родова дейност започне, ако пък не на сутринта ще ни я предизвикат със системи. Другото момиче беше там от предния ден и роди същата вечер. Тя си имаше контракции и доста разкритие, така че й включиха системите чак накрая и роди без въобще да я усетя. А пък аз.... откарах си цяла нощ. Опитах се да поспя, но имах контракции на 5 минути и спането не беше много успешно.
На 8 декември сутринта, в 7,30 ми включиха системите – 0 см. разкритие за мой ужас. В 8,15 контракциите станаха болезнени, но търпими. Разкритието идваше много бавно, а аз си крещях на воля. Направо се чудех на онези жени от предния ден – как така не издаваха нито звук!? Една докторка влезе и попита акушерката – “Тя с колко разкритие е?” и като разбра, че съм само с 2 см. каза “Ужас! И толкова много викаш??” Ми такава съм си. Не ми пукаше, че викам – просто си ме болеше. Беше ме страх от болката следващите часове, защото не знаех колко време ще продължи и колко силна ще бъде и само разпитвах. Те ми казаха, че ще получавам по 1 см. разкритие на 2 часа, което ме хвърли в абсолютен ужас.... За щастие имах по 1 см. на час. В 13.00 часа вече не издържах. Молех за упойка, но те ми казаха, че бебка не е слязла достатъчно ниско и има опасност да не мога да напъвам достатъчно, за да излезе. Една от акушерките, Роси (да е жива и здрава!!!) ми държеше ръката през цялото време. Тя ме разубеждаваше да си слагам упойка и ми обещаваше, че до 15 часа ще родя... След 14 часа ми се губят спомените и мислите. Болеше ужасно, без почивка... На няколко пъти само дочух Роси да ми казва, че съм я насинила и да престана да я ритам :І По едно време дойде и докторката – д-р Панова. Провери ми разкритието – 7 см. – щях да умра.... И започна да ми прави разкритие с ръка... за 5 минути стана 9 см. Каза ми като усетя напъване да кажа.... и да почваме раждането. И така – след 20тина минути, в 14,45 родих Анна. Просветна ми пред очите, а след няколко минутки ми я донесоха – малка, мокра, ужасно хубава.... Тогава всичко забравих – моето ангелче просто изтри последните кошмарни часове от главата ми.
Зашиха ме и ме сложиха на количката. Закараха ме до изхода и там се видях с мъжа ми. Като видях очите му се разплаках от вълнение.
След това се започна големият кошмар. Бебка беше родена по-рано и беше на системи за два дена. Това ми попречи да я слагам да суче, а на 3тия ден гърдите ми се напълниха с кърма. Понеже каналите ми бяха тотално запушени гърдите ми щяха да се пръснат. Биха ми инжекция за отпушване и полека лека започнаха да се освобождават. На следващият ден ми дадоха бебка, но тя не искаше да суче, защото беше свикнала на шишетата с които я хранеха.. Изживях един малък кошмар – препълнени гърди, бебка не иска да суче и същевременно плаче от глад... И аз си ревях заедно с нея, а от болницата няма кой да ти помогне. Полека лека тя започна да суче, аз си цедях гърдите и се виждаше светлина в тунела. Да ама не. Вече 5ти ден, а аз си кеся в болницата – бебка има жълтеница. Изписаха ни на 8мия ден. Няколко вечери подред си ревях – имах само едно запарващо легло, ужасно метално шкафче и бебка, която трябваше да гледам в полеви условия, без какъвто и да било режим на хранене, спане и будуване. На изписването бях ужасно недоспала, изморена, гладна и жадна за домашен уют. Бях и много щастлива, защото най-накрая бяхме заедно с тати и бебка и някак имах неговата неимоверна подкрепа за всичко което правех – кърмене, спане, будуване и всичко.

И сега - понеже бях обещала на мамите бременни за втори път, ето историята на второто ми раждане 

Така и не ми определиха термина точно. По дата на последна менструация терминът ми беше 12 януари, а по УЗ ме водеха за 25 януари. Но аз знаех кога съм забременяла, така че си бях изчислила термина за 20 януари. Така че това ми беше точната дата, само дето само аз си знаех за нея, а докторята така и не ми го признаваха... През цялото време на бремеността си ме беше ужасно страх - отначало да не направя аборт, а след това да не родя по-рано. Всичко това беше обусловено от твърде скорошното ми забременяване след раждането на Анна и от това, че тя се роди почти 1 месец по-рано. Организмът ми беше изтощен и бремеността ми беше трудна, а очевидно и не можех да си износя бебето до край... Броях седмиците и чаках да вляза в 37 седмица, за да се поуспокоя. Е, влезнах. Влезнах и в 38 и в 39 и в 40 седмица. И нищо не се случваше. Коремът ми беше огромен и се чудех накъде повече може да расте. Всички ме питаха дали не чакам близнаци... Идеше ми да си сложа табела „Не, не са близнаци!!!” и да си ходя с нея... И така, минаваше януари, мина първата дата на термина – 12 януари, а аз нямах кьорава контракция. Пратиха ме на 3Д УЗ и се установи, че бебето било доста големичко. Това накара лекарите от ЖК да ми дадат направление за хоспитализация в Патологична бременност, за да следят развитието на плода и да решат дали ще мога да го родя нормално. А аз исках нормално, въпреки ужасяващият страх който изпитвах.

И така – на 17 януари влезнах в болница. Още същия ден ме прегледаха поне 3-4 лекари – да се установи дали имам разкритие, как е разположено бебето, дали наистина е толкова голямо, кога аджеба ми е точната дата на термина и всякакви такива неща. Цял ден се шматках по ехографи и гинекологични столове. Накрая се проведе важната консултация с професора от Патологията – доста време прекарах с него. Изчислявахме термин, той ми направи доста обстоен (и ужасно неприятен) преглед, за да установи големината на бебето и дали мога да го родя нормално, а също така да ми направи масаж (или нещо от сорта) на шийката, евентуално за да предизвика раждане. Та с него решихме – ще пробваме да родя нормално, а пък ако не стане ще ме режат. Той ми каза, че главата на бебето не е съвсем на място, но в процеса на раждане има шанс да се намести. Хм, доста неприятна новина за мен... Установи се, че терминът ми е 20 януари (както аз самата си го бях изчислила) и че имам 3 см. разкритие. След прегледа от професора започнах да получавам контракции. Нерегулярни и не много болезнени. Той ми написа рецепта мъжа ми да отиде и да купи хапче за предизвикване на раждането и на следващия ден да започна да го взимам през 4 часа по 1/4 , за да получа контракции. И така дойде 18 януари. В 6,30 влезе дежурната сестра, аз й дадох хапчето, но тя беше твърде учудена да разбере, че днес ще трябва да го пия. Каза ми, че никой не й е предал за това нещо, нито го има в протокола...На визитацията се разбра, че от предната смяна са пропуснали да запишат и така зачаках до следващия ден. На 19 януари в 6,30 изпих първата четвърт от хапчето. След 15тина минути контракциите започнаха да стават редовни. Но съвсем леко болезнени – като при менструална болка. Включиха ме на запис на тонове и висях така около час и половина. След това ме прегледаха и се оказа, че имам 5 см. ракритие. Бях супер щастлива, защото когато раждах Ани на 5 см. вече виех от болка, а сега нямаше и помен от болка или каквото и да е неприятно усещане. Както казах корема ме свиваше като при менструални болки. Освен това си бях навила на пръста, че този път ако трябва скандал ще вдигам, но ще искам да ми сложат упойка, а нали тя се слагала след 5 см., така че вече съвсем се успокоих и си казах, че в момента в който се засилят болките – щрак, слагам си упойка и болките приключват. След прегледа решиха да ме пращат вече в предродилна зала. Направиха ви тоалета, събрах си багажчето и се смъкнахме на 2 етаж. Изтръпнах от ужас като видях онова легло, на което раждах Ани, родилните зали и цялата обстановка. За щастие, понеже бях на хапче този път не ми включиха система с окситоцин. Бях свободна като птичка и се разхождах напред назад из стаята и коридора. Говорих си с мъжа ми на вратата и се чувствах прекрасно. В 10,30 изпих втората четвърт от хапчето и болките леко се засилиха. Ама съвсем леко и съвсем поносимо. В 11,40 доктора каза – идвай да те прегледам и да ти пукаме мехура... Ужас!!! Знаех, че след като се спука мехура контракциите стават много силни. И не се излъгах... времето между 11,40 и 12,15 ми се стори цяла вечност. Болките, които преживях от първото ми раждане си припомних с пълна сила – ужасно силни, продължителни, отвратителни... Естествено си мислех, че с мен е свършено. Веднага пожелах упойка – крещях им, че искам упойка иначе ставам и си заминавам )) Те горките в чудо се видяха и повикаха Проф. Хъртарски (известен с един скандал около него, та се запритесних) да реши какво да ме правят. Той ми съобщи „приятната” новина, че не може да ми сложат упойка понеже раждането ми било предизвикано с хапче, а не съм била на система. Освен това ме прегледа и каза, че главата на бебето не се е наместила още и не се знае дали ще родя нормално. Накара ме да се обърна на една страна и да не мърдам (представете си!!! При положение, че аз се гърчех на леглото) за да се намести главата... евентуално. Та тези „добри” новини доста ме обезсърчиха. В края на краищата това обезсърчаване не трая дълго. Стана 12 часа, сиреч 20тина минути след това, когато усетих напъни. Много силни напъни. Казвам аз, че бебето излиза, ама те не ми вярват – „те бебетата не излизат толкова лесно”. Накрая се разкрещях и Хъртарски супер отегчен дойде да види аджеба дали това бебе наистина излиза. Като ме видя и опули ЕЙ такива очи. Развика се бързо да идват акушерките, защото съм щяла да родя на леглото. Оказа се, че за 20 минути съм направила пълно разкритие и бебето наистина вече се ражда. Веднага ме преместиха в родилна зала и за 10-15 минути напъни родих София. 4 килограма и 52 см. Когато това се случи се молех да не сънувам – видя ми се толкова бързо, лесно и невероятно... просто не можех да повярвам. Смеех се с глас от щастие... София беше здрава, раждането мина перфектно, просто всичко беше като на филм 

На всички бременни пожелавам раждане като моето, здрави бебета и много спокойствие като дойде момента!

Тук искам да споделя впечатленията си от болница Св. София и лекарите там. Всички, без изключение проявиха абсолютен професионализъм, загриженост и отговорност. Очарована съм! От това как още в Женска консултация се погрижиха да ме следят от близо в болницата, в Патологията ме „подхванаха” сумати лекари, как всички проявиха здрав разум и провериха всички възможни варианти за раждане, следяха бебето, грижеха се за мен като все едно съм им дъщеря. След това в родилна зала – проф. Хъртарски, въпреки лошата си слава, също се държа супер професионално и благодарение на него успях да родя нормално (защото главичката все пак се намести). Не съм плащала на никой за нищо – бях си напълно редови пациент. Естествено след това имаше черпавка, но работата беше вече свършена. При това изключително професионално. Също така искам да похваля Детското отделение – този път се справиха много добре! Като че ли политиката им леко се е променила към по-добро – веднага дават бебетата на майките, бебетата могат да се кърмят от ... да речем 4-5 час на раждането им (което преди не беше възможно) и стоят изключително и само при майките, непрекъснато обикалят разни акушерки и много любезно и търпеливо обясняват на младите майки как да кърмят, насърчават ги и ги подкрепят.

Ами това е от мен. Не съм сигурна дали ще има трети път, но ако все пак има, то няма да е в близките години )) Стига ми толкова засега
 
 

За първото си раждане ще кажа само, че продължи 12 часа и беше кошмарно.

Терминът на втората ми бременност беше 25 април. Аз обаче знаех, че не е възможно да съм забременяла, когато казват датите. Просто майка ми беше на гости в Мадрид и спях с нея Предполагах, че е станало след 10 август.

Та, бременността ми беше лека и безпроблемна. Терминът, изчислен от лекарите, дойде и отмина, а бебето си спеше спокойно в мен. Наблюдаващият ме лекар реши, че е време да постъпя в патологична на 10- я ден от преносването. Аз обаче отидох чак на 15-я. Слушаха тоновете- ок, гледаха ве на ехограф- ок. На следващата сутрин ме свалиха в предродилна за ФОТ- сложиха ме на системи за час, за да проследят реакцията на бебето. То не тръгна да излиза, не получих никакви контракции. Айде пак обратно в патологична. На мен, обаче, ми дойде малко вповече психическото натоварване от това чакане и поисках индукция с таблетка. Съгласиха се без много умуване, защото така или иначе, датата на ВТР беше доста отминала.

Вечерта на 11 май ми сложиха половин таблетка Простен. И пак зачакахме. Обикаляхме двора на болницата с татето, коридорите и... нищо. В 23 ме свалиха пак в предродилна, като този път ми обещаха, че без бебе няма да ме пуснат да изляза В 00 часа ми сложиха втората половинка на таблетката, но този път докторът ми направи такова туше, че докато сляза от магарето, контракциите ми започнаха. Набързо станаха през 2 мин., но разкритието ми така и не мърдаше. Докторката ми обясни, че при първото раждане са ми зашили повечко шийката на матката и сега е трудно да направи разкритие. В 2 часа минах през магарето- положението същото. В 4 часа- разкритие от 3 см. Съответно докторката реши, че няма да родя в нейната смяна.

Да, ама точно 15 мин. след като тя отиде да си легне за пореден път, на мен ми почнаха напъните. Все пак бях раждала веднъж и знаех, че това е вече последната фаза от раждането. Събудиха докторицата, спукаха ми водите, едва стигнах до масата в родилна зала. Имах чувството, че бебето ще им падне между краката, докато легна пак.

В 4.50, след два хубави напъна излезе моята принцеса. Понеже аз до последно не вярвах на ехографа, че ще е момиче, сега направо ми се видя пишка между краката й и възкликнах " Момчееееееее", а акушерката ми вика "Какво момче, бе, я виж каква е дебела и красива момата!"

Тя верно си беше доста дебеличка- 3800 и 53 см. Последваха няколко телефонни разговора. Лежах 2 часа с пясък и лед на корема, а през това време неонатоложката взе бебка и я качи горе. Татето и майка ми успяха да я снимат за първи път, когато тя беше само на 1 час. После ме качиха и мен, бяхме в една стая с още една жена. Ужасно се вълнувах, плачех почти непрекъснато от щастие, но когато можех, отлепях да спя.

Изписаха ни на 3-я ден.

Ето как беше и при мен:

Родих в 1-ва АГ "Св. София",10 дни преди термин на 06.09.2004г.(понеделник), /нормално раждане/
Всичко започна с падането на тапата,2 дни преди да родя.Започна да пада на части.На 05.09(неделя)вечерта започнаха едни контракций,но слабо болезнени и много нередовни.И така цяла вечер аз си чаках да станат редовни през 10 мин. и да се засилят,обаче нъц. Легнахме си да спим вечерта и след около половин час започнаха да се усилват контракцийте,обаче пак нередовни,ту през 10 мин,ту през 20,ту през 30.Изведнъж както си чаках аз,към 2.00ч през ноща ,като се започна ,ей така-изведнъж през 1,2 мин. много силни станаха.И бързо в колата и в болницата. Приеха ме към 3.00 ч беше,направиха ме клизма.Ужасно беше да ти правят клизма когато имаш силни болки.Такава клизма беше,че после стоях сума ти време в тоалетната,даже ходих 2-3 път.
След това отидох в пред родилна зала,включваха ме на запис 2-3 пъти.През другото време само обикалях стаята,че така по малко ме болеше като се движех.След това ме тушираха,исках си и упойка,биха ми май бусколизин.Ефекта беша минимален и за кратко ,но пак беше нещо.Системи не са ми включвали,за което много се радвах,щото със система боли мноого повече...и понеже на мен ми беше второ раждане,казаха,че обикновенно се слагат системи само на първескините.Когато ме приеха имах 3 см разкритие,а след около 3-4 часа,към 6.30-7.00 ч. стана 8 см.Много скоро след това получих напъни и ме качиха на родилната маса.Всичко стана бързо и не чак толкова трудно.
В 7.45 сутринта се роди и изплака сладкото ми бебче Георги,3200кг,50см.
Имах малко шевове,вътрешни и външни,сложиха ми местна упойка преди да ме зашият.Само на последните 2 шева усетих леко боцване. После стоях около 2 часа в коридора/даже беше час и половина/ и веднага започнах с пращането на смс-и и разговори по телефона.
Беше ми страшно пресъхнала устата ,напълниха ми една спринцовка с вода за да си смуквам по малко от нея,предупредиха ме да не бълзам,ама аз умницата я изсмуках за полвин час и де да знам.... стана ми гадно и повърнах малко,е,повърнах повече сок и вода щото не бях яла много....но все пак.Но веднага дойде санитарката и изчисти,много любезна и мила. 
После ме качиха в стаята на 5 етаж,бяхме 6 жени.Донесоха ми бебето след около 30 мин и през цялото време си беше при мен.Не съм спала изобщо тези 3 дни в болницата,6 майки и 6 бебета в стаята бяхме.Като писнеха ония ми ти бебета и то момичетата бяха страшно грамогласни.Имаше едно,през 5 мин. ревеше,а майка му къртеше сън кат за световно....как сме я бутали,ръчкали да я събудим....лелеее,даже викахме акушерки да ни памагат да я будим,такъв сън беше,незнам просто.......Никакво спане...тъкмо се унеса за малко да дремна и айдеееее реееев....
Трябваше да не изпишат на 3-тия ден,но аз ги помолих на следващия за да могат да дойдат родителите ми от провинцията.
Изписаха ни на 4-ия ден.
Раждането ми беше без уговорка.Не съм плащала за нищо.Попаднах на страхотен екип,много бяха внимателни хората и сам много доволна. 

Имах много лека и приятна бременност и като цяло не се притеснявах от раждането, до голяма степен благодарение на книжките, които изчетох и една касета с упражнения и дишания, които правех всеки ден до края на осмия месец.
Терминът ми беше на 4 юни 2005 г. Когато влязох в деветия месец започнах да ставам нетърпелива  исках всичко вече да е приключило, да си видя бебчето и т.н. Не съм усетила подготвителни контракции, което много ме изнервяше, защото си представях как отивам в болницата в деня на термина с 0 см. разкритие, а се надявах да отида с 5-6...
Девет дни преди термина към 11 вечерта изведнъж започнаха контракциите, в полунощ станаха болезнени, на 5-6 минути  Обадих се на лекарката ми (Вяра Джонгова се казва ) и потеглихме към болницата - Света София. Приеха ме с 3 см. разкритие.
Един час се разхождах по коридорите, а към 2 часа легнах, омотаха ме в необходимите апаратури и зачаках... Не исках упойка, съсредоточих се изцяло върху контракциите и се стараех да дишам като в книгите.
Не знам дали беше от внушение, но наистина не ме боля чак толкова, търпеше се, макар че беше адски уморително... На 8 см. ми сложиха окситоцин, защото разкритието се забави, малко по-късно ме качиха на магарето и там започна трудното 
Напъвах без особен резултат, нямах никакви сили, главата му беше огромна, но тъкмо когато мислех, че докторката ще извади форцепса, Филипчо излезе... в 7.08 ч.... и не изплака веднага  Ужасно се притесних  Но малко по-късно ми го донесоха да го гушна и цункам и тогава почувствах страхотно облекчение и голямо щастие 
Тежеше 3250 кг. и беше висок 50 см. (Както се оказа по-късно, беше и моята кръвна група - А1 отрицателна  )
През това време докторката ми шиеше епизиотомията, която ми направи в последния момент за улеснение на бебето.
Както си му е редът, лежах 2 часа в коридора и непрекъснато мрънках за още одеяла, докторката ми се видя в чудо, но все пак ме уреди с 6 
След като ме настаниха, ми се отвори приказка и не ми млъкна устата... горките момичета в стаята  Ходих да видя Филип няколко пъти, показах го на мъжа ми, кърмех го в "часовете за кърмене" , говорих по телефона, обикалях, не ме свърташе изобщо на едно място, бях като полудяла  От следващия ден малкото човече беше денонощно при мен, което е една от основните причини да уважавам толкова тази болница 
Висяхме там 10 дни - силна жълтеница, фототерапии и т.н. На четвъртия ден ми паднаха конците и всякакъв дискомфорт отдолу изчезна. Падна яко кърмене  и коремът ми се прибра невероятно бързо!
На десетия ден в 11 часа ми казаха, че ме изписват и се състоя най-бързото изписване в историята - мъжът ми "долетя" за половин час заедно с родителите си, метнах по една кутия бонбони на акушерките и педиатрите и чао!
Беше страхотно преживяване... И голям екшън!
Пожелавам на всички бременни да се настроят положително и да не се страхуват изобщо от раждането! Голямо щастие ви чака, момичета

Аз имах безпроблемна бременност като изключим ужасните болки в таза и двете бъбречни кризи (при втората лежах 2 дни в болница). Бях решила да раждам в Майчин дом тъй като е по-спокойно и няма толкова голям наплив. И наистина – бях единствената родилка.  
Терминът ми беше 01.10. На 27.09. говорих с една приятелка и тя каза, че се е обзаложила, че ще родя на следващия ден. А аз и казах, че имам час за фризьор и не мисля да раждам.  
На 28.09. тъкмо се готвех да отивам на фризьор и ми падна тапата. А дори не си бях приготвила багажа – бях изпрала нощниците си предния ден. Добре, че бяха изсъхнали.  
Въпреки всичко реших, че няма да раждам днес и отидох на фризьор. Салонът се намира до офиса на фирмата в която работя и след фризьора реших да намина да се видя с колегите. Не бях направила и десет крачки, когато усетих подмокряне. Спомням си, че наум си казах “опа!”  .
В тоалетната на офиса проверих и наистина се оказа, че са ми изтекли водите. Стана ми едно неспокойно. Направо ми се присви стомаха, като си помислих какво ме чака – хич не ми се раждаше. Още повече, че трябваше да отида в болницата, а сигурно нямах разкритие.
Прибрах се набързо. Окъпах се и се обръснах. Отидохме с мъжа ми в Майчин дом.
Акушерката, която ме прие беше много мила. Имах 2 см разкритие. Нямах никакви болки. Направиха ми клизма и ме качиха на 3 етаж. В 18.30ч. бях вече на запис на тоновете и на контракциите. Последните бяха много слаби. Нищо не усещах. Прегледа ме дежурният лекар – установи 3 см разкритие. Една от акушерките (доста неприятна) ми каза да се опитам да поспя. Надявах се да не раждам при нея. Слава богу ми се "падна" една много готина.
Контракциите зачестиха, но не бяха толкова болезнени. До към 22ч. четох книга. После изгасиха лампите и аз започнах да следя контракциите на колко минути са. Бяха доста неравномерни и ми направи впечатление, че са винаги две една след друга – първата по-силна, а втората по-слаба – като остатъчна. Бяха на 4 мин.
Все още не бяха започнали силните болки, които очаквах аз и от които ме бяха наплашили.
Аз не издържам на болка и малко ме беше шубе как ще реагирам на болката.
Към 23ч. дойде акушерката и ме прегледа и установи 5см разкритие. Урааа! То не било толкова страшно!
Започна да ме понаболява повече, но беше търпимо. До тогава не бях издала гък. Акушерката се учуди, че имам такова разкритие, а не викам.
Към 23.50 ми сложиха малко бусколезин венозно и след 15 мин започнаха напъните. Никой не очакваше да стане толкова бързо и без малко да родя в предродилна. С три напъна излезе бебчо.
В 00.15 ч., 2700 г, 48 см.  
В началото всичко беше като някакъв сън – струваше ми се, че това не се случва с мен и че наблюдавам отстрани какво се случва.
Бяха ми направили епизотомия и ме шиха и с ръка на сърцето мога да кажа, че шиенето ме боля повече от раждането! Ами това е – накрая акушерката каза “Тази жена е родена да ражда!”  .

Моето първо раждане беше много смешно и някак на майтап. Имах много лека бременност, търчах насам - натам до последно, посрещнах новата 2001г. в дискотека, денс и т.н., а след 19 дни родих??!! Нямах представа какво се случва и какво да очаквам, абсолютно неведение. 10 дни преди термина, една вечер нещо ми примокри. Водите ми изтичаха малко по малко. Легнах си и цяла нощ ми тече по мъничко и имах леки болки през около 20 минути. Сутринта към 9:00ч отидох във Втора градска и от вратата казвам, че съм само за преглед, защото нещо ми тече, ама после си отивам, че още ми е рано  Прегледаха ме и ееей, кога ти се е спукал мехура? снощи! лелеее!!! и идваш чак сега??? що - още ми е рано!
Айде сега бръснене, клизма  и хоп в тоалетната - седя си, пея си /"Девойко, мари хубава..."/, щото като пея не ме боли и си клеча...
Викат ме - излизам - виждам система ще ми слагат /яко ме е шубе от игли/, аааа не и хоп пак в тоалетната, пея и си клеча...преболява ме корема, ама търпимо.....после пак ме викат и пак офейквам в тоалетната...накрая ме измъкнаха и ми боднаха системата и колан за записи на корема. Боли ме и си мисля - ще викам! Да, ама какво да викам - "помооощ" - много смешно, "олеле майкооо" - още по - смешно и тихичко си пъшкам само. Идва доктора - боли ме, давай упойка, а той - е, толкова много ли те боли? - амиии, не толкова много! Ами тогава без упойка!
По едно време дойде пак доктора, прегледа ме с ръка /до китката/ и  каза да напъвам, извади шепа кръв и после, че ми е спестил 5 часа
Хайде отивай да раждаш....Аз чакам някой да ме носи или вози и си лежа, а то ставаш и си ходиш и се катериш на магарето сам сама 
Метнах се на магарето и ох, пъш, напъвай, напъвай, айде още малко...прас епизиотомия, главата излезе и после като кило кренвирши му изтеглиха тялото - брлрлрлъп! Точно в 14,55ч. Момче, 3,250кг и 50см.
Не изрева веднага - беше с омотана пъпна връв около врата, синьо - лилав с огромни червени тестиси. Само попитах има ли си всичко? Даааа. Ураааааа
Шиенето после беше отврат, а аз бях и адски гладна и жадна.
Два часа на количка с пясък на корема в коридора...Само дебнах някой да мине и го придърпвах за престилката с молба: гладна съм, моля ви, ей там ми е торбата, има кроасан, дайте ми го, ама НЕЕЕ. Закараха ме до стаята, скокнах от носилката и отидох да се изкъпя, после съм заспала. Към 18,00ч дойде загрижен лекар и каза: ти ли си, дето все си гладна? има макарони на фурна в стола, ако искаш....
Това беше - след три дни си бяхме в къщи!

Второто раждане беше по план. Бях запозната с процедурите, усещанията и накрая ме похвалиха, че съм била много изпълнителна родилка.
15 дни преди термина се видя на записа, че бебето страда. Правиха ми записи още няколко дни и решиха да ме приемат за наблюдение. На сутрината към 7,00ч ми включиха система, контракции болки, но този път права, защото корема ми беше огромен и се задушавах, ако легнех по гръб....Права определено ми беше по - лесно и когато получих напъни се качих на магарето - три, четири напъна и айде готовооо - в 11,30, момче 3,850 и 53см. Пак с омотана пъпна връв, но този път лилаво-бял и голям.
Докато напъвах акушерките ме питаха  - ще раждаш ли пак, а аз ДАААА....
 
Имах жестоки хемороиди  и грамадна епизиотомия , които заздравяваха дълго време.
Това е! Пожелавам на всички бързо и леко раждане 

Хайде и аз да разкажа...
Родих в Св. София без никакви уговорки. Терминът ми беше  определен за 28. 06 2004 г. Съвсем нормална бременност, никакви проблеми. Единственния проблем лично за мен бяха многото качени килограми (25), което за моята структура беше наистина много. Последния месец почти не можех да ходя, глезените ми се подуваха като ябълки и  ме боляха страхотно . На 20. 06 сутринта  в 4 часа се събудих от  усещането за мноооого мокро. Първо проверих сама да не е кръв това, което изтича от мен, видях че е безцветно и събудих мъж ми. Като му казах, че са ми изтекли водите, скочи като ужилен и започна да се върти в кръг. Станах, измих се облякох се и бях готова за тръгване. Багажът беше подготвен предваритело, имах леки болки, легнах на задната седалка на колата и потеглихме. Пристигнахме там, събудихме дежурния, прегледа ме записа ме, след това дежурната сестра ме пое. Тоалет си бях направила предната вечер и не беше необходима нейната намеса слава богу. След това последва клизмата, неприятно, но необходимо, взех си душ, беше чистичко в банята и ме настаниха в предродилна зала с 3 см. разкритие и на монитор. Тоновете си бяха нормални, а аз бях сравнително спокойна до момента, в който докараха една пищяща адашка.  ПОлежахме заедно около час и тя роди, но за този 1 час така ме стресира, че аз вече обикалях коридорите и ревях. Пищеше като заклана, биеше се с лекарите и акушерките, но явно си беше платила и я търпяха. Като роди се върнах в стаята и пак си полегнах. Вече започваше по сериозно да ме боли. Към 10 часа  ме сложиха на системи защото  разкритието ми беше само 4 см. Мъж ми пък започна да звъни по телефона и да ме пита какво става. Минаха още няколко часа, болката ставаше още по силна, а разкритието ми учудващо не мърдаше. Аз започна х да мрънкам за обезболяващи, но не ми сложиха нищо защото родовата ми дейност и без това била слаба. Някъде към 2 часа след обяд таткото се появи в болницата и окупира вратата. Пуснаха ме  за малко да разходя и да говоря с него защото им беше надул главите с въпроси. Болката вече беше непоносима... поседях няколко минути при него и пак отидох да си легна. ПО едно време ми добавиха още нещо към препаратите, които ми вливаха за разкритие и тогава започна истинския ад. Явно разкритието се получи доста бързо защото си мислех че ще полудея от болката и вече си крещях на воля и огласях всичко. Тогава разбрах защо пищеше така момичето от сутринта. Някъде към 18.00 часа вече бях с пълно разкритие и започнаха родилните напъни. Горе долу и по това време ми взеха проба-секрет от влагалището за да видят как са нещата. Прикрепи се към мен един много мил лекар д-р Чичумишев, който ме завари сутринта като дойде на работа и цял ден ме обикаляше и ме следеше докъде съм и как съм. Започна да ми казва кога да напъвам и какво да правя и започнаха много обезпокоитено да си шушукат с акушерките. Оказа се, че бебето е разположено много високо и не може да излезе. Вече беше към 19.00 часа. Таткото беше натирен да не ми звъни през 5 минути защото ме боли и не знам къде съм. По едно време ми заявиха, че има проблем. Трябвало да лежа в еди каква си поза 1 час и ако бебето не се смъкне щели да ме режат. Междувременно се получиха и резултатите от пробата и се оказа, че средата ми е силно инфектирана от това, че съм толкова часове без води и бебето се мъчи вече. Доколкото си спомням говореха за 21000 левкоцити, коетто било изключително много. Дано не греша. Спомените ми от този момент на раждането са ми малко в мъгла. Започнахме да чакаме прословутия един час, но явно се притесниха малко от изследванията и така и не го дочакахме целия. казаха ми "Госпожо, операцията е наложителна, явно няма да стане така..." Казах им, че ми е вече все тая, само бебето да е добре и да спре да ме боли. След толкова часове просто исках тези контракции да спрат без значение как. Събрах сили, звъннах на таткото и му казах, че ще ме режат междувременно се появиха акушерките, докато се усетя и поставиха катетър и ме поведоха към операционната. Това, което упях да видя отивайки натам беше мъж ми запречил вратата и  никой не може да мине от него, седи и ме гледа, сигурно гледката е била ужасна защото видях голямо притеснение в очите му. Махнах му и продължих по коридора. Качиха ме на операционната, изключително неудобна... Трябваше да се свия на кълбо и да не мърдам за да ми бият упойката (спинална), контракциите се застъпваха вече. Незнам как удържах да не мъдна. Успя да ми я бие от втория път и сигурно е много болезнено, но аз лично болка не си спомням заради контракциите, но си спомням облекчението, което изпитах, когато упойката хвана. Спя да ме боли. Започнах да се треса и си спомням, че много се притеснявах да не мръдна и да ме клъцнат не където трябва. Анестезиолога ми говореше нещо и ме караше да си диктувам данните, явно ме е баламсвал нещо за да не се притеснявам и да ми мине времето по бързо. ПО едно време чух някакво бебе да плаче, но нали е родилно не се усетих, че това е Калоян. А те го извадили, измили, оправили(мъж ми ги видял как сноват по коридора него и го чул как изплаква за първи път) и ми го носят, повит вече...и ми го слагат да го гушна. А аз не можех да повярвам на думите "Честито, имате син, голямо и здраво момче 52 см и 3850гр." Гушнах го, целунах го и през цялото време се чудих защо главата му има формата на круша . След това ме попитаха дали този напорист татко там на вратата дето ги тормози цял ден и не могат да го изтикат е нашият татко и аз има казах, че е той, тогава те му занесоха детето да го види и ми казаха, че се е просълзил като го видял. Калоян се роди в 20.00 часа вечерта 16 часа след като започна всичко това. Лекарят остана в извънработно време за да ме оперира и да довърши работата си, така и не го видях след това да му благодаря. Изкараха ме от операционната на количка, но преди да ме вкарат в реанимация ме закараха при мъж ми да ме види, че съм жива и здрава и добре. Продължавах да се треса, но тези, които са раждали със секцио знаят за какво говоря и, че това е нормално. Завиха ме с одеала, настаниха ме, биха ми обезболяващи, донесоха ми багажа и много вода и сок от ябълка. Тогава и пропих такъв сок. Няколко дена по късно разбрах, че Калоян е ОЩЕ на антибиотици заради възпалението при раждането, но ще се оправи. Никой не ми беше казал, че изобщо има проблем. Казаха ми го чак след мое запитване в детското към лекарката, която отговаряше за него, вече бях проходила и т.н. Чудя се ако не бях попитала дали изобщо щяха да ме уведомят или щях да го прочета след това в документите? Както и да е детското отделение там и без това няма добра слава, явно има защо, но за лекарите, акушерките и санитаките в преродилна зала и в реанимация лошо не мога да кажа, гледаха ни като писани яйца. ПОжелавам на всички бъдещи мамчета леко и безпроблемно раждане

Ми аз нали съм една яка мързелана, та......направо си копирам темата отпреди почти една година-срам не срам. 
Точно преди една седмица-миналата неделя 06.03 -в 12.20 в Болница Лозенец се роди милият ми бебок рибок Станислав-който де факто трябваше да бъде овенче от края на март,ноооооо...бързал,човекът,на мама подарък за 8 да направи 
На 05.03 вечерта внезапно ми текнаха силно водите.Поуплаших се,тъй като не очаквах толкова рано.Веднага грабнах багажа,тъй като беше ясно,че с изтекли води от болницата няма да ме пуснат.Нямах никакви болки,обадих се на лекаря си  и той предупреди дежурния екип. След преглед и запис на тонове се установи,че скоро няма да родя-никакви болки и нула разкритие. Настаниха ме в стая,направиха ми проба за алергия към антибиотици и изследванията и...зачаках сутринта.Въпреки нервичките успях да подремна.На другия ден за късмет си беше дежурен моят лекар-Д-р Станев.След необходимите процедури-клизма,почистване и т.н. ми сложиха система окситоцин. Немога да ви опиша колко бях спокойна през цялото време-аз,която съм пълен шемет и паника.Обаче резултат от системата-никакъв,а водите напълно изтекли .В 10.00 стана ясно накъде вървят нещата.Внимателно и мило ми беше обяснено,че трябва да се мине на вариант секцио,прочетох необходимите документи,разговарях с една неверояно симпатична анестезиоложка-забравих името  ,поставиха ми катетър и ме спуснаха в операционна.И тук настъпи момент.достоен за темата"Смешни моменти по време на раждане".По време на обработката на корема с дезинфектанти аз тихичко се разтресох от смях-имам страаашен гъдел.В първия момент се учудиха що се треса-а когато разбраха-ми казаха "ми смей се на воля" и заявиха,че съм първият подобен случай    .В 13.10 усвтих как някой ме потупва леко по бузите и ми казва"мамче,имаш си син"...........
Оттук нататък е ясно-първите два дни са трудни,но всички в Родилно отделение-от санитарка до шеф направиха всичко възможно да ги преодолея по-лесно.Едва ли мога да изброя всички имена,но ще спомена Д-р Пасков-който ме прие,Д-р Христова,Д-р Папазов,акушерките Зоя,Ваня,Поли,Ани...сигурно пропускам някоя,гледаха ме,както само вкъщи са ме гледали....и разбира се,най-голямата ми благодарност е за моят лекар Д-Р СТАНЕВ-който проследи бременността ми от 7 г.с до нейният успешен финал и който никога не се отнесе към мен подигравателно или грубо-БЛАГОДАРЯ ТИ,ДОКТОРЕ,АКО ГОСПОД Е РЕКЪЛ,СЛЕД 2 ГОДИНИ ПАК ПРИ ТЕБ ЩЕ БЪДА. Той ми обясни и причината за спукания преждевремено мехур-бях изкарала малко преди това лека форма на грип,което  е предивикало инфекция на околоплодните води...и така.
А малкият ми голям мъж е в перфектна засега форма-пу пу пу-с невероятен апетит,в добра кондиция и много спокоен-освен когато е глааааден  Тати е на 7 небе....и сме вече наистина едно пълно семейство.
Май станах малко длъжка-но исках да споделя с вас невероятното си щастие и да благодаря на тези,които ми доведоха на бял свят милото рибоче.
   
 

 

Така значи като цяло всичко беше доста травмиращо,и само нерви и болка :о( Бременноста си изкарах трудно ,едно че много ме болеше тук и там а и от работата ми още повече имах проблем защото последно работих много тежка физическа работа.Така че ме пуснаха болничен малко по-рано от нормалното излизане в майчинство и слава Богу защото нямаше да издържа а натоварването.На 3 пъти ми прелошаваше и свиваше за около половин час корема като контракция ама дълга.Иначе и всички други съпътстващи бременноста неразположения не пропуснах Киселини имах много, високо кръвно, схващане на краката постоянно, безсъние, нервност, напрежение, бебчо риташе много и хълцаше често което беше неприятно и дразнещо за разлика от ритниците 
Така термина ми беше 28.май.На ултразвука ми казаха 6 юни а бебока се роди 16.юни ;о) С цели 10 дена закъснение а може и 18 да са били защото повече ми се струваше че първия термин е правилен аз даже се бях настроила (не знам защо) че сигурно ще се роди и преди 28.май. Много е напрегнато да чакаш толкова дълго и да не идва бебока. Също мъжа ми доста се изнерви и по цял ден ме напрягаше допълнително а и аз се дразнех от всичко че не мога вече да си върша домакинската работа сама с голямото шкембе и така доста тъжна бременност изкарах. По това време почти всичките ми приятелки заминаха на някъде,кой за България кой в дпуг град се премести и аз изкарах доста самотна бременност.
Такааа на 12.юни имах болки и отидох да го видят бебчо дали е добре че закъснява вече.Там след безкрайно чакане 6 часа на лекаря ме видяха на ултразвук и казаха че всичко е ок.Направиха и гинекологичен преглед и като си тръгнах от болницата прокървих доста.Казаха че е нормално и може скоро да родя.Така и стана.След поредната нощ безсъние и напрежение(само плачех вече).През ноща на 14.юни ми изтече водата и викнахме линейка защото бебчо още не му беше слязла гвавата в таза ми и тогава не трябва да се изправяш изобщо. Настаниха ме в родилното мериха и замерваха и след няколко часа започнаха контракциите.Така 7-8 часа радостна и щастлива макар и болката започнах да се трудя за бебчо,ставах,разхождах се,масажи...Но не , контракциите спряха.  Сложиха ми хапче за изглаждане на шийката на матката защото изобщ не беше се изгладила даже. Не подейства,сложиха второ след 3 часа мисля и тогава започна КОШМАРА!!!Такива силни контракции че свят ми се завиваше, рев, място не можех да си намеря, сложиха ми топла възглавница на кръста и още повече заболя а и изтощена до крайност на всичкото отгоре. Забравих да кажа че 4 дена преди това въобще не бях мигнала. Много напрегната защо не идва бебчо и всичко ми е криво ....така 4 дена без грам сън тръгнах да раждам :о( Така контракциите от ужасни ставаха свръх силите ми да понеса (честно казано исках да умра за да не се мъча повече Много ме е срам но не преувеличавам.  За някои мами това е било една поносима болка за мен беше ад!По едно време питах за епидурална упойка но беше много рано 3 см.Направиха ми акупунктура и за мое голямо учудване имаше някакъв ефект.Малко ме отпуснаха нервите и от там и болката понасях по добре.И така след още 12 часа и изревах за епидурал. Така ама нямах достатъчно разкритие-4 см след вече около 20 и няколко часа контракции като цяло.След още 2 часа беше станало 4 см и аз не можех да повярвам че е толкова малко толкова дълго имах контракции толкова на често,беше толкова болезнено че ми идече да си скоча на корема за да излиза вече бебето.
Преместиха ме в родилна зала за да могат да ми сложат упойка. До тогава при мен бяха Майка ми сестра ми и мъжът ми!Само броеше мъжа ми минутита и за 2 денонощия не откъсна очи от стрелките да брои на колко мин.са контракциите.Аз даже му викам не гледай този часовник толкова ще се побъркаш не знам как не му изтекоха очите.Така,та,преместиха ме в залата и викат анестезиолозите първо ги чаках 1 час че били в операция. После пристигат а аз толково изтощене че при всяка контракция след като крещя колкото мога (майка ми каза после че не е било силно никак защото от умара не съм можела и да викам) между всяка една контракция заспивах,невероятно но душичката ми жадуваше за почивка.Представете си здрав и прав човек как ще се чувства 4 дена без сън а за раждане в това състояние не мога да ви опиша само с думи...Та влизат наще хубавци анестезиолози и пип,пип,пип..пеиджъра звъни че имало спешен случеи.Така още половин час мъки,Идват втори път,тъкмо се приготвят и познай пип,пип,пип..айде пак по спешнощ направо побеснях,ако можех да стана штиах да си отбия. Още един час че имало някакво усложнение и се проточила операцията.Отвратителни са техните тъпи норвежки системи да има 1 лекар и да чака бременна жена с боки или някакво притеснение 6 часа за него или да има 1 анестезиолог на цяло родилно на такъв голям град.То ако беше някой друг щеше вече да е родил докато те дойдат но аз нямах развитие.Най накрая получих блаженната течност и бях подготвена да подействаслед половин час и тъкмо се чудех как ще издържа още половин час а тя взе че подейства веднага. Направо не можех да повярвам,такова блаженство нищо да не те боли :о)))Вече можех да стана да ида до тоалетна даже,Проверяваха ме постоянно но повече разкритие нямаше. Сложиха ме на системи за увеличаване на контракциите.Почнах едни разходки и упражнения права за да може бебчо да пробие надолу но след още 6 часа и само 5 см разкритие казаха да си лега аз и без това не можех да стоя повече права, краката ми трепереха от умора не се държах заради бебо. Така измериха пулс на бебо малко им се стори странен или така казаха за да вземат решението което взеха. След кат бяха изтекли 48 часа от изтичането на водата решиха че не може да се чака повече и аз да се мъча и бебо и казаха: Секцио!!!Аз не !!! Как, до сега съм устискала ще се назоря още колкото трябва ама те казаха не може,вече сме били в опасност и така качиха ме горе в операционна, биха ми конска доза епидурал (добре че исках да ми сложат преди това иначе трябваше с пълна упойка) И като ме сложиха на масата почти не помня макар че бях в съзнание, знам че много ме беше страх и бях разочарована от себе си че не съм се справила...А от упойката ми се схвана цилата дясна ръка и от гърдите надолу разбира се,и като се уплаших,викам си сигурно съм алергична сега кой знае дали ще могат да ме спасят ако напъвя някоя алергична реакция...Много е гадно да не можеш да си помръднеш изобщо на милиметър цялата ръка(за от кръста надолу се очакваше) .Слава богу нищо ми нямаше нещо са засегнали нерв при вливане на нещо. Цялото време усещах едно  подръпване но изобщо не болезнено.Неприятно е да  си представяш как ти дърпат корема да извадят бебока ако не знаеш какво правят нищо няма да разбереш. 
 За 45 мин мина всичко,със зашиването. Бебчо не го видях само по едно време ми викач ЧЕСТИТО!  а аз немога да зацепя за какво става дума,нали съм заета да си мисля че ей сега съм направила алергична реакция и ще взема да пукна :о( Та таткото го е поел после като са го изнесли в другата стаяа да го мият Викито. Мъжа ми не го пуснаха да присъства при чезаровото сечение но сигурно защото ние бяхме по спешност. Отведиха ме в интензивното в отделна стая доведоха ми бебко да сукне малко след около час и с таткото се видяхме и той си замина а мен ме оставиха да поспя 3 часа. Цялото време влизаха и излизаха да ми следят показателите и изобщо не можах да заспя вече за незнам коя вечер 5 подред май :о(  После ни преместиха с бебо в една нормална стая и се започна фиаското :о))) Много щасти и мъки ...
Раздвижването стана на същия ден малко болеше но не ми пукаше след тези зверски болки при контракциите. Много тревоги и сълзи защото  не можах да кърмя , посещения безсъние и пак безсъние.... Защото нямах достатъчно кърма и Вики по цял ден и нощ ревеше просто съм кърмила 1-2 часа слагам го в леглото и рав до припадък ,през времето което не кърмех (а то беше много малко)  се помпех за да увелича кърмата но само ръцете ми се откачиха а кърма не дойде повече........Самото кърмене беше ужасна болка за мен.Имах чувството че всвки път като цокне и издърпа все едно шиш се забива чак до рамото ми и плачех цялото време като кърмех.Не разбрах причината но и никой не се зае да ми помогне и така с кръв на зърната след 1 месец се отказах от кърменето.
Та така мина моето раждане,Не можех и да си представя за какво става дума и в най дръзките ми (негативни) очаквания.По едно време си викам как може моята мила майчица да не ми обясни и да ме предупреди че е такъв кошмар че да не правим бебета въобще 
Е всичко това както казват всички се забравя бързо е при мен не толкова бързо,имах дълго депресия след това и ако някои ми споменеше само за второ дете падаше голям рев но сега съм добре.Нещата потръгнаха в ритам с сладкия Вики и съм щастлива и горда че имам най сладкото създание до мен да си го гледам и гущам. Няма нищо по-хубаво!!! Дай Боже на всеки!!!!  Успех на всички мами и не се плашете много рядко има като моите 48 часови ражданя,повечето мами казват че за 4-5 часа и хоп бебче!  Даже доста разказват за много малко болка като менструална едва ли не...Просто искам да споделя с вас моето преживяване защото няма много с кого да го направя. Кураж на всички няма страшно за това раждаме в болница с лекари там всичко е под контрол!!! Стискам палци на всички скоро мами!!!!

Радвах се на изключително лека бременност, с едно малко изключение,че носих бебето ниско долу,което до девети месец нямаше никакъв проблем, но после почна доста да тежи. Затова и гинеколожката ми каза че със сигурност ще родя по-рано. Терминът ми беше на 22.01.2005, на 08.01 следобяд получавам някакви болки в корема, слаби но регулярни на 10 мин. и си казвам това е ще раждам . До 23.30 болките стават вече на 5 мин. и с мъжа ми тръгваме за болницата. Преглеждане един доста крив и недоспал доктор, който казва че имам 2 см. разкритие и до утре наобяд ще родя.Правят ми клизма , попълвам всички  документи разделям се с мъжа си и отивам да раждам. Да но до към 3 часа през ноща болките започнаха да затихват вместо да се увеличават , момичетата покрай мен вият от болка, на сутринта всички родиха, а аз не.И така престоях две вечери и един ден в болницата и на 10.01 ме изписаха (аз исках да си тръгна още сутринта на 09.01,но не ми разрешиха защото беше неделя, а те в неделя не изписвали ).Прибрах се в къщи ужасно уплашена от гледката в болницата и зачаках отново, но признаци никакви. На 20.01 сутринта с мъжа ми си приказваме, че утре трябва да се обадим на докторката с която имаме уговорка, защото денят на термина ми е събота, а тя не е на работа. Следобяд започват едни отново леки болки, но аз съм напълно спокойна решавам , че това е като предния път.Към 12.30 вечерта болките зачестяват, започва да боли много силно, но аз отказвам да тръгна за болницата, за да не се излагам отново с фалшива тревога .Към 01.30 мин. мъжът ми каза хайде облича се и тръгваме, болките бяха на 5 мин. и доста силни.Приеха ме, попълних всички документи, отново гадната клизма  и доктора каза отново че утре до обяд ще родя. С мъжът ми се разделихме, като му казах да не звъни на никой, защото тревогата може да е фалшива . Към 03.30 болките станаха на две мин. и ужасно силни, аз се разхождах през цялото време, място не можех да си намеря.Към  04.00 дойде акушерката прегледа ме и каза 8 см. разкритие готова си сега ще позвъним на твоя доктор да дойде.Така още половин час докато дойде докторката ми, прегледа ме пукна ми водите, които до тогава не бяха изтекли и към към 04.45 влизам в родилна зала, да но ужасно ми се прихожда по малка нужда. Казвам на докторката тя ми казва пикай в лигена , да ама срам не мога и отивам до тоалетната.Как съм отишла и съм се върнала не знам някои моменти ми се губят имах чувството че ще родя в тоалета . Качиха ме на магарето, сложиха ми абокят и ми пуснаха система, получих много силни напъни и болката сякаш спря.Чух акушерката да казва напъвай колкот можеш и така след три, четири напъна се появи моето съкровище Георги 3.100 и 51 см  05.35. мин .Аз имах чувството че съм рая нищо не ме болеше и виждах най-красивото бебе на света, беличка и с много коса, което ме гледаше с най-милите очи на света . Казаха ми че 5 мин. трябва да ми падне плацентата да ама не стоях 50 мин. на магарето, пуснаха нова система за контракции, скачаха ми на корема, кръв тече но плацентата не пада . Накрая докторката каза викайте анестезеолог да й слагаме упойка и да я вадим.А аз ужасно се страхувам от пълни упойки  и като чух уплаших ли се какво не знам плацентата падна .Последва кюротаж, който за съжаление болеше почти колкото и преди това ме болеше , шев и кройка и в 07.00 ме изкараха с една количка в следродилна зала(аз бях толкова щастлива че всичко е приключило че исках сама да ставам и да отида до стаята ) и започна едно звънене и едни поздрави и така 21.01.2005 год. за мен е най-щастливия ден от живота ми . Искам да пожелая на всички бъдещи майчета леко раждане и няма нищо страшно болката се забравя и остава само едно прекрасно чувство че това е деня в който си се видял с най-красивото бебе на света . Аз един час след като бях родила бях готова да имам второ дете .Ами това е успех и кураж .

                  

Най-после и аз да се включа в този прекрасен форум, който отдавна следя!
Първата ми бременост беше изключително лека и безпроблемна - термин 15.02.2002 г. Сега си давам сметка обаче, че съм нямала и на половина информацията за предстоящото ми, която получавам сега чрез нета. Та през цялото време си градях някакви представи за това, как ще раждам, докато една седмица преди термина моята докторка не ми ги разби. При прегледа тя отсече "Едро е бебето, препоръчвам ти секцио! Помислете с мъжа ти!". Въобще не бях очаквала такова развитие и винаги съм си мислела, че разполагам с физическите данни, да раждам нормално. Е, мислехме с мъжа ми, но нямаше какво толкова да измислим, а и имахме пълно доверие на лекарката. Планирахме датата на секциото - 12.02.2002 г. Понеже не исках да лежа предварително в болницата - на 07.02. ходих по най-различни специалисти за изследвания - АГ, анестезиолог, кардиолог, след което се прибрах у дома. На 11.02. рано сутринта постъпих в болницата - нямах нито болки, нито разкритие, нищо. Естествено малко се притеснявах от неизвестното! Цял ден бях само на малко кисело млеко, а след 22 часа - на нищо. През деня - слушате на тонове. Вечерта - бръснене, клизма / некомфортно, но безболезнено; съвет - носете си ново ножче/пластинка за бръснене, аз носех самобръсначка, на която ми се изсмяха/. През нощта успях да спя и да мобилизирам силите си.
На 12.02. още към 8 часа се отправих към операционната. В главата ми - рояк от мисли! По пътя една акушерка ми вика: "Направо ти е за завиждане. Сега ще заспиш, а като се събудиш - вече ще си мама!". Изгледах я изумено - какви ми ги говори, ще ме оперират, а тя ...  Първото което ме впечатли в операционната беше, че там ме чакаха над 15 души екип, вкл. и моята докторка, които ме наблюдаваха, как тромаво се качвам на кривата маса, как ми слагат катетър и пр. Не знам защо, но имах представата, че екипът се състои най-най-много от 5 души. Като легнах, веднага ми стана лошо - кръвното ми падна много. Поизправиха ме, дадох си сметка, че сега трябва да се стегна и се започна!
Започнаха да ми преливат разни неща, анестезиологът /много мил мъж, на когото така и не му разбрах името/ ми сложи маска и ми каза, да дишам кислород за бебето, галеше ме по косата и ми говореше нещо. Бях с пълна упойка, така че от там насетне не помня нищо. Тогава в провинциалната ни болница не слагаха епидурални или спинални упойки, доколкото ми обясниха.  Почуствах смътно, когато отново анестезиологът или сестрата му ми говореха нещо мило, за да се събудят; чух женски глас, да пита - "казахте ли на жената, че има момченце?"; усетих, че ме местят от операционната на леглото, което доста грубо и блъскайки го го търкаляха до интензивното. Всичко това ми е било в пълна мъгла. След това са ме настанили в интензивното - торба пясък, обезболяващи, хора влизаха и излизаха. Постепенно започнах да се събуждам, като първите ми чувства бяха - страх, че въобще няма да успея да се събудя; тревога, защо нямам заветното номерче на ръката ми /после се оказа, че просто не са ми го сложили веднага !?/; студ. Към 13 часа ме посетиха мъжът ми с бебето на ръце и моята докторка, а аз още не бях съвсем на себе си. Най-вълнуващия миг в живота ми - синът ми, роден в 9,15 часа, 3950 гр, 50 см, обиколка на главата 37 см! Спомням си, че успях само да го погаля по бузката - най-нежното и меко нещо, което някога съм докосвала! А той гледаше спокойно с едни големи очи! Мъжът ми беше много развълнуван и веднага отсече - "на мен прилича!". И до днес с умиление си спомняме за тази му реплика! След това видях бебчо едва на 3-я ден от раждането, когато ни събраха в една стая. Следобедът след секциото беше времето за телефон - СМС-и и обаждания. Първата нощ след секциото беше най-тежка. В интензивното бяхме с още една родилка, с която се сприятелихме. Добре, че беше тя и че цяла нощ си говорехме на всевъзможни теми, та да мине по-бързо времето и да не мислим много за болките, които обаче за мен бяха съвсем търпими и дори на моменти се чудех, защо ни бият чак толкова обезболяващи. На следващия ден - раздвижване. Беше неприятно - болки, опъване, виене на свят, слабост, НО всичко беше поносимо и в рамките на нормално търпимото! Спомням си, че още преди ставането от легло бях започнала по малко да се пообръщам в леглото, което после разбрах че било много полезно за раздвижването. Втората вечер в интензивното докараха още една жена, а ние двете с първата вече бяхме значително по-добре. През тази втора вечер се наспах. На 14.02., след клизма, ни преместиха от интензивното в стая - по-точно сама си отидох няколко етажа по-нагоре /с асансьор де/. Това си беше цяло приключение - струваше ми се безкрайно дълъг път, но бавничко се справих. Някъде по коридорите, си мярнах силуета в някакво стъкло и се уплаших - крива, рошава. Докато ни настанят в стаята и докато минат всички последствия от клизмата, ми донесоха бебчо. Аз бях още в банята, а те ми го оставили, без нищо да ми обяснят, какво да го правя. Е, опознахме се с милия! Това, че бебо беше изцяло при мен /такава е практиката в нашата болница/ естествено ме караше да се движа доста, което също било много добре за възстановяването, както научих в последствие. Възстановяването ми протичаше нормално и ни изписаха на 19.02. - бебо наддал със 150 гр, а мама отслабнала / след диетата след секциото/ с около 15 кг от качените общо 25 кг. Спомням си за основните си заблуди по раждането - че кърмата идва веднага и е много, и че лохиите са изключително обилни и продължителни.
Възстановяването у дома беше безпроблемно и въобще не съм се залежавала! Сама с мъжа ми сме се грижили за сина ни, без да има кой да ни помага. Вчера празнувахме 4-я рожден ден на слънчицето ни, а всички тревоги и болка по раждането - сякаш не са били никога! Детето така осмисли живота ни, че често се питаме - какво се правили всъщност без него и защо толкова сме отлагали раждането му!?

Сега очаквам второто си дете - около Великден! Макар, че вече имам едно секцио, на моменти отново ме налягат тревоги. Пак ли ще е секцио; бебето пак ли ще е едро /което май е неминуемо при второ/; ако е нормално раждане - как ще протече; от нормално или от секцио ще се възстановя по-бързо и пр. и пр.
Убедена съм обаче, че силно позитивната нагласа към нещата помага изключително, така че се опитвам да игнорирам негативните мисли! Освен това отново посещавам моята си докторка, на която имам пълно доверие! Е, после пак ще разказвам!

На всички бъдещи и настоящи майчета пожелавам лека бременност, още по-леко раждане, здрави бебета, огромно щастие и безценни мигове с малките съкровища!

Бременността ми бе доста проблемна.От самото начало лях с кървене/от 6 г.с. и така до 5 месец/.Лежах доста на задържане и в Пловдив,а след това и на "село"-в Карлово.Тук ще вмъкна разликата в отношението на акушерките:в Пловдив ти говорят на мамче,пиленце,миличка....,а в Карлово/хем бях уж с връзки,свекърва ми е бивша акушерка и тяхна колежка/-сутрин се сърдят на семе си,а след обед на пациентите,все едно не си човек камоли бременна с по лабилна психика и податлива на емоции,лесно ранима и чувствителна.Тъй като имах 2 неуспешни бремонности преди това и едната от тях беше "кухо яйце" чаках във ВМИ-то да вляза в 7 г. с.,за да се установи,че има зародиш и добри тонове.Леле колко плаках от радост,когато ми пуснаха да чуя мъничкото сърчице,което биеше....за живот.Преместих се в Карлово,лежах и в къщи,пиех по една шепа лекарства и ми съдраха д...то от инжекции..Все се бъзиках,че това бебе ще го родя с хапче в устата Така и не се установи от какво ми е това кървене ,тъй като нямах хематом/имаше и мнение,че не е такова,а от бялото течение при контакт с кислорода мени цвета..../,само догатки уж контракции,които не усещам и хиляди предтолужения.След много мислене дали да родя секцио или нормално за голямо съжалени реших нормално,но с епидурална упойка.Идчаках да свършим с ремонта изчистих подготвих си всичко и реших,че съм готова за предизвикано раждане.Термина ми беше на 13.10 а отидах на 4.10,под лекърско наблюдение и одобрение ми отлепи малко мехура, вечерта ми падна "тапата" и сутринта на 5.10 в 8.30 ми отлепиха още мехура и лекара каза да се разхождам и към 2 ч. ще ме чакат с анестизиолога да раждам.Да ама болките ми започнаха към 10 ч. и в 11 бяха през 1.30минути, без никакво разкритие.Болките бяха непоносими,не виках но ходех и приказвах...Отидах в АГ-то и няма пукнат лекар,толкова приготовления и за малко да родя само с акушерка.Към 12 ч. се появиха и аместизиолога ми сложи упойката и се родих ,няма непоносима болка,а само загатване на такава,чак ми се приспа,направиха ми разкритие и в 1.30 ме преместиха в родилна зала и в 2.02 ч.Родих моето слънчице Вяра Не ми я дадаха,нито показаха,превилигирована бе свекито,която никък не бе съпричастна към мен,тя я целуна,а аз само си откраднах миговете,в които и отрязаха пъпната връв и я изкъпаха.Оставиха нея на кислород/профилактично,тъй като се е родила твърде бързо/ аз до нея и 30 мин бяхме сами,чувах неиното хлипане...Слез 2 часа ни преместиха и на 3-я роднините влязаха/бях във Вип/Не виках повреме на раждането но постоянно говорех и питах,държах ръката на анестизиолога,които бе облян в пот...Макар и с епидурална самото раждане си боли,чувстваш как ти се разтяга таза...представям си без упойка.Като ми мина упойката се разсъних и 2 дни не спах и не можех да стоя повече от 5 мин в една поза имах страшно възпалени хемороиди и Вяра се роди 3.300  и 49 см. и ме бе престъргала.....Но това е др. тема и др. път секцио....Но Боже БЛАГОДАРЯ ти за най-прекрасното същество,слънчицето и смисъла на живота ми...нашата мъничка,бузеста и с голяма рошава коса-Ежко Бежко..Незаменимо е чувството,любовта която ме изпълва и това невинно мъничко създание.ОТ ВСЕ СЪРЦЕ ПОЖЕЛАВАМ НА ВСЕКИ ДА ПОЛУЧИ ТАКЪВ БОЖИ ДАР!Искам да изкрещя колко много я обичам:ОБИЧАМ ТЕ ВЯРА!

Хайде и аз да не остана назад. Бях обещала малко преди да родя на някои мами от форума да разкажа за раждането и ето, че сега най-сетне ще го наравя.
Терминът ми беше на 5.10.2005 г., а по ехограф - на 8.10.2005. Оказа се, че преносих и накрая след консултация с една позната акушерка от "Св. София", на 13.10. мъжът ми ме закара с багажчето в болницата - "Св. София". Сестрата, която ме прие, в началото като ме видя, ме попита за какво чакам. Обясних й, че преносвам 9-ти ден, а тя учудено ме попита: "Ама Вие бременна ли сте?".
Качихме се на 2-я етаж, слушаха ми тоновете, прегледаха ме за разкритие и ме пратиха в патологията. Нямаше никакви признаци за родилен процес - разкритие 1 см, без паднала тапа, без изтичане на околоплодни води, слаби контракции. Между другото, напълнях около 23 кг, но понеже съм висока, не ми личаха особено, дори коремът ми до последно беше малък и стегнат.
Цял ден се излежавах в стаята, говорихме си с момичетата. Когато се свечери, към 21,00 часа започна да ме наболява коремът като менструални болки, които започнаха да се усилват и аз естествено започнах да засичам времето. Някъде към 02,30 ч. отидох до тоалетна и видях, че ми тече кръв. Отидох при дежурната акушерка да ме прегледа, след което тя извика дежурния лекар, прегледа ме, акушерката ми направи клизма, от която толкова много се притеснявах, а се оказа нищо и никаква работа. Отидох до тоалетна, измих се и с багажа слязох в предродилна зала. Сложиха ме на легло и с колни да слушат тоновете на бебето. Лекарят ми обясни как да дишам и излезе. Останах съвсем сама, хвана ме съклета. Постепенно контракциите започнаха да се усилват и лекарят през час идваше да ме проверява и ме питаше как се казвам, за да провери дали съм на себе си, защото болките започнаха да стават доста силни, а никой не ми даде обезболяващо. Започнах да се въртя в леглото и да вия от болка, даже повърнах два пъти от болката. Имаше някаква лекарка ли беше, сестра ли или акушерка, която очевидно спеше в съседната стая и ставаше от време на време да ми направи забележка да се стегна и полузаспала се връщаше обратно.
Някъде към 07,00 ч. започнаха да се изреждат различни доктори да ме проверяват за разкритието, пукнаха мехура, за да изтекат водите и най-накрая дойде да ме провери акушерката, която изроди бебето. Обясни ми кога да напъвам - когато усетя контракцията, през останалото време трябваше да дишам. Сложиха ми абокат, акушерката ме вдигна от леглото, заведе ме до чешмата, каза ми да се наплискам с вода и каза, че отиваме да раждам. Качих се на магарето и след стриктното спазване на инструкциите на акушерката и доктора родих след 20 мин. едно прекрасно момче - 3,900 кг и 54 см. Всички останаха да гледат изумени, че такова голямо бебе съм родила, а такъв малък корем го е износил. Разбира се, родих с доста тежка епизотомия, но по най-естествения начин, който можеше да се случи - без хапчета за предизвикване, без обезболяващи, без упойки, но с помощта на най-добрия екип, който ми се падна. Даже докторът беше този, който ме прие. Той ме "закърпи" така, все едно съм девствена, както обича да казва мъжа ми. Бил много добър в шиенето и наистина е така, заши ме с резорбиращи конци.
Изнесоха ме на количка с подлога в коридора пред родилна зала 2 часа, през които звънях и пращах SMS-и. По едно време акушерката излезе, натисна ме върху коррема, за да изцеди матаката от кръвта.
След 4 часа отидох до тоалетната. Трудно се придвижих, но успях. Качиха ме в стаята при още 3 момичета и така започна моето майчинство.
Искам да уточня, че раждах без уговорки, без да дам нито един лев. Само имах позната акушерка, която дойди на смяна точно в 7,30 ч., когато ме вкараха в родилна зала и тя беше там, но както може би вече разбрахте от разказа ми, не съм ползвала никакви привилегии и въпреки това имах късмета всичко да мине перфектно и с най-добрия екип.

Дави кажа поразрових се уж,но не открих такава темичка.Как мина раждането Ви момичета?Моето беше сравнително добре - ако може така да се каже
Но родих за около 5 часа и то за първи път - значи съм страшна нали!
Лошото бяха контракциите,но да ви кажа не е било чак толкова страшно.Аз като започнаха контракциите даже се кефех,защото исках да си гушна най - накрая душичката. И да ви кажа бях много ПОЗИТИВНО настроена и не ме беше страх.През цялото време обикалях коридора на родилното/родих в Окръжна болница в София и съм много ,много ,ама много доволна/и се присвивах когато имам контракции,НО БЯХ УСМИХНАТАИ СРАВНИТЕЛНО СПОКОЙНА.Изобщо несъм викала.А като се почна раждането и направо бях убедена,че няма да мога да се справя- това пусто напъване, нещо не можех да го направя като хората.Но след 30 мин в родилна зала и ГОТОВО- моето слънчице изплака.НАЙ ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА!НЕ СЪМ ИЗПИТВАЛА ПО ГОЛЯМА РАДОСТ И НЕ СЪМ ПЛАКАЛА ТОЛКОВА ОТ РАДОСТ!ДАДОХ ЖИВОТ!
Е след това си беше гадничко - малко ме е разкъсало моето Станиславче и двадесет и пет вътрешни шева и пет външни,но сега като го гледам - меко казано си е заслужавало.
Е това беше моята история накратко.Пишете вашите!
ЦЕЛУВАМ ВИ СЛАДКИ ГОРДИ МАМИТА!
И СТО ПЪТИ ПО ТОЛКОВА ЦЕЛУВАМ МИЛИТЕ ВИ БЕБЧЕТА!   

 Лошото бяха контракциите,но да ви кажа не е било чак толкова страшно. А като се почна раждането и направо бях убедена,че няма да мога да се справя- това пусто напъване, нещо не можех да го направя като хората.Но след 30 мин в родилна зала и ГОТОВО- моето слънчице изплака.НАЙ ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА!НЕ СЪМ ИЗПИТВАЛА ПО ГОЛЯМА РАДОСТ И НЕ СЪМ ПЛАКАЛА ТОЛКОВА ОТ РАДОСТ!ДАДОХ ЖИВОТ!
Е след това си беше гадничко - малко ме е разкъсало моето Станиславче и двадесет и пет вътрешни шева и пет външни,но сега като го гледам - меко казано си е заслужавало.
 аз имам 4 6ева.аз отидох в 3 сутринта с леки болки в 8 ми слогиха системи и в 8и45 родих.никога няма да забравя този ден

Честито бебче и е чудесно, че си била така положително настроена!!! Много жени изпитват предварително толкова много страх, че превръщат раждането в кошмар - а то трябва наистина да е последното усилие към появата на бял свят на едно малко и прекрасно същество.
Аз лично родих секцио, но не съм изпитвал страх, бях в съзнание по време на операцията и видях сина си веднага след като го извадиха - дадоха ми го да го целуна.
Неприятно ми беше, че трябва да чакам 48 часа докато наистина го гушна, но изтърпях някак ...
Възстанових се бързо и нямам лоши спомени.

Ами моето мина много леко и много бързо...Събудих се в 5 и до 7 не можах да заспя.реших да стана да пиошкам и ми изтекоха водите.Не мога точно да опиша как се чувствах.Изпитвах хем страх от предстоящото,хем радост ,че скоро ще си гушкам детенцето,хем бях адски объркана.След като се окопитих бях в страхотно настроение.Взех си душ,проверих как е положението с космаците,отсраних това,което имаше нужда и викам на мъжа ми на ухо-"Мило,ще раждам...' първо не ми повярва,ама после изскочи от леглото като попарен и започнва да се суети около мен.Той беше по-притеснен от мен самата.Обадихме се на доктора и той каза да музвъннем пак след час.Помотахме се и му звъннахме пак след час.Тръгнахме към болницата(в най-голямото движение сутринта от Панчарево до Майчин дом )малко преди това започнах да усещам контракциите.Болеше ,но не беше кой знае какво.Пристигнахме,попълнихме документите,направиха ми клизма и ми дадоха тяхна нощница.Качиха ме в предродилна зала.Акушерките доста се посмяха с мен,защото само ги обикалях и им задавах всякакви въпроси,а и не исках да лягам да на запис за тоновете,защото обикаляйки се чувствах супер.Както и да е де...легнах,пуснахах тоновете ,бях с 5 см разкритие.Биха ми успокояваща инжекция.След малко започна да си ме наболява и викнах доктора.Помогна ми с ръка за разкритието и хоп в родилна зала.3-4 напъна и видях малката ми мишонка на масата.Адски се изплаших,защото не изплака веднага.Но след като му чъх вече гласчето нямаше по-щастлива жена от мен,идваше ми да запея.В този момент ми дадоха един телефон и се оказа,че баща ми се беше обадил да види какво става ,та той беше първия на когото казах ,че вече е дядо.
Направиха ми няколко мини шева на срамните устни и това беше....
Най -гадно ми беше ,че трябваше да лежа 2 часа след раждането ,а аз исках да стана и да си взема бебето...не бях изморена...е оказа се ,че заради бързото раждане или не знам си там к'во трябваше да го поставят на кислород до другия ден.Това беше най-мъчителната част за мен,че не ми го донесоха,когато ме качиха на 12 етаж.
От всички в Майчин дом съм АДСКИ ДОВОЛНА!!!Нямам никакви забележки по отношение на персонала,всички бяха много мили!Е за хигиената мога да кажа това-онова,но това е друга тема...

Сега,когато се върнах назад ,преди 4 месеца и половина , се разплаках, толкова ми е едно такова миличко....

След 9 часа ужасни болки ме оперираха

ами моето не беше леко, но си заслужава
сутринта в 6 ми изтекоха водите и в 7 без нещо бяхме в болницата. Приеха ме в предродилна с 0 разкритие и 0 контракция.Към обед ми включиха система за предизвикване и до 8 вечерта едва 5 см. разкритие и много силни контракций. От там бебка се обърна и айде в 21.30 секцио по спешност. Еми това е накратко. Но каквото и да е беше най хубавия ден в живота ми- видях моето чакано слънчице 

И моето бе6е много леко... поне така ми се стори. Поступих в болницата с контракции и никакво разкритие. На обяд ми сложиха система и след 3 часа и половина се роди моето слънце. А аз не вярвах, че всичко това се случва...

моето протече много бързо и не толкова болезнено колкото съм чувала от познати. през ноща се събудих от някакви болко в стомаха но отоново заспах без да предполагам какво става защото оставаше още месец до термина. така още няколка пъти при което започнах да се съмнявам че нещо става и когато видях кръвта вече съвсем ми стана ясно. докато отива в болницата ми изтекоха и водите и така след 2 часа родих. болката не беше по голяма от един болезнене цикъл а самото раждане /излизане / на бебето е не повече от 3-4мин. така че смятам че нито една бъдеща майка не трябва да се страхува защото това е най-обикновения и естествен процес в природата, а и си заслужава.

Накратко:
Изтекоха ми водите в 7 вечерта.Тръгнах към болницата.Към 8 ми почнаха контракциите,неравномерни,през около 30мин.
Нямах никакво разкритие.Към 12 ми почнаха контракциите на 10мин.После на 5.И към 3 на всеки 3 мин.Нетърпима болка-изтекли води-все още грам разкритие нямах.
От 3 през нощта до 8 сутринта бях на две минути контракции.Опищях болницата.Не можеха да ми сложат епидурална.Нямах и 3см разкритие.
Та в 8 ми направиха ренген./Там направо като ме видяха се шашнаха как може да не ме срязват/.
Оказа се че Малчо е застанал на криво.Та след 14 часа раждане в 10:30 сутринта ме оперираха секцио.
Та язък за нетърпимите болки.
/забравих и да спомена,че последните 4 часа поне контракциите бяха през 1 мин./
Та извода е :не леко раждане.
Но резултата:най-хубавото бебе

Виж сега според мен 25 вътрешни шева, хич на се малко!?
АЗ раждах 48ч. и бях със сравнително по-малко шевове. Сега свързвам историята ти с една друга тема, пусната от теб, и ми се струва, че схванах къде е проблемът, относно другата тема.
Иначе думите, с които описваш, колоко позитивно си била настроена много ми харесаха. Аз предполагам, че така ще мисля , ако забремевея втори път!

23.00 ч. - 4 см. разкритие, аз нищо не усещам
24.00 ч. ме приспиват с нещо (през това време 10 см. разкритие)
02.30 ме събуждат и след един час напъване  резултата е 4.300гр. бебе!

  Zzz , вярно е много интересна темичката, ама тези мами много писали бре. Аз се отказах да чета само докато видях първият огромен постинг... 

 Та сега на бързо и аз да кажа. Един ден преди да родя тръгвам на дълго пътешествие с кола и цел "Опознаване потайностите на Лох Нес". На следващият ден се събуждам мокра до ушите.  Мисля, мисля - "Водите са!" - викам си. Натоварихме всичкото челяд на колата и бегом към болницата. Така, така, но мен нищо не ме боли. И се започна едно мотане по коридорите и излизане в градинката. След 3 часа реших да се появя в отделението, а акушерката така:  - "Е", питам аз - "Като не ме боли?"
 Сложиха ме на леглото, омотаха ме с де що има кабели и пуснаха всичкото ток да ме следи. Та мина едно известно време от около 1 час - няма никой. Контракции - йок!
 Стана 19.10 часа и първата лека дойде. Пак си викам: - "Това ли било? Нямало страшно." Е, тъй било, ама си го помислих пак чак след половин бутилка изсмъркан газ и една мускулна с морфин.
 Цялото чудо 5 часа и 4 мин. Без един шев и с една камара наговорени глупости, да не губим самообладание.
 Бързата работа, срам за майстора била! Айде няма нужда!  Я ми погледнете подписа 

Моето раждане като чета тук май е минало най-добре 
Аз тръгнах в 22:00h от вкъщи и в 23:20h се появи моята принцеса!Нямах контракции на всеки 2-3 мин!Като правиха запса на тоновете имах само една на 10 мин!Но имах разкритие и айде в родилна зала, 3 напана и готово!Цялата работа за няма и 10-15 мин!
Чесно да си кажа май не ме болеше толкова докато раждах отколкото,когато ме шиеха  Имам 3 външни шева!

Моето протече кошмарно.Не е за разправяне.

Моето протече много леко, надявам се и с това да е така.
в 21:00 ми изтекоха водите и се обадих на лекарката, засякох контракцийте, бяха на 15 мин. и не бяха болезнени. Така си седях в къщи, подреждах си чантата, обаждах се на роднини и приятели да им се похваля, че ще раждам хехехе и ми беше много забавно, а всички се шашкаха. Към 24:00 постъпих в болницата с 5 см. разкритие и контракций на 5 мин. Направиха ми обичайните процедури (няма да ги споменавам, всички ги знаят), сложиха ми система с леки обезболяващи (нош-па и още някакви ампули). Около час бяха по тежките контракций, по едно време лекарката каза, че ме местят в родилна зала. С 3-ри напана в 2:15 малката госпожичка се появи на бял свят с ръката напред  Моята малка сладка Победителка - Виктория. Имах малко шевчета, но всичко беше без значение .... По важна беше тръпката, че съм майка! Дай Боже всяка жена да я изпита тази сладка тръпка.

Ще бъда съвсем кратка:бързо,лесно,леко!Общо взето не разбрах какво е това раждане.Пожелавам на всяка жена такова!

И аз раждах толкова, имах шев само от епизиотомията...Влезнах в болницата на 14.09.04 вечерта с контракции на 7минути, нямах никакво разкритие, направиха ми го с туширане на 16.09.04 и в 23.04ч. родих. Самото раждане в родилна зала беше много бързо и лесно, но бях ужасно изтощена от двудневните контракции...

И  моето беше от леките. Двете седмици преди раждането изкарах в болница заради високо кръвно налягане. Пуснаха ме за 3 дни и щяха да ме приемат за предизвикване. Вечерта след като се прибрах имах леки болки и нещо изтече (не били водите, някаква секреция казаха). На сутринта се обадих на доктора, в 10.00 ме прегледа, прие ме в родилно. Бях със 7 см. разкритие без болки. Спукаха ми водиде, клизма и т.н. В 12.00 някъде ми сложиха системата, към 12.30 започнаха контракциите. Доста болеше, даже на няколко пъти си повиках. Понапъвах малко в предродилно, имала съм бавна родова дейност каза доктора , после ме изместиха в родилно и след 3-4 напъна малкия се роди-14.30. Имах доста шевове, които ми взеха здравето през следващите 24 часа. Кръвното ми беше паднало много, вдигнах и температура, бях като упоена. Затова бебчо го взеха в родилно. На другия ден вече бях по-добре и ми го доведоха.

Вярно, че е много дълга, но аз като бях бременна я четях с голям интерес, а очите ми бяха придобили размерите на олимпийски басейн 
Сори за спама 
Иначе по темата: сутринта в 9 ч. ме пиреха с разкритие 2 см. и контракции през пет минути. Към 12 и нещо ми спукаха мехура, контракции на две минути. Последваха системки окситоцинец и 3 см. разкритие. До 4 часа никакво развитие, а в 5 вече се молих на доки да ме кръцне. Дребния се извърна в много неблагоприятно положение (така кофти беше застанал, че се роди с лилава буза и главичка) и тоновете станаха "колебливи", в 6 и 30 ч. най-накрая ме срязаха и Мартин проплака  . Гадничко си беше ама се забравя.

Родих на 23 май 2006
Със планово секцио във Весла-Пловдив при д-р Стратев и д-р Иванова
В 11:30 започнаха да ме подготвят ,и в 12:22 се роди сладура,аз бях с пълна упойка,след като родих ме качиха в реанимация и на сутринта ме преместиха в обикновенна стая кадето ми дадоха бебо до го видя и след един ден вече той си беше при мен,а след 6 дена си бяхме в къщи 

Първото ми раждане протече много бързо, но за сметка на това по-болезнено от второто. Контракциите ми почнаха към 16.00, много леки и неболезнени. В болницата отидох към 17.30 часа и като ме прегледаха имах 6 см. разкритие. Включиха ми система и 19.45 родих. Но доктора май ми помагаше за разкритието, защото беше страшно болезнено, брррр, не искам да си спомням, а пък при напъните ми натискаше корема, чак въздух не можех да си взема.

Второто раждане беше по-дълго, но леко и почти безболезнено. Контракциите ми почнаха в 7.00 сутринта, тогава ми падна и тапата. Бяха на около 15 мин. после станаха на 10 мин, после на 6-7 мин. Обадих се в болницата и акушерката ми каза да взема вана. Там станаха по-чести. Излезнах от ваната, облякох се, приготвих багажа и седнах да обядвам. Към 14.00 часа станаха на 3-4 мин. и тръгнахме към болницата. Там ме прегледаха, имах само 2 см. Дадоха ми бусколизин свещичка за изглаждане на шийката и ме пратиха на разходка. Така един час. Върнахме се в 17.00 часа и към 17.30 ми включиха окситоцин минимална доза. Контракциите ми станаха редовни, по-дълги, но и 3 мин. пауза между тях. Когато разкритието стана 8 см. дойде докторката и ми спука водите (иначе само акушерките бяха до мен и прегледа за разкритие въобще не болеше). Тогава контракциите станаха по-силни, започнаха и напъните и бебето се появи в 19.48ч. Веднага ми го сложиха на корема и след това го накърмих. Чувството беше страхотно, най-хубавото, което някога съм изживявала. Жалко, че при първото раждане не можах веднага да си гушна бебчето (раждах в България).

Първото-много трудно,второто беше песен.

От първата контракция до раждането - 5 часа.. Самото раждане в болницата - 2 часа..
Отидох с 6 см разкритие и контракции на 2 минути - съвсем леко болезнени.. (Аз малко и на майтап отидох в болницата..)
Спукаха ми водите и ме включиха на система.. Болеше си, ама поне мина бързо..
Само дето бебо не можа да излезе само та му помогнаха малко - натиснаха ми корема и ме кръцнаха отдолу - 4 шева като резултат.
Татито беше с мен и много ми помогна 

Здравейте. И аз да разкажа за моето раждане.
То беше нормално, но го предизвикахме. Една седмица преди термина имах 2,5 см. разкритие. После стана 3 и напълно изгладена шийка. Родих точно на термина си. Отидох в болницата - Майчин дом - точно в 8,30. Приеха ме, слушахме тоновете, направиха ми клизма, изкъпах се и хайде в пред родилна. Там ми сложиха системата да ми предизвикат контракциите и зачакахме. Беше събота, отделението празно, мъжа до мен заедно с две акушерки. На 4 см. докторката ми спука водите. До 5 см усещах контракции като при болезнен мензис, а моя винаги е бил такъв. После ми сложиха епидуралната и ми се доспа. И така до 14 часа. Там започнах да напъвам - не си усещах тялото от кръста надолу. В 14,30 ме вкараха в родилна и докторката ми казваше кога да напъвам, че аз нищо не усещах. То беше едно напъване, ужас. В 15,45 се роди дъщеря ми - излезе с челото напред. Оказа се, че затова не е искала да излиза - все с по 1мм напредваше като напъвах, а всички си мислеха, че понеже не чувствам затова не става. после се започна кошмара - болеше ме всичко и шевовете и тялото. Но си струваше. На 05,11,2005 се роди моето зверче. Обичам я много, но за сега не искам пак да раждам. Все още си спомням болката след това.

Двете ми бременности нямат нищо общо една с друга. Първата- тежка, трудна, болезнена, кратка и цялата придружена с непрекъснато повръщане. Втората- спокойна, прекрасна, с две думи-песен. И двата пъти родих със секцио.
Първият път лежах мнооого дълго в болница преди да родя. Имах болки и контракции, бях в 6 месец. Тъкмо ме закрепиха в началото на седмия месец и решиха да ме пуснат за събота и неделя в къщи. В понеделник трябваше да се върна в болницата. Толкова бях щастлива,че се прибирам,макар и за кратко. В събота изкарах добре, но в неделя следобед започнаха болки, вечерта вече имах сериозни контракции. Мъжът ми искаше да ходим в болницата, но аз не исках да чуя, защото вече съм имала такива контракции и болки и си мислех, че е временно и в понеделник като се върна с лекарства ще ги спрат. Да,ама не. Към 21 часа контракциите станаха на 5 мин и мъжът ми каза, че ще ме заведе насила,ако не стана веднага. Отидохме в болницата. Беше 12 август, неделя. Познайте колко доктори има по това време. Акушерката ме прегледа и се ужаси- 8 см разкритие. Като започна да ми крещи, как може сега да идваш,защо не дойде веднага. Качи ме на магарето, последва бръснене и доста чакане докато пристигне докторът.
Прегледа ме и каза :" А, главата на бебето я нямааа, ми сега? "
Вярвайте ми, че направо ме обля студена пот. Хич не ми беше до шегички. В първия момент изобщо не съобразих, че се шегува. Ама да му имам шегите аз. После изглежда ми видя физиономията и добави: " Ама не се стряскай де, просто е обърнато напречно бебето." Обърна се към акушерката с думите : "Приготвяйте линейката, отива в Добрич за секцио ." Тогава в Балчик не правеха , само в Добрич.
Една допотопна линейка беше, 1 час и нещо до Добрич. Пътят беше ужасно разбит. На всяка дупка получавах контракции. Бяха на 1 минута. Имах и леки напъни вече. Организмът ми се беше абсолютно подготвил за раждането, а милото бебче си седи напречно и нищо не подозира- че е време вече да излиза. Ами то всъщност не беше време- от една седмица бях влязла в седмия месец.
В Добрич -една суетня, едно бързане, бягат лекари, санитари, носят ме на носилка, не ми дават да сляза. Мъкнат ме някъде на видозон, няколко лекари се бяха накачулели върху монитора да се блещят за какво става въпрос. Накрая взеха 2 спринцовки кръв, спешни изследвания и за по-малко от час вече бях в операционната. Беше като сън- все едно аз не бях участник във всичко това. Само си лежах безразлично на носилката. Дори не помня кога и как съм влязла в операционната. Спомням си само момента на слагането на упойката. Заспах от раз, много бързо. Следващия ми смътен спомен е от возенето в асансьор. Санитарката ме буташе с леглото до реанимацията. Заспала съм пак. Събудих се вече окончателно в реанимацията.Акушерката се беше надвесила над мен и взимаше термометъра из под ръката ми.
Не изпитвах никакви болки, чувствах се много добре. Попитах какво имам. Беше ми се родило момченце, 2100 гр, 49 см. Казаха ми, че е в кувьоз и не могат да ми го донесат. На втория ден започнах да ставам и се запътих без ничие знание да си видя детето. Но не стигнах далеч. Едва бях излязла от стаята и ми стана много лошо, зави ми се свят и ми причерня пред очите. Върнах се. Чак на третия ден си видях детето. Беше толкова мъничко, приличаше страшно много на татко си. И как беше намерило сили да се обърне в кувьоза-познайте как. Напречно. И си беше притиснало главичката. А детската сестра я нямаше никаква. Тъкмо излизах да я търся и тя дойде. Уплаши се като видя детето в какво положение е и се ужасно се смути като разбра, че аз съм майка му.
Изписаха ни на 10-тия ден от родилното и ни преместиха в недоносеното. А от там ни изписаха на 30-ия ден.
За съжаление бебчето ми се роди без смукателен рефлекс и дългия престой в кувьоза, както и последващото хранене със сонда не ми позволиха да го кърмя. Но пък се цедихме,събираха кърмата, смесваха я и я даваха на бебетата чрез сонда или биберон. Така, че все пак е захранен с кърма. От втория месец обаче беше на Хумана.

Второто ми раждане беше 9 години след първото. Терминът ми беше за 26.02.2000 г. Моят рожден ден е на 25.02 и силно се надявах да родя тогава- защото първоначално ми казаха-нормално раждане. В деветия месец обаче поради много силно разтегната матка и изтъняла около мястото на първия шев се наложи пак секцио. Отново ме изпратиха в Добрич, защото когато трябваше да раждам и на анестезиолога му се роди дете и той излезе в отпуск. Това е то- малък град, с един анестезиолог. На 1 март постъпих в болницата, за 2 март ми заплануваха секцио , бях втора по ред. Мъжът ми ме остави в болницата и ми даде 20 лв, аз се изсмях и не ги исках- шегувах се, къде ще ходя, че да ми трябват 20 лв. Замина си той в Балчик и добре, че не ме послуша да вземе парите. Накараха ме да сляза до аптеката и да си купя 20 неща за секциото. Въпреки, че докторът каза на акушерката, че си плащам и няма да купувам нищо. Обаче като останахме сами - тя така ме наплаши, че нямали нищо в болницата, ужасно ще ме боли, защото нямат да ми сложат обезболяващи. И аз поддадох, изплаших се и си купих всичко като поп. Не можах да спя цяла нощ, много ме беше страх от операцията. мислих си, че няма да се събудя и да видя детето си. На всичко отгоре на съседното легло една жена за задържане хъркаше като дъскорезница. На сутринта трябваше да съм втора по ред за операция. Рано ме свалиха в операционната обаче, сложиха ме в една стая да чакам. Имаше икона закачена. Разплаках се, докато я гледах и се молих. Първата операция ( нещо друго гинекологично беше, не секцио) приключи бързо и ме вкараха мен,обръснаха ми корема- беше много гадно. Аз имам само малки руси косъмчета. Обръсна ме не само ниско долу, а целия корем. Докато чаках завързана на операционната маса, а докторът се миеше и приготвяше, ми беше адски студено. Замръзнаха ми краката. Направо се молех по-бързо да ме приспят и да не чувствам студа. Анестезиологът се опитваше да поддържа някакъв разговор с мен. Пита ме първия път кой ми е слагал упойката. Казах, че не знам. Той си каза името, да го запомня. За да знам кой ми е бил - ама ако мислите, че го запомних- толкова се притеснявах, за разлика от първия път, когато бях много спокойна. От едното влязло, от другото- излязло.
Упойката беше коренно различна, усетих адски метален, гаден вкус в устата си и заспах. Имах гадни усещания, зелени тунели, шум в ушите. Събудих се още на операционната маса с адска болка в корема. Усетих как ме тръшнаха на леглото и ме бутаха по коридора. На едни снадки между плочите на пода, количката се друсаше и много ме болеше. Опитвах се да охкам, не знам дали нещо излизаше. минахме покрай майка, татко и мъжа ми. Чувах ги как ми казват нещо, усещах как ме милваха по лицето. Исках да кажа нещо, но не можех да си отворя устата.
В реанимацията питах какво е детето. Беше пак момче, при целите ми надежди за момиченце. 3950 гр, 53 см.
Казах, че много ме боли. Оказа се, че ми го няма аналгина. Не стига , че си платих, че всичко си купих и накрая нямах течен аналгин да ми бият. Оставиха ме така до следобед, когато дойде една много добричка акушерка и аз най-човешки я помолих да ми сложи аналгин, а понеже не съм от Добрич, като дойдат на свиждане от Балчик моите роднини и мъжът ми- ще купят и ще и върнат. Та тя ми сложи жената. Вече не ме болеше. Донесоха ми бебчо. Приличаше на мен и на батко си , когато беше на 2 месеца. Оставиха ми го за малко.
На другия ден сутринта ме вдигнаха. На третия ден ме преместиха в друга стая и ми дадоха бебето. За разлика от батко си , това малкото човече беше страшно лакомо и сучеше много силно. Кърмих го само до втория месец- сам се отби и не искаше гърдата, плачеше като се опитах да го кърмя.
Изписаха ни на 6-тия ден след раждането. Точно на 8 март. Мъжът ми дойде с много красив букет и подарък. Аз обаче бях с подути от плач очи.  Сутринта минаваха детските доктори на визитация- вече знаех, че ще ни изпишат, беше празник, имах страхотно настроение. И изведнъж ме вика докторката, разповила бебето и ми казва- "Вижте му крачетата, как са подвити навътре. Това е сериозен проблем, обърнете внимание." И толкова. И въпреки, че докторът, който ме оперира ми каза, че са глупости, нарече го вътре-утробен навик( понеже е бил дългичък-53 см, не му е достигало мястото и така си е държал крачетата),след раждането по навик така ги свива, но ще се оправи- аз се изплаших доста и си поревах. На снимките и касетата съм в ужасно състояние. Веднага след изписването потърсихме ортопед, каза, че е рано- нека да стане на 14 дни и тогава да отидем на преглед. Отидохме и човекът ни упокои- абсолютно нищо му няма на крачетата, държи си ги така, но като проходи ще са нормални. Наистина са нормални, само дето ми развалиха радостта от изписването. И защо чак тогава го видяха, защо не го е видяла още първите дни- гадна докторка
Сега момчетата ми са на 16 и 6,5 г. Да са ми живи и здрави. Понякога лееееекичко се прокрадва желание за щерка. Ама няма да стане.  

Нека и аз да споделя пресните си спомени от раждането си. Терминът ми беше определен за 17.08.2006 (т.е. утре)  . Бременността ми не беше много тежка, но си я водеха рискова, защото съм с хипертония и през цялата бременност пиех хапчета за кръвно. През по-голямата част от бременността кръвното ми беше в норма, но в началото на 9 месец започна да варира и да се покачва много. Изпитвах панически страх от раждането, от болницата, от всичко. Лежах си вкъщи страхувайки се, докато не отидох на ЖК на 27.07., където акушерката като ми измери кръвното ахна. Започнаха да шушукат с докторката, пратиха ме на изследване на урината, оказа се, че и белтък имам и всичко това с отеклите ми като гюлета крака, доведе до решението да влезна в болница. С рев се прибрах вкъщи, стегнах си багажа и изчаках да си дойде моето момче и да ме закара до болницата. Закара ме в Окръжна болница във Варна, където имахме уговорка с д-р Тодорова. Приеха ме бързо и веднага ми сложиха система и мускулни инжекции. За 3 дена кръвното ми се нормализира и аз вече си мечтаех как ще ме изпишат и ще си отида да чакам контракциите вкъщи, все пак оставаха 20 дена до термина ми. В неделя вечерта започнаха леки контракции, но аз не обърнах внимание. Странно ми беше и това, че като ставах до тоалетна по краката ми текваше нещо, но аз не допусках, че са водите, а че чак се изпускам от много зор  . На сутрешната визитация в понеделник, докторът ме попита дали имам болки, аз излъгах, че нямам, исках да ме изпишат. Когато обаче започнах всеки път да ставам от кревата и да се подмокрям по краката се усъмних, че не е напишкване, а просто ми изтичат водите, казах на акушерката и тя нареди да сложа лигнин с него да ида при лекаря. При поредното ставане лигнинът вече беше изцяло мокър, докторът го погледна и категорично отсече, че това са водите. При прегледа се оказа, че имам 3 см. разкритие. Направиха ми клизма и веднага ме сложиха на система, това стана около 14:00 ч на 31.07. Контракциите започнаха почти веднага, в началото не бяха болезнени, но пък бяха на 2-3 минути. Винаги съм си мислела, че бременните, които викат просто се лигавят, но разбрах, че не е точно така. Аз си повиках, погърчих се и направо след това много се срамувах . Докато се усетя започнаха напъните и имах 8 см. разкритие.
Родих нормално, след три напъна нашата малка дъщеричка Стефани се показа на бял свят в 16:30 ч. на 31.07.2006 година.
Бебка тежеше 3.750 кг и беше дълга 51 см, аз самата нямам нито един шев, нито едно охлузване. Цялото ми раждане продължи около 2 часа и в момента, в който се раждаше заваля проливен дъжд, дано това значи, че ще й върви по вода в живота.
Благодаря на екипа, който ме изроди д-р Тодорова, д-р Димитрова и най-големи благодарности и почитания за акушерката Симеонова.   

Представите ми за раждане бяха хиляди пъти по-страшни от самото раждане . Контракции получих рано сутрината, но не бяха нищо особено. Въпреки, че бяха две седмици преди термин, някак си вътрешно си мислех, че това е денят . В болницата отидох чак към 2 следобед и се оказа, че съм с 6см. разкритие. Родих 1час по- късно. Така и не стоях в преродилна зала . Бебка се роди много бързо и лесно. По мое мнение лекарите избързаха и наравиха епизиотомия, но като че ли това е честа практика. Нито лекарите, нито акушерките бяха груби, но не бяха и от много тактичните (изключително неприятно ми беше времето за визитации ). Изобщо 3те дни след това не бяха от най-приятните, но  аз и не съм имала такива очаквания . Бързо и леко раждане на бъдещите майки  .

Беше късно-23,00ч,контракциите започнаха през 20 мин.но точно сега ли,след като не бях спала предната вечер"? Лежах и чаках,обръснах се , към 5,00ч.събудих мъжа ми и потеглихме към болницата.Контракциите бяха на 5 мин.Преглед и 1см.разкритие.Останах там-беше датата на термина и контракциите не спираха.Следва инжекция за предизвикване на раждането и много много разходки,със малко разкритие.Чуствата-смесени и изцяло объркани,но всякакви.Следва втора упойка...12,00-13,00-16,00....17,00 часа и вече сме с 4 см. разкритие.Вкарват ме в предродилна зала да спукат водите, ето кошмара свърши лягам и раждам,не искам упойка.Времето минава и болките растат-растат с минути,разкъсват и отихват пак и пак.Следват много викове и молби,искам упойка,искам да заспя и да не се събуждам,но не...всичко се повтаря пак и пак.Започнах да си удрям главата в желязото на леглото-олекваше ми,блъсках и виках.Дойдоха-направиха ми форцепс довлякох се в родилното към 21,00ч.Започнаха напъните-един,два,три и готово....аз родих.Това беше!Подадоха ми телефона да съобщя на щастливия татко..."честито имаш син" и затворих.Показаха ми бебето....нямах сили да го погледна,заспала съм и благодаря на Господ за този сън.Събудих се щастлива и нетърпелива да започна моя нов живот!

Второто раждане или по скоро очакването беше с много сълзи и страх,страх от вече известното.Объркана и изплашена отивам към болницата и пак е вечер и пак ми се спи.Наляво и на дясно обяснявам на всеки,че искам упойка.Разкритие-2 см.Пак разходки и чакане...този път по кратко.След 3 часа ми сложиха упойка,успокоих се и се наслаждавах,дори си поспивах м/ду контракциите.Усетих напъните,вкараха ме в родилната,3 напъна и родих едно голямо момиченце.Бях безумно щастлива,спокойна и ГОРДА!

Ами, как беше при мене.Иzкарах много лека бременност, чак към края й се появи една анемийка,ама zдраве...Лека бременност, ама все  в движение, все някакви zадачки zа иzпълнение, проблемчета раzни, с мъжа ми т.кмо си освобождавахме главите от проблеми, и хоп, идваха нови... Аz по едно време си бях сигурна, че с.м си донесла българската Маркототевщина с мене И се местихме в ново жилище по време на бремнността, та и на zемята спах, понеже мебелите, които уж бяха с 24 часова доставка, ги донесоха чак след седмица...
Както и да е.Всичко уж си беше ок, само бебка вървеше дребничка в корема ми. Дойде 9 месец. На консултация в 6 месец ми бяха каzали , че малката лежи на обратно. И че трябва да се следи, ако не се обърне, ще сме секцио. Да, но докторката ми се раzболя, и дойде да я zамества някаква друга. Каzах й аz, че  бебето е лежало на обратно и искам да z нам как лежи в момента. Какво направи тя?Опипа корема ми, бръкна веднъж и , ок си , вика всичко е наред, малката лежи правилно..Никакъв видеоzон, нищо...Аz й викам, ама сигурна ли сте, тя " ами, аz работя около 25 години по специалността си, би трябвало да имам някакъв опит, нали?"Някаква насмешлива такава. Аz я питам "Ама zащо ми е така малък корема, това нормално ли е, жените , които са бременни в 9 месец са двойни и тройни, моя zащо е такъв никакъв?"Тя, още по навъсена "Е, ти колко килограма искащ да станеш?Всяка жена си е сама zа себе си индивидуална. Всичко си ти енаред.Ама вие младите майки все си мислите , че на вас не вие обърнато внимание..." И всичко това в "уж " цивилиzованаа Германия...
КАzвам на моя мъж "бебка лежи нормално" той се радва, но аz не много, понеже усещах ритничета не там , къдетол трябва да са. БоксчЕтата ги усещах горе вдясно, ритничетата ниско в корема ми. КАzвам това на моя мъж, а той вика,"ти с първа бременност и вече раzличаваш кое е ритник, кое е бокс " и се смее. Аz му викам, "усеща се, и тук нещо не е наред , да zнаеш"
Както и да е, търпението ни бебка най подле да се появи бавно и малко по  малко се иzчерпваше. Моя всеки ден ме питаше "Хайде, нямаш ли болки?" Даже почна да ми прави всяка сутрин кафе, а аz го бях спряла. Питам го какво е това от него(той самия не пие кафе) , а той се хили и вика "Един колега ми каzа чЕ жена му е пила кафе последните няколко дни и с това и почнали и контракциите.ПОнеже кофеина подбужда контракциите на матката. (или отварянето на отвора долу, не zнам кое точно   ) гледайте си сега ум ... Само си го представих моичкия как си седи в униформа с колегата някъде на плаца на уражнения, и си говорят zа бременност, раждане и контракции на матката    Милият глупчо той  
Термина ми беше на 15 август 2005.НА 12 , беше петък, моя отиде на работа, аz по принцип ставам с него  и повече не zаспивам, но тоя път не zнам как , zаспах. Събуждам се, бях сънувала нещо, но не помнех какво. И не zнам zащо , ме хвана страх. Че нещо не е наред. И се обличам и отивам на лекар.Спонтанно. Нищо ми няма, в бомбено състояние, никакви контракции, но отивам на лекар. НЕ на оная докторка, на друг лекар. ТОй беще румънец. Майтапчия. Какво ме попита още от вратата?а"Ти в кой месец си?И ЗАЩО ТИ Е ТОЛКОВА ДРЕБЕН КОРЕМА???????"
Знаех си...И се почна преглеждане.НА опипването на корема, той вика ... "главата май наистина е долу" но като включи видеоzона, сви вежди и първото му иzречение беше "МЛада госпожо, на вас ще трябва да ви наzначим секцио...."Окаzа се, чЕ бебка лежи не само с главата нагоре, но и встрани вдясно, едното полукълбо на дупето в родилния канал... Водите околоплодните ги нямаше никакви. Ама верно никакви...Което мен най напред ме иzплаши zащото бях чЕла (много чело, много zнае  ) , чЕ една от причините може да е, че на бебето не фун кционират както трябва бъбреците. Но Докито ме прегледа с един специален уред и каzва "бебето е zдраво, всичко си му е наред, но плацентата ти е калцирана, не функционира вече. ЗА късмет функционира пъпната връв, и докато това е така, всичко е наред... Калцираната плацента е причина zа малкото вода..." КАzа да ида в понеделник още веднъж при него и тогава ще ме пратив  болницата. В понеделник двамата с моя отиваме пак, и оттам директно в болницата. До 11 вечерта седя моя при мене. Беше твърдо решил да присъства на раждането, беz zанчение дали е нормално или секцио(тук поне това е поzволено)трябваше да ме оперират рано сутринта в 8.Моя дойде на другия ден малко преди 7,не беше мигнал. (Хохо, силният ми той едър мъж, военен, zдрав, раzлюлян от вълнение като свежа копривка на вятъра, хихихих,ох как ми се ще пак да я видя тая гледка.... ) Отивам аz в операционната zала,моя мъж отиде да облича zелените стерилни дрешки... Операционната, мъничка, с тесно легълце, то и леглълце не беше,с един голям прожектор. Идва анестеzиоложката , поглежда ме и иzненадано пита "Ама,.. къде ви е корема?"ПОд широката операционна риzа нищо не се виждаше .ПОкаzах й , тя се смее "Ух, какво дребно коремче, повечето мамчЕта са като балончета , zа секцио, или с блиzнаци , или са теснички с едро бебе в корема, аz съм свикнала на съвсем друга гледка ..." Дойде и другата сестра , вика "я какво мъничко майче... ти на колко години си?" И ме шляпва по буzата като малко дете. Каzаха ми да седна върху тясното легълце да ми направят епидуралната. Някои жени каzват , боцването между прешлените боляло. Аz не го усетих.Може би zащото, докато анестеzиоложката боцкаше , пред мене стоеше една друга сестра, държеше лицето ми в ръце, zа  да мога правилно да иzвия гърба zа епидуралната, и си прикаzваше с мене..."Едно две три четири , пет" , чувам аz "хайде сега, легни наzад... " вика анестеzиоложката .Аz искам да легна и.... не мога... !!!!Тялото под гърдите паралиzирано и не ме слуша... Те са броили 5 секунди zа да подейства упойката, каzали ми бяха , че действа веднага , ама чак толкова веднага, не вярвах ."хихи каzват те, не можеш ли да легнеш ?Няма страшно, това беше тест, дали е подействала упойката...тест иzдържан, упойката си е на място.." и ми с ехилят. Сестрата идва  и ми дава едно хапче."Каква е тая таблетка , "викам аz, тя се смее и вика "Това е "не ме боли таблетката " (обеzболяващо zначи )  после ми дава друга "тая каква е"питам пак аz а тя "това е "все ми едно таблетката " (успокоително, което дават на всеки прееди операция... много се смях...ох, много бяха мили. Идват докитата, и ме почват с майтапи... "ама виж го тоя корем, тоя корем не е от пасти, ти салатки си яла.. как, яла си и пасти, не вярвам . Коя ти е най любимата торта?обещявам ти , като можеш пак да ядеш ше ти пратим едно голямо парче от любимата ти торта..ЧЕ то тебе това бебе съвсем те е иzяло, виж никакъв корем.. ей сега ще го иzвадим, малкото раzбойниче... " и все такива някакви...   спукаха ме от бъzици. ПОедно време както си лежа, гледам едни поzнати очи zад бяла маска и в zелени дрехи... "как си мило" моя мъж, ръцете му треперят, уж ме гали по главата да ме успокоява, ама той самия е zа успокояване..  и си прикаzваме така, и по едно време едното доки ме поглежда иzzад чаршава пред м ене и ми намига.. "мамЧе, zанеш ли колко е часа?" ПОглеждам големия часовник на стената и каzвам "8 и 32... ПОчвате ли?" "Ние след малко ще шием, а ти току що стана майка... " и ми покаzват бебка... тя гледкаше , примигвайки срещу прожекторите, само като котенце веднъж иzмяучи.. " беше тъмничка , но чистичка и гладка, а аz все си представях бебетата сбръчканки... И беше толкова красива... наистина красива... с роzови буzки"Моя мъж ме погледна и видях сълzите  в очите му. "хайде сега, каzва сестрата, таzкото с мен да преглеждаме малката, докато шият мамчето"  аz се раzплаках тихичко, от облекчение и щастие... Анестеzиоложката не спря да ме гали по буzите... "мамче, няма страшно, ей сегичка ще те направим пак слабичка и финна " чувам докито да бръщолеви...Идва сестрата , беш една едра мъжкарана, но´много готина, тупва ме буzата. "Браво мамче...3 кила беz 50 грама, и 10 на теста на Апгар.... Страхотно бебе. Хубавица е, да ти е жива и zдрава... а да, таткото каzа да ти кажа че те обича... той циври.. и ми намига...  ) 20 минути по късно пак наминава.., "Малката е верно много хубава. големи очи ще има, като твоите. А твоя още реве...  )
Като ме zашиха, ме премстиха на едно легло на колелца и така ме иzтикаха в коридора а там иzлеzе моя с малката на ръце, с още чЕрвени очи и първото което каzа беше " това тук е единственото момиче. което е по хубаво от тебе... " и ме прегърна. Там ни направиха първата снимка zаедно. поzдравяваха ни и т.н.Малката ме гледаше с будни очета и се гушкаше в мене.ПОсле аz поседях един час в реанимацията и след час ме качиха я стаята ми, където ми донесоха малката,а татко й до мен почна с телефона...  
Има ли смисъл да ви каzвам колко бях щастлива?

Имах лека и безпроблемна бременност, като изключим ужасното главоболие през първите 3-4 месеца (гаденето, макар и неприятно го понесох по-леко).
Терминът ми беше определен за 20.12.2005 г. Искаше ми се да родя по-рано, защото чакането, особено през деветия месец страшно много ме изнервяше. Но нямах никакви контракции и времето течеше бавно, направо се влачеше.Няколко дни преди термина изпитах някакви болки, получих и кантракции, болезнени, но всичко стихна много бързо. Датата на термина мина и отмина, а моите нерви се опнаха, най-вече от страх да не стане нещо с моето бебенце (просто такава ми е натурата - да се притеснявам за щяло и нещяло  ). На 22.12. в 21.45 ставайки от леглото - приседнала, за да чета нещо - изведнъж нещо изтече по крака ми. Смъкнах анцунга и видях почти бистра, леко розовееща течност (доста бях чела във форума за цвета на околоплодните води и се зарадвах, че не са зелени или кафеви - признах на преносеност). Веднага отидох при мъжа ми в кухнята (той белеше тиква - любим мой десерт, който този път не опитах този път  ) и му казах - Започна се! Той ме погледна някак учудено и невярващо, но веднага се ухили и заряза тиквата. Взех си душ и направих някои дребни приготовления на багажа, обадих се на лекаря си, който прие новината спокойно, даже с лека досада и леко невярващ (нали бях първескиня - кво ли си помисли, сигурно че не се касее за околоплодни води). Почувствах и първата леко болезнена контракция. Зарадвах й се, защото най-после знаех какво представляват контракциите (де ще знам тогава колко още такива ще имам и колко ще ми се иска да ги няма  )
Стигнахме в болницата, разкритие 1 см. Доктора каза, че по-рано от сутринта няма да родя, настаниха ме в предродилна, би ми успокоително - диазепам и се прибра, като даде кратки нареждания на сестрата да го викне, ако се наложи (живеел много близо). Преди да тръгне каза да поспя, ама то очи затварят ли се в такъв момент. В съседната стая едно момиче вече се гърчеше от болки и пищеше ужасно. Сви ми се сърцето. Цяла нощ не мигнах и бях с поносими контракции на по 10 мин. Дойде сутринта, дойде и лекаря и една позната акушерка - разкритие само 1,5 см. Още не чувствах умора. Направиха ми клизма, не беше неприятно. После ми включиха системата с оксацедин и почна кошмара. Контракциите ме връхлитаха и пищях ужасно (не съм предполагала ще крещя така без свян и ще псувам наляво и на дясно  , имайте предвид че не навиждам да слушам псувни, а камо ли да изричам) До към 10,45 вече разкритието беше почти пълно (доктора ми правеше разкритие и на ръка - мен не ме болеше, може би защото контракциите бяха далеч по-болезнени и разкъсващи). Както ме беше предупредила преди това една позната - И целия стадион хора да се събере да те гледа - няма да ти пука - така беше. На раждането ми имаше и куриоз - докато чаках разкритието да стане пълно щепсала на един електрически радиатор се беше развалила и техника го оправя застанел непосредствено пред разтворените ми крака. Беше невъзмотимо спокоен, а пък на мен не ми дремеше, че вижда прозаичната гледка 
После започнаха напаните - и това ми беше най-трудно, защото не знаех как да напъвам, а и бебка беше доста високо. След много усилия най-накрая ме накараха да стана и да отида в родилна зала. Там пак няколко напъна, но тъй като нищо не се получаваше накрая доктора (следеше тоновете почти постоянно с една дървена слушалка) каза че тоновете на бебитка са се влошили ще трябва да ми помогне да родя. Каза да поема въздух и легна на корема ми я изтика надолу. Помня само че всичко много ме болеше и бях вече каталясала от умора. Чух акушерката да казва тихо - Докторе по-голяма е от очакваното, а той да отговаря - Резни я малко. Не почувствах болка от епизотомията. Болката от всичко се беше смесила. После, изведнъж почувствах лекота и отворих очи. Долу в краката ми лекаря и акушерките аспирираха бебенцето ми, но то не плачеше. Уплаших се. Попитах -Добре ли е? отговориха Да и тогава чух за първи път тънкия гласец на дъщеричката си  Очаквах да се зарадвам, да се разплача от щастие (така бях виждала по филмите, така си и представях раждането си), но бях страшно уморена и само се тресях цялата. Дори, моята позната акушерка ми донесе моето момиченце - толкова нежно, красиво, мъничко. Целунах си я погалих мъничките пръстчета - съвсем нежни като топлийчици, с нокътчета колкото игла на кърфица  .Това беше.
Ще го помня с умиление. Тогава радостта не беше онази, която очаквах. Но осъзнах щастието си по-късно и независимо от непоносимите тогава болки мисля, че и втората бременност (дай Боже да има такава) ще родя нормално, ако няма усложнения разбира се, защото споменът за болката избледнява, но радостта от това, че си дал живот е нещо невероятно.

Имам малко време и реших да разкажа за моето секцио.
Преди това искам да благодаря на всички, които стискаха палци и преди това ми написаха толкова успокойтелни думи - БЛАГОДАРЯ МОМИЧЕТА!   
В деня на термина ми отидох в Св. София в 7.00ч.
Такава треска ме тресеше от страх, че не бях спала цяла нощ, мъжът ми също беше притеснен много...По препоръка на д-р Григорова си бях направила клизмата сама и се бях обръснала, така че не се наложиха.
Попълних документите, обляках си нощницата и се настаних в предродилна, започнаха вливания на системи, на мен не ми се лежеше и непрекъснато ставах със системата да махам на мъжът ми, акушерките ми се караха, Григорова мина да ми каже, че най - вероятно ще съм последна.
Все ми беше едно, важното е, че се чувствах спокойна, а и като видях едно трудно раждане, реших, че по - добрия избор е секцио.
Към 13.30ч. Григорова се смееше и ми каза ставай и тръгвай - почвам те.
Влязох в операционата, това което ме очуди беше малкото легло, тъкмо се чудех как да се кача и ми помогнаха веднага акушерките, дойде анестизиоложката и докато се усетя ми сложи упойката, в първия момент е неприятно само защото си виждаш краката, но те все едно не са твой,но като сложат чершафа всичко ти минава...
Не разреших да ми сложат катетър без упойка, така че ми го сложиха след това.
Нямаше и пет минути смях и приказки с Григорова и ми казаха честито - момиченце 3.300, 49см.
донесоха я, аз я погледнах и ми се видя най - прекрасното същество на света.
Бързо я скриха за да я покажат на таткото, започнаха да ме шият - пак приказки, смях и добро настроение.
Единствения гадин момент беше при ваденето на бебека, имах чувството, че за секунди ми спря дишането и малко се изплаших, но ме успокойха, че трае секунди и наистина беше така.
Закараха ми след шиенето до мъжът ми с количката, целунахме се, той си поплака, аз се смеех и от там в реанимация.
Не съм усетила треперене, не ми беше студено, след няколко часа започнах да се опитвам да се раздвижвам.
На дргия ден станах бързо и ходех сама, опитвах да ходя по - изправена и това много ми помогна.
Настаниха ме във самостоятелна стая, но вечерта започна кошмара - към 23.00ч. ме извикаха в детското за да ми съобщят, че Джули е повърнала кръв...
  Няма да описвам ужаса, часовете безсъние, страха...болката от това, че не знам какво се случва...
Чак след три дни се поуспокоихме,че всичко е наред, започнаха антибиотици, бяха и вливали плазма и вит. К...
Тези три дни в болницата, висенето пред детското, страха какво ще ми кажат ми бяха най - големия кошмар в живота, не могат да се сравнят с нищо...
За дните в болницата - 7 дни, съм отслабнала 6 кг. под теглото с което забременях, нямам никакви проблеми със операцията, вдигам количката още от първия ден в къщи, нищо не ме придърпва и не ми е некомфортно - все едно не съм раждала.
Благодаря за това на д-р Григорова и целия екип, благодаря и на всички педиатри от Св. София, които спасиха детето ми, благодаря и на анестизиолог Войнова, която от страх за мен стоя цяла нощ в стаята ми - онази кошмарна петъчна вечер...
Благодаря  на този форум и на всички вас за голямата подкрепа.       

Ето ме мен и разказът за раждането на Оги.
Искам първо да уточня, че моят разказ ще е повече от половината израз на невероятно уважение, почит и ОГРОМНИ БЛАГОДАРНОСТИ към едни доктор – д-р Георги Стаменов, и едва след това разказ.
Всичко започна с контракциите, а те – от сутринта на 19.07. Обадих се на доктора и той пожела да ме види почти веднага (въпреки тежкия график и записаните часове от преди 10 дни). Влязох в частния кабинет и на секундата бях на магарето с 2 см разкритие и добри контракции. Докторът пожела да ме види и в следобедните часове и след едно главозамайващо шматкане по МЕТРО и къде ли не – бях отново на магарето. За съжаление – този път нямаше развитие нито със сантиметрите, нито с контракциите и с доктора се разбрахме да се чуваме по телефона. И след 5-6 то чуване просто се разбрахме да отиваме към болницата – „Св. София” – час 23.20 ч. Очертаваше се и за двамата една безсънна и напрегната нощ – за него първото раждане, което ще води в тази болница или с други думи – стартът на едно ново поприще сред нови колеги, а за мен – можете да си представите – раждането на очаквано и много обичано момченце, моят син.
В болница „Св. София” пристигнахме заедно с доктора в 23:40 часа. Влязохме в Приемно отделение и докато оформяха документите ми за постъпване, докторът ме прегледа отново...доста неприятен преглед, целящ по-бързото развитие на раждането. След няколкото поставени подписа, направената ми клизма, в чисто нова премяна – една very fashion нощница – се запътихме към предродилта зала (става въпрос за 2-3 крачки и отсрещната врата). В една стаичка с 2 легла и монитор за тоновете заехме с доктора стратегически позиции – аз на леглото с 2 датчика, отчитащи тоновете на бебето и контракциите ми, докторът, седнал на един стол пред мен и следящ състоянието ми. Междувременно се представи и на дежурния екип, защото както отбелязах, това му бе първото раждане в Първа АГ болница „Св. София”. Естествено, оттук нататък протоколно внимание ми обръщаше само една акушерка (оказа се, в последствие, че е страхотен професионалист) . Но това е без значение, защото докторът беше плътно до мен. Стоеше неотлъчно, вперил поглед ту в мен, ту в мониторът и с жив интерес следеше всяка контракция, тоновете на бебчо и естествено – как се чувствах аз. И може би няма да повярвате, но съпреживяваше всяка мъчителна болка с мен, галеше ме по косата и по челото в миговете, когато не знаех на кой свят съм. А аз се чувствах ... като истинска родилка – вече 5 см разкритие, система Окситоцин, силни контракции на 3 мин. и...гърчеща се от болка. След мъченията и зверската болка твърдо настоях за упойка, за която докторът не възрази. Междувременно ми спука околоплодния мехур с един шиш – доста безболезнена манипулация. Водите ми бяха чисти. Контракциите продължиха, родилната зала беше свободна и за кратко бях преместена там. Дойде анестезиоложката, а моя доктор поръча спинална анестезия – вече бях с около 6-7 см разкритие. Свих се на кълбо, но в този момент дойде следващата непоносима контракция и отнесох малко караници от акушерката. ЗА секунди усетих топлина в краката, приятно отпускане и никаква болка. Тестваха ми неподвижността с командата”Вдигни си краката” – ама нямаше как – само пръстите можех да местя.. Започна се едно треперене – цялата треперех и кожата ме сърбеше навсякъде. Драпах се като да не се бях къпала от миналата година, но нямах никъде никаква болка. И от тук насетне не усетих нито контракция, нито преглед за разкритие нито ниииищо. Може и глуповато да звучи, но с доктора му ударихме страхотен лаф. А той отново беше неотлъчно до мен, отново следеше всеки звук от мониторите, всяка контракция, как съм аз... Трябва да призная, че тази обгриженост ми действаше невероятно успокояващо, без болки и с това внимание и перфектно отношение можех да раждам часове наред, защото нищо не ме притесняваше. А часът вече беше към 2 без нещо на 20.07. Една бърза проверка на разкритието ми показа, че скоро предстои вълнуващия момент – срещата с моя мъничък син – 9 см разкритие. Акушерката дойде и ми даде пълни наставления как трябва да дишам, кога трябва да се напъвам, как и ако се напъвам без да трябва – как мога да си направя поразии на шийката. Аз обещах да съм най-старателна, но с ръка на сърцето си признавам, че от пъпа надолу нямах никаква, ама никаква чувствителност. Всеки напън си беше жива импровизация.
Часът на истината дойде – към 2:05 с пълно разкритие, доктор, акушерка и не знам там още кой до мен се започнаха напъните...Първият ми беше успешен, главата на бебето се показа малко, но........следващите напъни не постигнаха нищо. А времето летеше ... Наложи се намесата на доктора ми – да се просне върху корема ми и със здрав захват на срещуположния за него край на родилното магаре – да ми притиска корема и бебето съответно навън. Но това можеше да се случва само по време на контракция...Акушерката поиска и тя да опита, защото нещата не се получаваха....Времето вече ни притискаше безкрайно много, летеше бързо, а с родовата дейност – нищо успешно. Опитът на акушерката беше също неуспешен – бебенцето ми не се помръдна нито милиметър....А аз напъвах с всичка сила, но какво от това ....Наистина стана страшно, когато започнаха да се губят тоновете на малкия Оги. В този миг край мен вече беше невероятно стълпотворение – мисля, че целия екип на нощната смяна бяха се скупчили около мен. Някой от хората просто гледаха, други даваха наставления, моят доктор правеше най-сърцатите опити бебчо да излезе по естествено начин, а тоновете вече се губеха. Истински хаос. И страх. В следващия момент, отнасяйки страхотното каране на акушерката, че не напъвам и нищо не правя, а аз вече обезумяла от страх или по-скоро не знаех какво става и къде се намирам, чух думата ФОРЦЕПС. Дойде главният дежурен доктор, щипките също ги видях. Чух и репликата „Правя епизиотомия”, след което ме клъцнаха, но нищо не усетих. Акушерката само каза „Идва контракция, а дано бебето излезе с нея!”, но главния дежурен вече беше хванал форцепса.. Тогава моят доктор намери сили в тази тежка и направо безизходна ситуация да поиска секунда преди големите метални щипки да захванат главичката на малкото ми момче, да направи последен опит с натискането на корема ми. Този миг никога няма да го забравя. Този прекрасен и истински професионалист пое огромния риск, „опълчи се” на шефа на екипа само и само да даде още един шанс малкото човече да излезе нормално. Пое невероятна отговорност И постигна така желания от всички резултат!!! Със сетните си най-най-най-старателни усилия, приложил може би дългогодишния си опит в родилните зали, този толкова сърцат професионалист и чудесен, чедесен човек успя да изтласка бебенцето ми. Няма да забравя думите – „Ето, идваа!” Погледнах и видях едно розово-синьо телце, отпуснато като парцалена кукла. Форцепсът остана неизползван, бебето проплака в съседната зала, където бързо го пренесоха, а аз все още не знаех къде се намирам – много уплашена, доста щастлива, слушайки малкото ми бебе как оглася родилната зала в „Св. София” с хубав гърлен рев. Ако можех, в този момент щях да скоча и да запрегръщам моя доктор за щастливия изход на раждането! А той с невероятната си чаровна усмивка ми каза „Честито, мами!” думи, които също няма да забравя! ВЕЛИКИ МОМЕНТИ!!!
Дойде време за раждането на плацентата – беше цяла и проблеми с нея нямаше. Причината за трудното раждане бе това, че бебето имаше много къса пъпна връв. После се започна едно везане на епизиотомията - някъде около 30 мин, но отново под въздействието на спиналната упойка - нищо не разбрах. Е, в последствие, се разбира къде са шевовете, но всичко минава. Важното беше, че едно малко човече, което сега вече се усмихва несъзнателно, рита с мънички крачета, реве, папка и се променя с всеки час е на бял свят, жив и здрав.
Този разказ винаги ще ми напомня миговете на болка, страх, ужас и щастие.
Но в сърцето ми ще нося безграничната си любов към сина ми и вечната благодарност, признателност, уважение и даже жертвоготовност за невероятният професионалист, човек, приятел – д-р ГЕОРГИ СТАМЕНОВ.

С първото си дете изкарах прекрасна бременност,с изключение на кошмарно повръщане,което на моменти излизаше извън контрол,и се наложи да лежа в болница (бях се обезводнила )
Терминът ми беше на 27.08.01 ,но мина ,а аз нямах признаци за  раждане,на 28 ме прегледаха,на 29 ми направиха запис,на 30 пак ме прегледаха и пак ме пратиха в къщи...но тъкмо се бях прибрала,и хапвах грозде пред телевизора-гледах обедните новини-и нещо каза"пук",и водите ми започнаха да текат,ама да текат по много и неспирно Обадих се на мъжа ми да дойде и да ме води в болницата
Майка ми имаше почивен ден,и беше вкъщи,много внимателно й казах какво се случва,но тя все пак изпадна в паника,заяви че няма смисъл да чакаме мъжа ми да дойде и да ме закара,ами най-добре да хванем такси и веднага да отидем в болницата
Е,послушах я,обаче шофьора какво направи,не знам,но се въртяхме около шейново около 20 минути,направо ми идваше да си сляза и да отида пеша до болницата,а майка ми не спираше да му крещи и да ме пита как съм
както и да е,стигнахме ние(а мъжа ми беше ни търсил в къщи,и после дошъл в болницата,все пак преди нас),и влязох в приемния кабинет,акушерката каза,че съм с 5 см разкритие,направи ми неприятните процедури в приемния кабинет,защото се оказа е няма топла вода,и в бойлера на кабинета има някаква,в родилно почти нямало  .....тогава започнах да усещам и контракциите,и ме качиха в предродилна.Излизайки от кабинета,видях мъжа ми,и той се опита да ми каже нещо окуражително,но аз само му връчих дрехите и хич не го погледнах...контракциите ми бяха силни и доста болезнени вече
в предродилна бяхме няколко жени.Едната-Ивета,вече беше родила,и ни казваше че не е страшно ,а другата-Гери,беше с предизвикано раждане и крещеше ужасно  ,и аз помолих да се поразходя малко из коридора,Разрешиха ми,и аз прекарах около 30-40 мин в коридора.В един момент реших,че болката е непоносима,и искам да ми сложат упойка.Върнах се в предродилна зала,и сядайки на леглото,забелязах,че ми тече и малко кръв.Исплаших се и повиках акушерката,а тя ми каза че е нормално.Казах им че искам упойка,и д-р Богословова(тогава не я познавах още,но разбрах че е лекар) ме погледна и каза че няма време,че съм с пълно разкритие.Това много ме изненада,защото мислех,че ще прекарам поне 12 часа там,а бяха минали само 2 часа и нещо ,откакто ми бяха изекли водите!Малко след това дойдоха и напъните,и тогава почти не усещах болка,съответно реших,че може да си почина малко,а всъшност това е най-важния момент от раждането и трябва да се слуша лекаря много внимателно,за да не се задуши бебчето!Аз обаче-не напъвам ,добре че акушерката от курса за бременни-Вяра и д-р Богословова ми се поскараха,а и ме преместиха в родилна зала,на магаре,където беше много по-лесно да се напъвам.След няколко минути напъване и малко натискане на корема,ми направиха епизиотомия,и се роди моята принцеса!Показаха ми я и й сложиха номерчето,и почти веднага ми сложиха упойка за да ме зашият ,едва след около час се събудих,и акушерката ми каза че бебка е цели 4650 г и 54 см,и че те са мислели че аз не напъвам,но всъшност бебето е било много голямо!Дъщеря ми се роди в 15,15 ,3 часа след като ми изтекоха водите!След раждането ме свалиха в стая,за малко зърнах майка ми и мъжа ми,след това се отдадох на невиждано ядене и пиене!Преди това имах ужасни киселини,а сега корема ми се беше опразнил и бях много отпаднала и гладна!В 10 часа ми донесоха бебето,но аз намах сили дори да седна,и затова не я кърмих ,а то можело и легнал,ама кой да ми каже Както и да е,след това нямахме проблеми с кърменето...
При втората бременност имах доста проблеми,от 5 месец непрестанни контракции,наложи се да лежа почти постоянно,полежах и в болницата за задържане,в началото на 8 месец имах разкритие 2 см и регулярни контракции,а в началото на 9 месец ми излезе генитален херпес и почти бяха готови да ми направят секцио...в крайна сметка преносих(термина ми беше 27,12.2005),и д-р Богословова ме прие на 01.01.06 за наблюдение в болницата,и насрочи за 03.01. индукция на раждането
На 02.01. през нощта на смяна бяха ужасен лекар и ужасна акушерка,и си казах,че каквото и да става,аз ще родя на следващия ден!Рано сутринта ми направиха тоалет и клизма,и ме предупредиха да не ям нищо,в 8 часа ми сложиха вагинална таблетка  и зачаках...спомням си че с едно друго момиче отидохме в параклиса,после по стълбите нагоре надолу...в 10,30 д-р богословова ме извика да види как върви-нищо!Спука ми околоплодния мехур,и ми казаха да си взема багажа за предродилно.Взех си нещата и отидох в предродилна,и там за мое голямо съжаление ме вързаха на апарат и ми сложиха система и ми казаха да не мърдам много-много!Болките изведнъж станаха много силни и начесто,направо усещах как бебето слиза надолу...до мен едно момиче със упойка стенеше,и аз също започнах да поохквам ,бяхме сигурно ужасни ,спомням си че много ми се гадеше и си стисках едно малко бъбрековидно легенче в ръка до последно.По едно време взеха да карат другото момиче да напъва,и аз усетих че и при мен има напъни и казах на лекаритее(бяха около 3-4 в момента),но те ме попитаха по-силна болка ли усещам или по-силно напъни.Тъй като ме болеше адски силно,им казах,че усещам и двете,и те"Ааа,не,като усещаш само напъни,тогава е!".Да де,ама на следващия напън бебето взе да излиза само,и те хукнаха към мен,зарязаха другото момиче с вдигнати крака,взеха да ме откачат от апарати и други глупости и да ми викат да не напъвам,да не дишам(все едно ,аз не напъвах,но бебето излизаше само,беше като спазъм ,като огромен напън отвътре),и ме замъкнаха на магарето,и то на най-далечното!
Когато ме качиха на магарето,за няколко секунди напъните,или контракциите,бяха спряли,но изведнъж бебето изхвърча,цялото-и глава и тяло наведнъж,веднага след него и плацентата.Веднага ми го дадоха да го гушна,а те взеха да си подреждат около магарето,защото в бързината нямаше дори легенче под мен,и целия под беше в кръв ,след това ми го дадоха още много пъти,измериха го и му сложиха номерче,зашиха ме(само няколко шева),наложи се да ми сложат малко метргин  и окситоцин заради по-силно кървене на матката,но иначе се чувствах супер!Когато ме свалиха,веднага излязох за да се видя с мъжа и  детето,а след това,в 6 часа ми донесоха бебето!Пепи се роди  в 12,05 и беше 4150,51 см,но доста сбръчкан и червен,но иначе прекрасен!
За пореден път благодаря на д-р Богословова,невероятен човек и лекар,както и на екипа на Шейново!
Ами това е от мен,родих бързо,болката се забравя,а по-прекрасно от децата няма!От сърце желая на всички бременни леко и безпроблемно раждане!

Към 2 часа следобяд започнах да имам контракции, но безболезнени. Към 4:30 бях в болницата, 3 см разкритие и пак нямах болезнени контракции. След което ме приеха, спукаха ми водите и естествено контракциите се зачестиха и засилиха. След около час бях на 4 см. Аз уж практикувах дишане и релаксация, ама болките вече си бяха осезаеми. Впрочем този един час беше и най-болезнената част от раждането ми. На 4 см ми сложиха епидурал и това беше. Гледах телевизия, четох, почивах си. След 2 часа и половина лекарката се появи отново да провери разкритието. Оказа се, че съм вече на 10 см. А уж епидурала забавял процеса... Ние с мъжа ми не можахме да повярваме.
След това при изваждането на детето ми отне известно време да налучкам кои мускули да ползвам, тъй като не чувствах абсолютно нищо. Добре, че си бях правила и коремните и Кегел упражненията и доста бързо се ориентирах. След час и половина държах в ръцете си най-прекрасното нещо на света. Не са ползвали нито вакум, нито каквито и да било други уреди. Не се наложи да ми правят епизиотоми, почти нямах и разкъсване - мисля че бяха 2 малки шева. Не са ми пипали корема, не са ме бръснали, не са ми правили клизми.
Така че момичета не се страхувайте предварително. Не е задължително раждането да е мъчително и болезнено. 
Късмет и леко раждане на всички бременни мами!!!   

Такава тема търсих доста дълго време, но не намерих. Бих искала и аз да споделя ражданията си, за да се разбере, че не е задължително раждането да е тежко, мъчително и дълго.

Първото ми раждане беше на 1 март 2000 год. Годината беше високосна, а терминът ми беше на 29 февруари. Единствената дата, на която не желаех да родя, беше 1 март,защото свекър ми е роден тогава, но............ Бях казала, че ще стискам и в никакъв случай няма да раждам тогава. В 7 сутринта мъжа ми стана да ходи на работа. Буди ме и ми казва, че сигурно ще раждам, защото ме наблюдавал, а аз съм се присвивала от време на време. Аз му казах, че няма да е днес. Да си ходи спокойно на работа и да ме остави да си спя. Той излезе и няма и 2 мин от както чух, че затвори входната врата, нещо в корема ми каза "пук". Учудих се и станах да отида до банята да видя. Изтичаха ми водите и аз се заприготвях - къпане, досъбиране на багажите. След около час тръгнах за баща ми, който живее в същия двор, но в друга къща, да го вдигам да вървим. Той обаче вече знаеше. Мъжът ми минал и му казал, че сигурно ще раждам и той се приготвил. Беше с гипсирана ръка, а аз раждаща, голяма картинка, и тръгнахме да хващаме такси. Вече усещах болезнени контракциите, но беше поносимо. С таксито отидохме до на свекървата работата, а тя е до болницата. Тя като ме видя и се шашна много. Нейното първо бебче е починало при раждането и тя много се притесняваше, та в опитите си да я разсейвам, почти забравих че раждам. Дадох й телефоните на майка и на мъжа ми, да им се обади докато ме преглеждат, а тя взела, че ги разменила и търси майка ми на мъжа ми на работата  Майка ми обаче я познала по гласа и се сетила каква е работата, та се обадила на мъжо и му казала, че тази работа толкова бързо не става. Да си работи, пък след 2-3 часа да иде до болницата. Междувременно ме приемат в родилно, а аз ухилена до ушите, се оказвам със 7 см разкритие. Сложиха ме в предродилна да мерят тоновете на бебето, а те ниски. Дадоха ми кислородна маска и ми казаха да лежа. Ама аз не мога да лежа. Напъва ме да ставам. Аз се надигна, акушерката ме върне в легнало положение. Добре, че шефа на отделението мина в този момент и реши да погледне докъде съм стигнала. Оказа се, че съм с пълно разкритие и казаха да отивам в родилна зала. Аз вървя със ситни стъпчици и си стискам коленете, а доктора ми се смее и ми вика "Ходи си спокойно, то няма да изпадне толкова лесно"  Качих се на магарето, а една докторка натискаше корема ми, за да излезе бебето по-скоро, защото тоновете му бяха паднали на 50 удара в минута. С 2 напъна Валентин излезе точно в 9.35часа, голям 3000гр, 49см. Свекърва ми не можаха да я накарат да излезе от залата през цялото време и присъства на раждането  .Веднага след като родих, хвана такси до работата на мъжа ми, за да му каже, че има син.

Второто ми раждане беше на 23 юли 2005г. Терминът ми беше на 6 август, но аз някак си знаех, че ще се роди по-рано. на 23 юли сутринта в 6 часа се събуждам от контракции. Не бяха болезнени, но ги усещах силни. полежах половин час, а контракциите бяха на 8 минути. Стреснах се, че са начесто и предвид бързото ми първо раждане, да не взема да си родя у дома този път. Мъжо стана в 6.30 за работа, а аз нищо не му казвам, за да не го притеснявам. На вратата обаче му казах, че може да е днес. Той се зарадва и замина. Аз станах, пооправих се, а контракциите са на 5 мин. Обадих се на майка ми, която живее в съседния блок, за да й кажа да дойде и я гледам след малко през прозореца, как взима разстоянието на прибежки  Дойде тя, а аз мия чинии (най-омразната ми домакинска работа) и ми вика "Ти луда ли си, я сядай да засичаме контракциите". Да ама като седна, те се разреждат и стават на 8-10 мин. Затова реших да викам мъжо и да ме карат в болницата, за да наблюдават бебето, дали всичко е наред. Обадих му се, той дойде и тръгнахме. В 8.30 часа спираме пред родилното, а приемната е с едни стъкла, и виждам дежурните лекари и им се усмихвам. Излиза доктор Георгиев и ме пита "Вие за какво сте", а аз "За раждане" и той "Не е възможно, такава усмихната родилка не сме имали" И не вярва, че ще раждам. След прегледа установи 3 см разкритие и каза "Вярно, че ще е днес". Облякох си нощницата и ме сложиха на запис на тоновете. Бяха добри и ме пуснаха да се разхождам, ама мен не ме свърта. Контракциите ми бяха на 5 мин, но с поносима болка и аз си намерих една етажерка с вестници и седнах да чета След малко идва доктора и ми се чуди как така ще чета вестници, не ме ли боляло да си пъшкам и охкам, ама аз пак се смея. Каза, че мъжо, майка и Вальо са отпред и питали не съм ли родила вече. А минал само половин час и ме прати да ги успокоявам. Излязох аз и си говорим отпред 15 мин, а мъжо вика "Я да влизаш вътре. Аз за какво съм те докарал. Я да отиваш да раждаш"  Казах им да си ходят и обещах, че като наближи момента, ще им се обадя. Влизам вътре и доктора реши да ме прегледа. Имах 5 см разкритие и той ми спука мехура. Питах го след колко време ще родя, а той ми вика след 40 мин си готова  Аз:"Толкова скоро?", а той ми се усмихва и излиза. Решиха да ми пуснат система за подсилване - Рингер май беше, но още акушерката не беше я пуснала да тече и аз й казах, че ми се ходи до тоалетната. Тя искаше да ми даде подлога, ама аз "не". Отвърза ми системата и аз тръгнах за тоалетната. Там разбрах, че в същност не ми се е ходило до тоалетна, а имам напъни и раждам. Уплаших се, че е твърде скоро. От страха болките ми се усилиха, а краката ми се разтрепериха и не можех да се върна. Усещах, че бебето напира да излезе. Викнах акушерката и тя ми помогна да стигна до родилна зала и да се кача на магарето. Понапънах 4-5 пъти и в 10.45 се роди Вилянка - 2350гр, 45см. Мъжо пак не можа да присъства, че много бързо стана всичко и не можах да му се обадя. Дойде 10 мин след като я родих и акушерката им я занесе да я видят. Толкова мъничка и нежничка, но с отворени любопитни очички, оглеждаше всички.
И при двете раждания, веднага след като ме настаниха в стаята, излизах на терасата и се чувствах страхотно. Бях готова веднага да сляза отново в родилно и да родя пак. Живот и здраве след 8-10 години може пак да разказвам за своето раждане, но трето под ред.

Когато тръгнах да раждам се смях много.
Ето я и историята ми
Термина ми беше на 7.09,но преносих и мъжо ме кара на 13.09 в Св.София,а той един тъжен че няма какво да прави няколко дена сам и аз тъжна понеже мразя болниците.Приеха ме всичко точно.Първите 10 минути ми беше тъжно  ,те даже другите 5-родилки ме успокойха че тези който били на мойто легло бързо раждали така че скоро ще съм родила, а аз като знам какъв съм Марко Тотев ще родя последна.Посли като започнаха тези ми ти родилки да казват че ги е страх й аз започнах да ги разсмивам след два часа мъжа ми ми се обажда а аз от смях въздух не мога да си поема.Попита ме  да ли съм родила,а аз като му казах "Ама това не  е като унова-цък и айде" .И продължих да се смея.Така цял ден.Вечерта минава лекаря на визитация,а ние от смях не можеме да му кажеме нищо.Той пита " Вие да не сте се надрусали или напушили с тревата от градинката долу.".А една родилка ме посочи че аз съм виновна за смеха.А той ме пита "Ти за раждане ли си дошла или да разсмиваш жените"А аз-Ами незнам ама имам чувство че съм на детски лагер. Доктора и акушерките  Вечерта към 2 през ноща като ме сви корема си казах"Утре никакъв смях сега ме боли корема и немога да спя а те си спят "А то било контракция.Сутринта минава визитацията и лекаря казва да отида после да ме преглда.Отивам с лека усмивка и идва някакъв старец и ми казва да се кача на магарето.А аз "Как да се кача на това чуда за пръв път се качвам"Показа ми и още не се бях настанила той ми дигна ношницата и си вкара ръката вътре и започна да я върти все едно си е забравил нещо там.Хванах се за магарето и започнах да скимтя.А той вика:"Кога яде кюфтето хубаво ти беше затова сега ще си мълчиш "След 1 час ме извикаха да ми направят клизма а аз превита на кълбо едва се дотътрих до кабинета.А от нашта стая ще ражда още една родилка и тя в банята след клизма.Направиха ми я и аз тичам до стаята и със все сила чукам на вратата че съм на зор.Момичето излезе с викове че й започнали на 5 минути контракцийте.Така свалиха ме и в 2.15 ми сложиха система.По едно време нямах контракций,но имах напъни и виждам че вали като изведро и си представям мъжа ми вънка е станал на маче и ми стана адски смешно и лекарите идват да видят какво става защо цвиля.Те си помислили че плача ,а се смеяи така съм задрямала за малко и в просъница ми идва напън и съм казала на акушерката "Можели едно кафе зада се изходя че ми се ходи по голяма нужда,ама май има запек".А тя-А цигарна нештеш ли с кафето.След това ми дойде контракция и понеже момичето над мене така викаше чак все едно го колят а това под мене викаше малко мо тихо но се чуваше, а на мене ми беше не удобно и само скимтях и гледах уж дъжда.После започнах да се моляда ми сложат епидорална упойка защото няма да издържа на болката.А лекаря " Каква упойка бе момиче,то повече от тази болка дето изпитваш в момента няма да изпиташ по голяма,а и след малко ще родиш"Е това ми трябваше както ми беше смешно изведнъж се спекох ама за малко.Качиха ме на магаретои ви викаха да напъвам,а аз като се заинатих напънах два пъти и се уморих и помолих за почивка.Ама ми дойде нова контрация и си казах-Няма да напъвам а ще си почивам и го заявих на акушерката.Тя като легна върху мене и само ми крещеше защото аз започнах да викам,ама така виках че чак сигорно и мъжа ми ме е чул.Изкубнах си системата защото ме дразнеше и сега имам като малка бенка там.Натиснаме акушерката и лекарката вика вижда се главата.Изплака мойта принцеса още не й излязло тялото и аз си от дъхнах.Изведнъж поглеждам към корема ми и питам " Извинете къде ми е готиното коремче"А лекарката-Отсреща го мият.Вече пред родилн азала си включвам телефона и гледам 10 неприети от мъжами и един от майка ми.Заведоха ме до вратата да ги видя,а аз си говоря с колежките по телефона и аз като ги видях едни такива треперещи от страх,нервни,мъжа ми необръснат ,абе изглеждаха горе долу така умрях да се смея но шевовете ме заболяха малко.А имах само два малки-външен и вътрешен.Мъжа ми ме пита как съм,а майка ми за бебето на кой прилича и аз "ами на съседа"И мъжа ми ме погледна пренебрезително както и майка ми,но аз исках да кажа на съседа до тебе.После майка ми ми разказа как мъжа ми сновял нервно отпред и като разбрал че с ами сложили система хванал доктора да го  и че много бавно ставало това раждане.На другия ден като я подадох на мъжа ми да я види той трепереше и плачеше.Ей тези моменти никога няма да ги забравя.
А като тръгнаха да ме изписват всяка родилка искат да я изпишат на третия ден в събота,а аз единствена исках в неделя.Овца.Като тръгнаха да ме изписват казах на мъжа ми да ми донесе еди кой си дрехи,но забравил чорапи та се наложи да обуя неговите.Той горкия толкова беше развалнуван че незнаеше на кой свят се намираше.Доеде с една моя бивша колежка стара чанта и тя ми  разказа как почистили за хиляден път в нас,а той само повтарял "Айде да отида да си взема съкровищата после ще чистя".
Така че бъдещи майки от мене да знаете като тръгнете да раждате си спомнете за тези наши смешни историй на вече родилите и ще ви мине по леко раждането

Аз не съм родила още, сори за спама, но виждам че темичката е хубава а никой не пише в нея от сумати време и се е запиляла, та молбата ми към модератора е да я закове отпред ако може, мисля че ще е много по-лесно за бъдещите мами вместо да търси разхвърлени разкази из целия форум .

Молба и към разказалите вече някъде другаде своята история - КОПИРАЙТЕ Я ТУК

МЕРСИ И СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО

Вярно е, че скоро тук никой не е писал.С наближаване на Коледа и рожденият ни ден се сещам за миналогодишния ни трпет.
Моето второ раждане беше по особено заради това, че родих 5 минути след сестра ми.В една болница.
Когато тя забременя всички се суетяхме покрай нея, бебето не беше планирано и тя имаше нужда от най-близките си тогава.Но много се радваше и ние с нея.Когато ми закъснявашевече 10 дни си направих тест и изненада - и аз съм бременна.Разликата в термините беше 21 дни.Ние сме от Кърджали, но и двете живеем в София.За майка беше просто шок.
Извинявам се, че започнах от далече, но вче по темата.Аз карах отново - имам "голяма" дъщеря на 4,5г. - трудна бременост контракции, болки.Първия път родих със секцио, защото беше седалищно.За този път щеше да се решава накрая.Термина ми беше на 10.01.2006, а на сестра ми на 21.12.2005г.На 19.12 ме приеха в Шейново за да определят как ще раждам.Но след прегледа д-р Богословова отсече, че докато не родя няма да се прибера.Силно намалели околоплодни води и почти не усещах движения, но аз не се притеснявах.А явно е трябвало.Имах и болки от старото секцио - заключение - секцио.Първо решиха да е на 03.01, а после на 28.12.През това време сестра ми започна да пренася.Всеки ден идва в Шейново на запис, аз до нея неотлъчно - посрещам, изпращам.Всеки ден чакаме, а бебето не тръгва.Аз лежа и чакам да дойде 28.На 27.12 приемат сестра ми след едноседмично преносване.3см разкритие и много слаби болки.Настаняват я, но неможахме да сме в една стая.Бяха сигурни, че ще роди до вечерта.Целия ден заедно, приказки и от успокоение или просто съдба болките й съвсем спряха.Говорихме до късно и си легнахме.Аз сутринта съм втора за плсново секцио.Помолихме кушерката да ни събуди по рано, защото имаш още 6 жени за индукция.Исках да съм до нея, нали бях минала вече веднъж този път.Бяхме говорили за упойка, но тя реши, че ще се справи и без.Тук е момента да кажа, че в Шейново работи наш много близак приятел.Беше до нас, той ме оперира и съпругът ми беше много спокоен през цялото врме.И така в 06.30ч се разделихме - тя в предродилна, а аз за подготовка за операция.Нея я включили на система и много бързо разкритиети й стана 6.Плачеше по телефона вече не беше сигурна за пойката и каза, че наистина много я боли.Ужасно е да си на долния етаж и да не можеш да направиш нищо/да я успокоя, не друго/.Мен ме наляха и през това време докараха жената преди мен.Бяха и сложили нещо за да заспи и нямаше никакви спомени.Много трудно излеле от упойката.Казах си, че ще 'слушам" /тя много се лигавила и охкала и я приспали да не пречи на екипа/.Имам страхотни спомени от самата операция, само малко ми прилоша веднага след упойката.После как целунах малката принцеса веднага още не измита.Тогава дойде от родилна зала една акушерка и каза, че сесра ми е родила момче в 10.25ч, а моето момиче изплака 10.30ч.Бях двойно щастлива и си мислех дано само майка да не направи нияоя криза от вълнение.Тя от 06.00 обикаляше коридорите.Още щом ме прехвърлиха в реанимацията и се обадих на таткото, който беше още в къщи - нали най-добрият му приятел ме оперираше и беше спокоен.После чух майка.Колкото беше щастлива, толкова и притеснена.После разбрах, че сестра ми е направила много бързо разкритие, напъните били неефективни, започнали да губят тонове.Слижили й женозна упойка и с форцепс го извадили.Важното е, че и двамата буха добре.После тя се възстанови по трудно от мен, имаше много шевошве и болки дълго време.
И така на 28.12.2005 точно през 5 минути със сестра ми родихме Борис 3.00кг 50см и Ивайла 3050кг 50см.След месец ще станат на годинка.Да са живи и здрави и ние с тях.

Да разкажа и за моите раждания. Въпреки, че много често казвам, че аз не съм раждала. Като чета какви болки изпитват другите, понякога се замислям, аз като не ме е боляло, дали не съм изпуснала нещо, дали наистина мога да кажа, че съм раждала. Синът ми се роди на 25.05.2001г (термин 20.05). Тогава нямах никаква информация, нямаше толкова форуми, пък и честно да си призная, не търсех. На 25 сутринта се събудих с леки болки, но знаех, че това е деня. Събудих мъжа ми, изкъпах се и се облякох и тогава ми изтече водата. Тръгнахме към Майчин дом (нямах уговорка, вуйна ми работи в Ал. болница, каза че ще е до мен). По пътя болките ми спряха. При прегледа доктора ми каза 2см. Качих се в предродилна, беше към 7часа, тъкмо си сменяха смените. И няма никой освен мен. Лежах до 10, все идваха да мепитат как съм, а аз даже книга извдих да чета, че ми беше скучно. Дойде един д-р и каза да ми включат окситоцин. И тогава ми почнаха пак контракциите, до 11 часа направих 4см. Ама не са били силни или начесто. После се появи друг доктор със студенти, питаха ме дали искам упойка, безплатно да се учат студентите. А аз нищо не разбирам, добре че вуйна ми беше, тя ми казва сложи си упойка. И аз се съгласих. Вече бяха почнали по силни контракции, и м/у две от тях ми сложиха спинална упойка. От там нататък нищо не усещах, само по промяната на тоновете на Мони, знаех кога са контракцийте. В 13.30 ме заведоха до магарето и в 13.45 след три контракции се роди най-сладкото бебе на света, моят син. После ме натискаха да изпадне плацентата, но понеже това не стана ме упоиха и са ми я извадили. За мизерията в МД няма да разказвам. Следващите 4 дена са ми като насън. Много ме боля главата от упойката, бях като замаяна.
КОгато забременях вторият път, вече имах доста информация и ме беше много страх. Исках задължително да си избера доктор и да родя пак с упойка. Беше ме страх най-вече, да не ме боли пак така главата. Три дена преди термина (15.05), ме приеха в Шейново, защото бебка много спеше и тоновете и не бяха "добри". Правиха ми ФОТ, които според един млад д-р беше добър, но според мойта д-ка, която го видя на 13.05 -не. Тя не беше на смяна и дойде специално за това. Прегледа ме и каза 4см, по-добре да го родиш днас. А, аз съм каза на мъжа ми да идва да ме взима, че ще ме изписват. Като му казах, че ще раждам, направо се ошашка. И така някъде към 11 сутринта ми направиха клизма и докторката ми вика, мини през банята и идвай. А аз се пазаря за упойка. Тя ми вика, само да ти влеем две банки и слагаме упойката. Отивам аз в банята, а ма ме хвана шубето. И понеже нищо не ме боли, ме разтресе от страх. Д-рката ме дебне по коридора и вика, айде идвай, а аз се скатавам. Както и да е отидох, легнах в предродилна и тя реши да ми спука мехура, че имах много вода. Спука го, източи водата, което беше супер неприятно и вика сега ще те заболи повече. Да, ама не, усещам контракцийте, но не ме боли толкова, а на монитор излизат силни и редовни. По едно време, към 15 часа дойде анестезиолога да ми слага упойка. Вика ми щом не се гърчиш, не те боли толкова, а аз -боли си ме слагай упойката-уплаших се да не реши да не ми слага.  Само му викам да не ме боли глава, а той се шегува, аз обикновенно засягам нерви, глава не боли. Сложи ми епидурална и пак на леглото. Аз се обаждам на мъжа ми и му казвам, че поне още 2-3 часа ще чака. Дойде д-рката прегледа ме (предполагам, че ми е помогнала и с разкритието) и вика хайде на магарето. Аз не повярвах в първия момент, качиха ме и взех да се напъвам. Бебка се роди в 16.00. След нея почти веднага се роди и плацентата. Звъннах на мъжа ми, той точно се беше прибрал и айде наобратно. Бях толкова щастлива и свежа, раздвижих се веднага щом ме пусна упойката, а на третия ден, като ме изписаха все едно не бях раждала. И двата пъти имах епизотомии, но много бързо ми зарастнаха, нямах никакви проблеми, още в болницата си седях на дупето.
Това са двата най-щастливи дни в живота ми. Пожелавам на всяка жена да изпита подобно щастие.

Айде и аз да се разпиша, така я четох тая тема с ей такива очи

Терминът ми беше на 19.11. Като повечето от нас, и аз мислех, че ще родя по-рано, но не би. Терминът дойде и отмина, признаци за раждане - йок! Всеки ден - тонове, разкараване насам-натам, много изнервяща ситуация. Тъй като терминът беше в неделя, решиха да изчакат една седмица, и ако няма родилна дейност, да ме приберат в понеделник за предизвикване. Слава Богу, не се стигна дотам! В събота рано сутринта се събудих с болчици, като менструални. Викам си - днес или утре ще е! Размотавахме се цял ден, видях, че и тапата почва да пада, в 17ч. отиваме до болницата за тонове отново. Тоновете - добри, 2 контракции за половин час, пратиха ме вкъщи. И вечерта към 22 се зачестиха и станаха вече болезнени контракциите. Гледахме часовника и засичахме. В 2 и нещо станаха на 5 мин. и казах - хайде!

Звъним на портала на Родилното на Втора градска, отварят ни, викам "Май ще раждам!".

"Ааа, не, май няма да раждаш", казва акушерката, "Много си спокойна"

Метнаха ме да ме прегледат - 5 см. разкритие - "Яаа, ама тя наистина ражда!". Оставих си дрехите на мъжо, пратих го да си ходи и обичайните процедури...

Като ме вързаха с коланите в предродилна, стана наистина гадно  . И аз мислех, че се лигавят жените като крещят, ама аз как виках, лелее, и ме беше сраааам .

Такааа, разкритието го постигнахме сравнително бързо, не знам точно за колко, но зорът при мен се оказа с напъните, много ми се караха, че не напъвам добре, а аз бях тотално омаломощена след цялата нощ. Усилваха ми непрекъснато системата с окситоцин, гадно е. Имало и бусколизин вътре, ама неще не му усетих ефекта Плашиха ме с форцепс, но, слава Богу, не се наложи - резнаха ме, един як доктор ме натисна здраво и в 7.50 се роди моето момче! Този момент наистина няма да забравя, за разлика от болките и мъките, които вече са ми като в мъгла...

След това ме упоиха, зашиха, после ме изкараха в коридора с торбата на корема, дадоха ми телефона... Е, това е от мен! На тези които им предстои, пожелавам бързо, леко и успешно раждане! Не се страхувайте много, страхът само пречи. И още нещо - отидете в болницата възможно най-късно, там стресът и обстановката правят нещата по-страшни. Вкъщи си е друго.

Ето я и моята история:

Отивам на поредния преглед и лекаря ми заяви, че няма да раждам поне още 10 дни и аз и мъжа ми съвсем спокойни отидохме на ресторант. В 5 през нощта усетих, че ми изтичат водите и започнах да го будя, за да се облича - нямаше никакъв ефект. Бутах, блъсках , виках, че ще родя на паркета - нищо. Накрая го зарязах да спи и си викам: Ще ходя сама и това си е!!!. Влизам под душа и след 10 мин. той се появява на вратата сънен. Мислел си, че му правя сухи тренировки    .  Преди да се качим в таксито ми казва:
- Да не кажеш на шофьора къде отиваме. Не искам да кара като луд.
Слизаме от колата, а таксиджията ми пожелава леко раждане. Не можете да си представите ошашавената физиономия на мъжа ми, който се чудеше как ли е разбрал    (не че е трудно да се досетиш по каква причина отива 1 бременна със сак в 6 сутринта в "Тина Киркова). заставаме пред приемната, а на стълбището 1 циганка леко пъшка и върти кръгчета. Вальо я кани да седне, а тя безмълвно размаха пръст  В предродилна влязохме с нея едновременно и като я сложиха на леглото, каза 3 пъти "Умирам!!!" и роди. Не искала да сяда, защото била с 7 см. разкритие   
За мое голямо съжаление, разкритието ми бе само 1 см. и трябваше доста да почакам, докато се видя със синчето. Междувременно за 3 часа се изнизаха 16 майчета за секцио. Голяма навалица ви казвам. Анастезиологът бе само един и се разхождаше наоколо с празен поглед от умора. В стаята останахме 3 нормално раждащи първезкини. Голяма сценка бяхме. Аз ревях като заклана, втората 2 часа неспря да обяснява как и се хапват фъстъчки (не пропусна да ги поръча на роднините, след като роди) и една голяма късметлийка, която роди за 2 часа и спеше м-у контракциите. По едно време тоновете на малчо започнаха да се губят и целият екип на смяна се скупчи около мен. От болка вече не ми пукаше какво става. Случката се повтори на три пъти и се установи, че малчо решил да излиза не с главата напред, а свратлето, което при всяка контракция му причиняваше задух. Спряха ми системата с окситоцин и миказаха да стискам. Чудно ми беше как по-точно ще се лучи това, като тялото ми изобщо не се подчиняваше на моите желания. Контракциите започваха да се редуват силни и слаби в неясен порядък и така си откарах два часа с пълно разкритие. В един миг душата ми се превърна в тотален егоист и реших, че е време да спасявам собствения си живот, пък да става каквото ще. Взех решение да напъвам с всичка сила, само и само болката да спре.
Като по команда започнахме да раждаме и трите едновременно, а магаретата бяха само две. Тежък трафик  Wink Като тежко раждане окупирах едното. Целият екип отново бе около  мен.По време на последните напъни не можах да намеря дръжките за ръцете и се хванах за каквото намерих. Така стиснах измъчения анастезиолог за кръста, че синьо му оставих, а той вика, че ще прати жена му при мен, за да давам обяснения. Моментът, който си спомням с болка до ден днешен бе когато ми подадоха синчето. Изобщо не го погледнах, бях щастлива, че всичко свърши. Все едно, че трябваше да мина през някакво изпитание, което имаше главна цел да ме нарани. Не изпитах никакви топли чувства към малкото същество, което излезе от топлата ми утроба. Погалих го само заради лекарите около мен  Когато след епизотомията ме заляха с чайника йод, такъв къч нададох, че скъсах коланите, с които ме бяха вързали (вече споменах, че съм от викащите родилки  Crazy) и изритах лекарката, която ме ши - за благодарност  Blush за добре свършената работа.
Поседяхме малко и трите новоизлюпени майчета в следродилна зала - коридора и ни качиха по стаите. Попаднах в стая с други 5 майчета, една от които бе бързораждащата ми  компания от родилна зала. След като се сближихме с нея през следващите дни, тя ми сподели колко ме е мразела заради виковете ми. Не разбирала какво толкова се било случило. Завидях и за смелостта и издръжливостта 
Реших да бъда стриктна и да не нося бельо, което значеше да се разхождам до тоалетната, стиснала здраво лигнина м/у краката си. Много трудба задача  Среща ме пътьом една акушерка и ми се скара - "Какво ходиш така измъчено, я се стегни!!!"  Е как да стане мамка му  Изписаха ни след 4 дни, защото след трудното появяне на бебето, неонатолозите искаха да престоим ден допълнително.
Истината е, че продължих да се грижа за Сашко като за цвете в саксия близо месец. Не изпитвах никаква обич, дори и не мислех за това. Хранех го, преповивах го, правех всичко както трябва, но по график и без излишни емоции. Една вечер, докато го чаках да се уригне, положил потна и изморена от сукане главица на рамото ми чудото стана. Изпитах тотален прилив на любов, ей така, изведнъж, без видима причина. Често се сещам за това и се чувствам малко гузна и объркана. До ден днешен се укорявам, но връщане назад няма.
Скоро започнахме да мислим за второ бебече и съм сигурна, че този път ще го посрещна с преливаща от обич душа, тръпнеща от желание да му покаже колко е красив животът.

КРАЙ 

Да се включа и аз:
Терминът ми беше на 11 декември 2006, родих един месец по-рано - на 11 ноември и нещата станаха така...
В петък си бях на работа, после обикалях по други задачи, вечерта минах и през един магазин да си търся дъска за гладене... с две думи - прибрах се по тъмно. Никакви особени признаци нямах, освен че бебо продължаваше упорито да ме ръга в черния дроб (както си беше непрекъснато през последните две седмици). Бях си кукуряк отвсякъде, направих си упражненията, а вечерта с таткото дори се поразвихрихме в леглото.
И изведнъж в четири през нощта ме събуди едно подозритилно "пук". Не знам как иначе да го опиша този звук - нещо средно между къркорене и разтрисане на корема. Отидох до тоалетната и потече малко розова течност. Казах си, че това ще са само водите и ми се подкосиха краката. Легнах си отново и треперя цялата от напрежение. Мъжо се събуди и ме пита в просъница как съм. Отговарям, че май нещо става, но да не се притеснява и че сигурно са някакви подготвителни контракции. Болки нямах изобщо.
За 15-20 минути си поовладях малко нервите и през това време започнаха и неболезнени контракции (нещо като присвиване в долната част на корема, нямаше нищо общо с втъврдяванията, които имах през 5-6 месец). Започнах да засичам за всеки случай през какъв интервал са. Бяха на по-малко от 10 мин, ама нали не болят - казвам си, че има време да поизчакам  нали много ме беше страх от това, че в предродилна зала ще ме сложат да лежа и няма да ми дадат сама да си избирам позата. Пък и някъде бях чела, че към болницата се тръгва едва когато контракциите станат редовни на 5-6 минути.
Някъде към пет и половина нещата взеха да загрубяват - контракции на около 6-7 минути и вече с лека болка. Инструктирах мъжо да ми събира багажите в сакчето, защото той не ми даваше да ставам много-много от леглото (притеснителен ми е). Към шест и нещо вече бях до леглото, облегната с ръце на него и подскачах, за да изтрая до края на контракцията. А като минеше, си сядах най-спокойно и се опитвах да си изчистя лака от ноктите, че нали уж не трябвало с лак да се ходи в болницата. И освен това успокоявах свекито, че сигурно е лъжлива тревога, защото и тя е една паника - само ми трябваше да получи някой удар от напрежение.
Към седем вече нямаше мърдане и извикахме таксито. Контракциите ми бяха на 3-4-5 минути, но си се понасяха. Аз очаквах нещо много по-болезнено, честно да си призная.
В болницата ме приеха набързо, обръснаха ме криво-ляво, лекарката ме прегледа и каза "Пълно разкритие, ще го изстреля бързо-бързо". Наистина нямаше време дори клизма да ми направят.
Попълниха ми документите, подписах сума ти формуляри, като през цялото време подскачах от поредната контракция. И най-после ме метнаха на едно легло в предродилна зала. На момента ми застанаха от двете страни, сгънаха ми краката нагоре и започнаха да ме карат да напъвам. От време на време слушаха тоновете на бебо, но не са ме връзмали с коланите (вероятно и за това вече не е имало време). След 5-6 напъвания, не повече, усетих, че главичката на бебо започна да си проправя път.
Преместиха ме в родилна зала, там напъвах още 5-6 пъти и тогава лекарката, която ми водеше раждането, каза на една стажантка да прави епизиотомия. Ето тук вече ме втресе - от това най-много ме беше страх и дори предварително бях правила какви ли не упражнения за перинеума с цел да стане по-еластичен и да не се стига дотам. Най-ме е страх от рязане. Попитах наложително ли е да ме цепят, лекарката отговори, че ако искам, може и да откажа . Аз се стреснах от тона й и махнах с ръка - и без това вече им бях паднала в ръцете. Сега със задна дата малко ме е яд, защото сигурно можех да ги помоля малко да поизчакат и да ме оставят да се опитам сама още 3-4 пъти, но тогава...
И така, забучиха ми упойката и ме резнаха - бебо излезе веднага при следващия напън. Рязането и шиенето после бяха най-болезнените процедури от цялото раждане. Няколко вътрешни шева и 3 външни.
След цялата тази работа, която завърши в 8:15, ми сложиха торбата с пясък на корема и ме оставиха да мирувам до бебчо - бяха го сложили за 1 час на топъл кислород, че бил мъничък (все пак се роди в самото начало на 9 месец). Така си полежахме двамата - аз на количката, а той на кислорода, и си се гледахме. После на коридора пуснаха мъжа ми да ни види за малко, след което ни преместиха в стаята.