Защо лъжат децата

А мене кой ще успокои...

Лъжата на щерката, Тесс, е безобидна:

Сипала съм й да яде. След 100 часа висене й казвам, че е време да свършва и си продължавам със заниманието. Не я следя. След малко ми носи олизана чиния. "Изядох всичко - готова съм!". ОК. Браво маме, така те искам - прегръдки, целувки...
За вечеря отварям хладилника и вадя манджите. Отварям капака на лучената манджа и се втрещих  . Ми то пълно с плуващи картофи от другата манджа.
Викам аз щерката - изяде ли всичко? ДААААААа!. А това, дето плува какво е? Мииииии , мамо, ама то...такова....

И дали е ударила, оскубала брат си...дали си е прибрала нещата...дали си е наредила качествено чантата...в този род. За сега. Все още твърде безобидни, но знае ли човек, дали няма да й се харесат и за в бъдеще за станат и по-страшни лъжите.

Та такива и подобни са лъжите, но са си лъжи. И то изречени в лицето ми . Непримирима съм 

аз до сега съм се ядосвала сериозно само на две лъжи. единия път направо побеснях, защото лъжата беше за кражба - албена, тогава на пет-шест години, беше взела от братовчедките си някакви глупави значки и ми каза, че са и ги подарили. другия път се ядосах когато силвия(беше на 6г.) ме беше излъгала, че приятелчето и не искало да идва у нас, защото искало да си играе и с брат си освен с нея и затова трябвало все тя да ходи у тях. оказа се, че все тя ходела, защото казвала, че аз не разрешавам да играят у нас. и двата пъти имаше големи сканадали, имаше и наказания. иначе послъгват за дреболии, за които не мога да си представя, че дори те си въобразяват, че им вярвам. обикновено в такива случаи си им казвам, че не са ме прекарали, но го обръщам на майтап. като се замисля, правят го много рядко.
а аз родителите си почти не съм лъгала, но и почти не съм споделяла.

Ами аз не съм се сблъсквала досега с по-сериозна лъжа явно, ще очаквам включване.  Сещам се веднъж за покривката на масата, която открих скъсана на ръба, детето ми обясни че "сама се е скъсала", но може и да е вярно, както и да е, няма да тръгна за това да му се карам в интерес на истината.

Спомням си обаче много ясно една моя детска лъжа. Значи едно момиченце беше донесло в детската страхотна салфетка паяжинка, нали знаете колко бяха модрени  Каза ми, че ще ми я даде срещу 1 лев  Това си беше сериозна сума тогава. Аз съответно казах вкъщи, че ни искат по 1 лев за театър. Баща ми разбира се ги даде на учителката и работата се разплете. Мога да ви кажа аз защо излъгах - защото желанието ми да имам въпросната салфетка в този момент беше много по-силно от ВСИЧКО друго. Между другото - никога не съм наказвана от родителите си, имала съм много голяма свобода за почти всичко - и след ранната детска възраст изобщо не съм ги лъгала за нищо.  Така че може и без наказания от детето да стане човек, така си мисля аз, ама може и да се лъжа, времето ще покаже 

Виждам, че има линк към моята тема, но да се включа и в тази.
Така от зад на пред ще карам.
Шани, напълно разбирам яда ти. Ако не се вземат мерки безобидните лъжи ще преминат в по-големи след време. Като видят, че номера им минава, защо да не продължат да го прилагат? Освен това, другото което ме притеснява като лъже дъщеря ми е, че се прекъсва връзката между двете. Много държа да има пълно доверие в мен, да ме чувства приятелка и да споделя всичко.
Присъединявам се към твърдението, че повечето деца лъжат за да прикрият белята, която са направили. И аз винаги съм обяснявала, че няма да се разсърдя толкова на това, което е направила, колкото ако ме излъже. В същото време не мога да отмина с безразличие 2-ката по четене, защото предишната вечер се е размотавала и е забравила да си научи стихотворението, само и само да я предразположа да не ме лъже. Затова винаги обяснявам, че лъжата не е изход, че човек е трябва да носи отговорност за постъпките си, и че семейството е за това – да споделяме, да се подкрепяме и да си помагаме.
Дълго време нямах никакъв резултат в борбата с лъжата. Всеки път дъщеря ми казваше, че съжалява, че повече няма да се повтаря и в крайна сметка продължаваше да лъже. В началото все казвах: “Ако още веднъж се повтори вече ще те накажа” и все й се разминаваше. После започнах да наказвам. Един-два пъти я излъгах нарочно за да й покажа, че и на нея не й е приятно да я лъжат. И през цялото време говорене, говорене, говорене. Сега, когато сама дойде и си признае за нещо лошо, което е направила не пропускам първо да я похваля, че не се е опитала да излъже и чак тогава обръщам внимание на постъпката. В същото време ако е нужно не й спестявам наказанието, ако може минава само с разговор и обяснения.
В заключени да кажа, че е нужно много търпение, обяснения и постоянство за да се преборите с лъжата.
Успех.  Дано съм била полезна.

Според мен е важно не само за какво се отнася лъжата, но и колко е голямо детето, което лъже!

При съвсем мъничките деца /от 1 до 3 годишните/ наличието на лъжа е признак на висока интелигентност - НЕ се майтапя!

За да излъжеш някого успешно, ти вече трябва да си осъзнал, че когато другият го е нямало в стаята, той не би могъл да знае какво точно е станало и затова знаеш, че можеш да кажеш неистина - а това е въпрос на интелект, нали?

Не толерирам лъженето. Но и не всяка лъжа заслужава мъмрене/наказание.
Има и безобидни лъжи, и благородни, и разкрасяващи действителността. И приказките са лъжа, нали? И дядо Мраз... и т.н.

Златната среда и тук е най-доброто нещо! И личният пример! С приятелски поздрав - Деси.

/аз много рядко съм лъгала родителите си, но това е по моите спомени все пак!, първо защото те самите имаха строго отношение към лъженето, и второ - защото не изпитвах страх да кажа истината за мое провинение.../

 
Лъжата е порок - признак на слабост, мързел или лош характер. Доверието между хората се гради с години, а може да се загуби за един миг, след една лъжа / било то благородна, поради желание за прикриеш някого или просто от нежелание да видиш собствената си непригодност /. Казват, че който вдигне ръка веднъж, ще го повтори рано или късно. Аз мисля, че който излъже веднъж безнаказано, ще продължи смело напред. Не бива наказанието да е драконовско, но не бива и безнаказано да се подминава опита на малчугана да лъже. Трябва да се поговори на момента за това, колко ни е заболяло от факта, че ни няма доверие да сподели с нас проблема, който го е накарал да излъже. Доверието между родители и деца се гради всеки ден с примера, който им даваме, с ежедневни разговори за проблемите, които се явяват.
Мисля, че ще ви помогне поговорката " На лъжата краката са къси" и приказката за лъжливото овчарче. Смятам, че така най-добре децата ще разберат какво искаме от тях и защо го искаме.

"Лъжата е порок - признак на слабост, мързел или лош характер." 

Хайде сега някой да ми каже, че има дете, което НИКОГА не е лъгало? Е, какво - всички деца значи са слаби, мързеливи и с лош характер ли? Мисля, че няма нужда да правим антични трагедии от нещо, през което всеки преминава!

и аз не съм много съгласна.
току-що питах мъжа си дали е лъгал като дете и той каза "разбира се". после го питах защо, и той каза "защо не". помолих го да обясни, и той каза, че като дете винаги е имал наоколо си "нещо възрастно, което непрекъснато мрънка, изисква, обяснява, говори, пита и налага мнение". че е много независим, вярно е. може би децата просто имат нужда да правят нещата  както си искат без да дават всеки път обяснения, които ние като родители винаги бихме изисквали.
аз лично за себе си си спомням, че също послъгвах за абсолютни глупости. не съм била опърничаво дете, не съм бягала от час, все "читанка" съм била и в малките класове, и в гимназията, по срещи и дискотеки не съм се пребивала да ходя, родителите ми са страхотни и винаги (и тогава) са били. ей, честна дума, нямам обяснение защо съм лъгала. и спомени от тогава няма. може би е нещо несъзнавано - да се включат психолози фройд-исти и юнг-исти, че да дадат по-смислено обяснение.

и аз не съм съгласна с  Ефросина, това което е написала мисля че е валидно само за възрастни и зрели хора, в никакъв случай не и за деца

Шани,
размя ме случката със супата 

аз като дете най много лъжех за яденето  просто всичко ме преследваха и какви ли не наказания съм имала за да си изям това или онова  и просто нямаше спасение за мен освен да лъжа  баба ми ме е гонила по улиците с филиики намазани с незнам си какво си, и цялата махала играе с мен на гоненица, докато децата не се светнаха за какво е цялата работа, и казаха да им нося филийките, винаги имаше гладни 
Една вечер баща ми каза че докато не си изям пржолата няма да стана от масата, и бях сигурна че го мисли напълно сериозно, те отидоха да гледат тв, аз си играх с хляба, вилицата и тн, баща ми Х...пъти идва да ме проверява докаде съм стигнала  и накрая като ми омръзна изхвърлих всичко през балкона  извиках го аз и му казвам че всичко съм изяла  и той на 7.мото небе  но след 2.сек ме попита а къде е кокала от пържолата  / сто пъти му казвах че не ми се яде, че не съм гладна, ама като няма файда  то това си беше на дневен ред/
 
Искам да кажа че родителите колкото и да се стараят, просто за някой неща децата предпочитат 100х да излъжат и да рискуват че няма да ги хванат  мисля че няма дете което да не е лъгало, кой каквото иска да пише, мойте лъжи бяха главно от хранително естество  но всичко се надживява, а в пуберитета са къде къде по страшни лъжите 

Трудно ми е да кажа как ще процедирам с мойте деца като ги хвана в лъжа 

Мдаааа включвам се пак в купона. Та значи лъжите са доста и разнообразни - гледам, че Мамма вече е описала и част от "нашите любими" - учебната серия е просто "Приказка без край"
Нямахме домашно, Госпожата каза, че това е за другия път, написал съм си вече и т.н. и т.н.
Сега направих един интересен паралел назад във времето навремето точно във втори клас сестра ми носи в тетрадката забележка "Без Домашно по ..." баща ми и майка ми кротко и напомнят, че домашните трябва да се пишат - сестра ми чинно сяда и написва въпросното домашно.
Представете си какво преживява баща ми когато на другия ден отваря тетрадката и вътре се мъдри същия надпис като вчера.
Баща ми вече позагубил търпение пита сестра ми - "Е какво е това сега?"
А сестра ми / с невинен поглед каза / - "Ами това е за следващото домашно!!!!
Аз като цяло винаги съм си била ученичка и никога не съм лъгала за учене - никой не ме е контролирал,е случвало се е да получавам и по-слаби оценки, но никога родителите ми не са се карали и аз прилагам същата тактика.
Отсега съм обяснила на сина ми, че не е страшно да се получи ниска оценка , а когато това се случи да се опита да разбере защо - и да научи това заради, което я е получил. Показвала съм му мои бележници и студенстки книжки - за да види, че съм имала всякакви оценки. Но като си забравя нещата направо ме хващат бесните.
По-малките деца пък около 4-6 години лъжат /комбинирано с кражби/ - всъщност звучи доста по срашно - истината е че те още не правят съществена разлика между свое и чуждо и като харесат нещо искат да се сдобият с него. Взимат си книжката или играчката и я носят в къщи. Тук според мен е важно как ще реагира родителя - ако не обърне внемание - може да се задълбочи проблема. Аз полека обяснявам, че играчката е на друго дете, че то ще страда ако я загуби, че трябва да му бъде върната и давам пример - с наши любими играчки - колко ще ни е мъчно, ако някой  ни ги вземе. Та това го преодоляхме вече.
Но темата определено ще е с продължение.
Онзи ден примерно ме излъга, за това какво е закусил - ей така без никакъв смисъл - точно това го питах - защо ме лъже за дреболии - попитах просто от любопитство какво е ял.
Първо каза че е ял мюсли, веднага се осъмних защото масата беше изключително чиста и никъде не се мяркаше купичка. Казах му, че не е ял мюсли - тогава каза че е ял сандвич - погледнах в хладилника всички продукти за сандвичи си стояха недокоснати - е тогава вече се ядосах.
Питах го - добре защо ме лъжеш???
Оказа се, че е ял шоколадови бисквити - и понеже заради  алергични прояви му позволявам по малко от шоколадовите неща решил човека да излъже!
Казах му, че ако ми беше казал от самото начало какво е ял - нямаше да се сърдя - просто щях да му напомня, че не трябва да се набляга на шоколада и толкоз. И наистина така щеше да стане.
Точно това ме изкара извън равновесие - никога не бих му се скарала, ако ми каже истината - ама никога, много ги обичам и просто не бих си разваляла отношенията с тях без сериозна причина. Но тези безпричинни глупави лъжи ме вбесяват, обиждат и изкарват извън равновесие
Уффф много се разприказвах - сега наблягам над идеята на Иса - 

Лени - още малко материал по Темата:
http://www.deteto.info/pages/HIDDENFRAMES.HTML (почти най-долу в дясно с оранжеви букви е анонса).

Лъжата е една от вродените човешки "способности",свързана със съхранението на прочутата "троица" АЗ,Мене,Моето.Не е свързана с лошо възпитание,но при наличие на такова има тенденция да се развива и закрепва в устойчиво поведение.Естествено свързана е с интелекта.Тя носи в себе си страх от наказание,нежелание да се извърши дадена дейност(мързел),егоизъм - изобщо всички останали "чудесни"човешки качества.
"Аз не го направих,мамо,батко беше!"
"На мен не ми се пишат домашни,ще излъжа,че нямам."
"Колелото си е мое, ще излъжа,че е счупено, и няма да го дам на Митко."

Чета, чета с интерес при това!
При нас нещата са на периоди - след сравнително супер държание - онзи ден отново се вкючихме ей така за спорта
Но борбата продължава - определено почвам да си мисля, че децата се страхуват от нас /говоря общо за всички родители/ и реакциите ни и затова лъжат.
Сега точно това се мъчим да убедим сина си, че каквото и да се е случило - като го знаем ще намерим решение и ще оправим нещата.

Същото и при нас...пероди...за какво ли не. 

Но за страха си много права. Това е истината. Сега е времето да се преборим И с това явление - страх от родител. Респект, уважение - да! Но страх - НЕ!!!

Добре деее - ама защо решават тези малки главици, че трябва да ги е страх - а сега де!
Аз съм умерено строга - дори за някои неща разрешавам повечко свобода - давам му възможност на избор и вкус за храна, дрехи и занимания и не се намесвам освен ако не е нещо много фрапиращо. Излишно подчертавам, че не е страшно да се получи дори и 2-ка - важното е тя после да бъде коригирана, като това заради, което е получена се научи и запомни.
Не мога да намеря явно границата 
То ако следваме тази логика ще излезе, че ние сме виновните. Не че съм далеч от мисълта, че родителя винаги има "вина" и в положителния и в отрицателния случай на поведение на детето си.
Но тогава защо малкия, който е доста по див и непокорен не ме лъже - отношението и към двамта по основните възпитателни жалони е еднакво.