Понеже ми с развали следобедът по лични причини: ето, сядам и пиша нова тема за хората с увреждания и защо смятам, че дискриминацията съществува.
Самата аз от бебе имам здравословни проблеми и на мен винаги се е гледало като на "различно дете" в обществото, а малко или много - и в моето семейство.
Ясно си спомням как при идването на демокрацията разни сини идиоти обясняваха на възрастните как ще променят всичко, как правят всичко за децата, че всичко е в наше име, както и че ще променят отношението към хората с увреждания.
Като такъв човек, такова нещо не забелязах. Тръгнах на 8 години на училище, защото според нашите на 7 съм била твърде малка и слаба и децата са цели да ме бутат. в началото моите съученици проявяваха любопитство към слуховия ми апарат, но то бързо - бързо замина. от втори клас имах проблеми с ученето, най - вече в математиката, което нашите го отдадоха на мързел, а не беше така. В трети и в пети клас се сблъсках със сериозна дискриминация - не ми позволиха да уча желания английски език. Първия път съучениците ми ме притиснаха да не идвам с тях на английски, а втория - учителката по английски искаше само отличниците в нейния клас. подозирах, че не иска и дете с увреден слух, освен че бях завършила начално с петица. Никой не каза нищо по въпроса, даже родителите. Също така, в годините преди интернет никъде нямаше данни и информации за различни заболявания и увреждания. Трябваше да стана на 14, за да се разбере какво ми е. Трета поред диагноза, престой в болница и притеснени родители. чувствах се като опитно зайче.
Завършвайки осми клас, исках да продължа да уча. Имах само един избор - да уча в училището за деца с увреден слух в София. Не съжалявам, че учих там, защото попаднах на добри учители, но и не ми беше лесно. Аз, с развит и богат речник, трябваше в 9 клас да ходя на уроци по развитие на речта и ми беше тъпо и скучно, сякаш бях в детската градина. Не можех да общувам със съучениците си, защото те от 9 години владееха езика на жестовете, който аз успях да понауча малко. Поне там успях да си наблегна върху любимите история и литература, от математиката не ми пукаше. Точно тогава научих, че имам дислексия ( чак сдобивайки се с интернет 2006, разбрах, че е дискалкулия). Стана ми тъжно, защото разбрах, че не съм единствената с този проблем. Започнах да се питам какъв е смисъла от изпити по български език и литература, математика и друг предмет, щом тези изпити спират достъпа на хора като мен, но без увреждане, до средно а оттам - и до висше образование. Нали Конституцията гарантира образованието на всяко едно дете? Аз имах късмет да намеря къде да уча (там приемът е само по документи). Но много други деца с дислексия и дискалкулия, умни и любознателни са отпаднали от образователната система, заради пречките, които здравите хора им създават.
В гимназията започнах да се замислям за любовта и секса, и тогава мислех, че мога да опитам да съм с човек като мен. Харесвах един мой съученик, но за тези четири години, през които учехме заедно, установих, че въпреки увреждането ни, не бихме могли да бъдем заедно, разликите са толкова големи! Аз - със запазен наполовина слух и изключително богат речник, с разнообразни интереси и луда по музиката, четири години трябваше търпеливо да влизам в ролята на ходещ тълковен речник и да му обяснявам думи, каквито всички наши връстници знаеха. Освен това не разбираше увлечението ми по книгите и ме ледаше като извънземно, връщайки се с по пет книги от училищната библиотека. Четях много, учех по литература и история и три години се готвех за матурата по литература, участвах във викторини и в групата за синхронно пеене, бях по репетиции и заето ежедневие, а той само идваше на втория - третия час в часовете, интересуваха го кафенцата, цигарите и клюките. Не стига това, ами веднъж бях болна, връщайки се на училище (там нямахме учебници и преписвахме уроците от дъската в тетрадки), та нямаше от кого да препиша изпуснатия урок по философия и строгата госпожа така ми се накара, после му трих сол на главата, че ходи в часовете, а нищо не пише, пък той ме гледаше учудено тип "Какво толкова е станало". Не, че ми пукаше за тъпата философия, но мразя аз да го отнасям за чуждия мързел. Освен това взимаше на подбив интереса ми към Германия, освен това ми беше дразнещо как нищо не го интересува, докато аз имам толкова много и различни интереси. Когато в 12 клас ни сюрпризираха април месец, че матури няма да има, а само държавни изпити по практика (по която си бях пълен ужас), разочарованието ми беше огромно, защото три години се подготвях за матура, от раз щях да изкарам шестица по литература а той - "Какво пък толкова"? Пък и той не чува, не споделяше интереса ми към музиката. В крайна сметка разбрах, че не е за мен и че мнението на обществото хората с увреждания да се женят помежду си, е пълна простотия.
Но пък и с нормалните не ми върви. В моя град момчетата ме гледаха като извънземно, само защото съм слаба и кривогледа. Но пък и да бъда с идиоти, които само пият, крещят, шофират като луди, интересуват се само от футбол и секс и не си държат стаите подредени? Абсурд! Не съм учила 12 години, не се образовам постоянно, за да бъда с идиот, на който му дай само биричка и мач. Когато бях тинейджърка, момчетата се интересуваха само от футбол, пиене, порно и подобни простотии. Е, как да харесам такъв?
Но пък и имах чувства към един човек. Не се получи, бях жестоко прецакана, да не говорим как се намеси хорското мнение. Да, с увреждания съм, боледувам понякога, несамостоятелна съм, но това не ме прави чудовище, нито по - малко човек. Знам, че никога няма да обичам някого така, както него.
Сега съм на 31 години, не работя, живея с родителите си, имам само 1 приятелка, самотна съм много. Самотата не се търпи, мъчно ми е, че мечтите за любов, брак и секс са разбити. Най - лошото е, че много хора са като мен, но обществото лъже, че не било така. Единични са случаите на хора с увреждания, които са влюбени, женени, правят секс и имат деца. Това са главно здрави хора, индивидуализирали се като възрастни. За тези с увреждания по рождение никой не отваря и дума. Не се говори колко са самотни хората като нас, не се говори дори за секса при хората с увреждания. Колко може да издържи човек така, без да не полудее?
Преди време написах това, с надежда нещо да се промени за хората с дискалкулия. http://www.az-jenata.bg/a/12-semeystvo/9206-az-sam-s-disleksiya/ За тези хора се прави нещо, но е много бавно, мудно и на парче.
А за хората с увреждания изобщо? Интеграцията е само на думи. Не всички сгради са достъпни за хора с инвалидни колички. Лишени сме от нормален живот. гледат ни като извънземни. Още на 20 години, вече абитуриентка, мечтаех за любов и брак и бях готова за това. Но не, мъжете предпочитат да точат лиги по простакеси като Николета Лозанова. Да, аз не съм като повечето ми връстнички. Не пуша, не пия, нямам неприличен език, не избивам комплекси, не се държа просташки, имам интереси и да, не съм самостоятелна. Но съм човек! С права, вечно нарушавани! Вече се чудя заслужава ли си да живея!
Благодаря за търпението да прочетете "чаршафа ми"!
Самата аз от бебе имам здравословни проблеми и на мен винаги се е гледало като на "различно дете" в обществото, а малко или много - и в моето семейство.
Ясно си спомням как при идването на демокрацията разни сини идиоти обясняваха на възрастните как ще променят всичко, как правят всичко за децата, че всичко е в наше име, както и че ще променят отношението към хората с увреждания.
Като такъв човек, такова нещо не забелязах. Тръгнах на 8 години на училище, защото според нашите на 7 съм била твърде малка и слаба и децата са цели да ме бутат. в началото моите съученици проявяваха любопитство към слуховия ми апарат, но то бързо - бързо замина. от втори клас имах проблеми с ученето, най - вече в математиката, което нашите го отдадоха на мързел, а не беше така. В трети и в пети клас се сблъсках със сериозна дискриминация - не ми позволиха да уча желания английски език. Първия път съучениците ми ме притиснаха да не идвам с тях на английски, а втория - учителката по английски искаше само отличниците в нейния клас. подозирах, че не иска и дете с увреден слух, освен че бях завършила начално с петица. Никой не каза нищо по въпроса, даже родителите. Също така, в годините преди интернет никъде нямаше данни и информации за различни заболявания и увреждания. Трябваше да стана на 14, за да се разбере какво ми е. Трета поред диагноза, престой в болница и притеснени родители. чувствах се като опитно зайче.
Завършвайки осми клас, исках да продължа да уча. Имах само един избор - да уча в училището за деца с увреден слух в София. Не съжалявам, че учих там, защото попаднах на добри учители, но и не ми беше лесно. Аз, с развит и богат речник, трябваше в 9 клас да ходя на уроци по развитие на речта и ми беше тъпо и скучно, сякаш бях в детската градина. Не можех да общувам със съучениците си, защото те от 9 години владееха езика на жестовете, който аз успях да понауча малко. Поне там успях да си наблегна върху любимите история и литература, от математиката не ми пукаше. Точно тогава научих, че имам дислексия ( чак сдобивайки се с интернет 2006, разбрах, че е дискалкулия). Стана ми тъжно, защото разбрах, че не съм единствената с този проблем. Започнах да се питам какъв е смисъла от изпити по български език и литература, математика и друг предмет, щом тези изпити спират достъпа на хора като мен, но без увреждане, до средно а оттам - и до висше образование. Нали Конституцията гарантира образованието на всяко едно дете? Аз имах късмет да намеря къде да уча (там приемът е само по документи). Но много други деца с дислексия и дискалкулия, умни и любознателни са отпаднали от образователната система, заради пречките, които здравите хора им създават.
В гимназията започнах да се замислям за любовта и секса, и тогава мислех, че мога да опитам да съм с човек като мен. Харесвах един мой съученик, но за тези четири години, през които учехме заедно, установих, че въпреки увреждането ни, не бихме могли да бъдем заедно, разликите са толкова големи! Аз - със запазен наполовина слух и изключително богат речник, с разнообразни интереси и луда по музиката, четири години трябваше търпеливо да влизам в ролята на ходещ тълковен речник и да му обяснявам думи, каквито всички наши връстници знаеха. Освен това не разбираше увлечението ми по книгите и ме ледаше като извънземно, връщайки се с по пет книги от училищната библиотека. Четях много, учех по литература и история и три години се готвех за матурата по литература, участвах във викторини и в групата за синхронно пеене, бях по репетиции и заето ежедневие, а той само идваше на втория - третия час в часовете, интересуваха го кафенцата, цигарите и клюките. Не стига това, ами веднъж бях болна, връщайки се на училище (там нямахме учебници и преписвахме уроците от дъската в тетрадки), та нямаше от кого да препиша изпуснатия урок по философия и строгата госпожа така ми се накара, после му трих сол на главата, че ходи в часовете, а нищо не пише, пък той ме гледаше учудено тип "Какво толкова е станало". Не, че ми пукаше за тъпата философия, но мразя аз да го отнасям за чуждия мързел. Освен това взимаше на подбив интереса ми към Германия, освен това ми беше дразнещо как нищо не го интересува, докато аз имам толкова много и различни интереси. Когато в 12 клас ни сюрпризираха април месец, че матури няма да има, а само държавни изпити по практика (по която си бях пълен ужас), разочарованието ми беше огромно, защото три години се подготвях за матура, от раз щях да изкарам шестица по литература а той - "Какво пък толкова"? Пък и той не чува, не споделяше интереса ми към музиката. В крайна сметка разбрах, че не е за мен и че мнението на обществото хората с увреждания да се женят помежду си, е пълна простотия.
Но пък и с нормалните не ми върви. В моя град момчетата ме гледаха като извънземно, само защото съм слаба и кривогледа. Но пък и да бъда с идиоти, които само пият, крещят, шофират като луди, интересуват се само от футбол и секс и не си държат стаите подредени? Абсурд! Не съм учила 12 години, не се образовам постоянно, за да бъда с идиот, на който му дай само биричка и мач. Когато бях тинейджърка, момчетата се интересуваха само от футбол, пиене, порно и подобни простотии. Е, как да харесам такъв?
Но пък и имах чувства към един човек. Не се получи, бях жестоко прецакана, да не говорим как се намеси хорското мнение. Да, с увреждания съм, боледувам понякога, несамостоятелна съм, но това не ме прави чудовище, нито по - малко човек. Знам, че никога няма да обичам някого така, както него.
Сега съм на 31 години, не работя, живея с родителите си, имам само 1 приятелка, самотна съм много. Самотата не се търпи, мъчно ми е, че мечтите за любов, брак и секс са разбити. Най - лошото е, че много хора са като мен, но обществото лъже, че не било така. Единични са случаите на хора с увреждания, които са влюбени, женени, правят секс и имат деца. Това са главно здрави хора, индивидуализирали се като възрастни. За тези с увреждания по рождение никой не отваря и дума. Не се говори колко са самотни хората като нас, не се говори дори за секса при хората с увреждания. Колко може да издържи човек така, без да не полудее?
Преди време написах това, с надежда нещо да се промени за хората с дискалкулия. http://www.az-jenata.bg/a/12-semeystvo/9206-az-sam-s-disleksiya/ За тези хора се прави нещо, но е много бавно, мудно и на парче.
А за хората с увреждания изобщо? Интеграцията е само на думи. Не всички сгради са достъпни за хора с инвалидни колички. Лишени сме от нормален живот. гледат ни като извънземни. Още на 20 години, вече абитуриентка, мечтаех за любов и брак и бях готова за това. Но не, мъжете предпочитат да точат лиги по простакеси като Николета Лозанова. Да, аз не съм като повечето ми връстнички. Не пуша, не пия, нямам неприличен език, не избивам комплекси, не се държа просташки, имам интереси и да, не съм самостоятелна. Но съм човек! С права, вечно нарушавани! Вече се чудя заслужава ли си да живея!
Благодаря за търпението да прочетете "чаршафа ми"!
!
Може да е "красива", но е ужасно проста. 
... Или я е преодоляла 
...
криеха си тетрадките от мен.