Здравейте,
От известно време бавно потъвам в някакво ужасно депресивно (предполагам) състояние.
Всичко започна през бременността ми, когато постоянно се чувствах изоставена от партньора ми, който постоянно излизаше за цели нощи с идеята, че като се появи бебето ще стои вкъщи. С появата на бебето нещата не се промениха, дори станаха по-зле, защото разбрах, че мъжът ми се завръща към хазартните си навици, заради които бяхме преживели един малък кошмар. След месеци мъка, ревове и опит за разговор, обвинения аз към него и той към мен реших да видя как ще постъпи, изписах цяла тетрадка с виждането ми по всички въпроси, чувствата ми, събрах багажа, взех детето и заминах за неопределено време на 150 км при родителите ми. Явно имаше ефект, защото след първоначалните му нападки последваха дълги разговори, изясняване на ситуацията, на чувствата (защото мислех, че не ме обича и бях решена ако трябва да се разделяме докато не е станало по-зле, от 10 години сме заедно, на 30 години сме), на очакванията, планове за бъдещето.... Напоследък мъжът ми пак започна да излиза (като не ме притеснява хазарта, защото вярвам е убеден, че и 1 лев да заложи някъде няма да види мен и детето) уж излиза за малко, а пак стават часове, постоянно ме критикува, също и грижите ми за детето (което е тъкмо проходило и адски лудо и непокорно). Чувствам, че грижите ми към детето остават неоценени (той само играе с него вечер), до скоро чувствах постоянна умора от недоспиването, а сега става по-зле, защото освен умората се появи и безсънието. Непрекъснато отслабвам и нямам апатит (винаги съм била много слаба, но от нощните грижи за детето, ядосването и ревовете сякаш се стопих), постоянно чувам, че на нищо не приличам (45 кг, 165 см), яла ли съм, да съм ядяла насила, дрехите ми стояли ужасно. Да, на нищо не приличам и тези коментари не ми възбуждат апетита, а обратното. Адски нервна съм, не се чувствам обичана и уважавана, а и мъжът ми не ми показва обич и уважение.
Пиша тук, защото знам, че няма по-добро от разговор с него и споделяне на чувствата, но както споменах преди време отново преживях същото и дори го питах дали ме обича, дали не е по-добре да се разделим преди детето да започне да разбира. Наистина не виждам изхоа, а лошото е, че детето усеща изнервеността ми. Това пусто ядене все повече ме отвръщава, постоянно сякаш се задушавам, постоянно ми се плаче, напоследък съм само в пререкания с мъжа ми, всъщност комуникацията пак започва да отсъства. Явно по тъпия женски начин с цупене и намеци само влошавам положението, но и най-обикновен диалог няма да ни се получи, защото той винаги е на мнение, че го нападам, караме се и той излиза. Все пак се случи същото преди няколко месеца.
Надявам се написаното е разбираемо. Предварително благодаря за компетентното ви мнение
От известно време бавно потъвам в някакво ужасно депресивно (предполагам) състояние.
Всичко започна през бременността ми, когато постоянно се чувствах изоставена от партньора ми, който постоянно излизаше за цели нощи с идеята, че като се появи бебето ще стои вкъщи. С появата на бебето нещата не се промениха, дори станаха по-зле, защото разбрах, че мъжът ми се завръща към хазартните си навици, заради които бяхме преживели един малък кошмар. След месеци мъка, ревове и опит за разговор, обвинения аз към него и той към мен реших да видя как ще постъпи, изписах цяла тетрадка с виждането ми по всички въпроси, чувствата ми, събрах багажа, взех детето и заминах за неопределено време на 150 км при родителите ми. Явно имаше ефект, защото след първоначалните му нападки последваха дълги разговори, изясняване на ситуацията, на чувствата (защото мислех, че не ме обича и бях решена ако трябва да се разделяме докато не е станало по-зле, от 10 години сме заедно, на 30 години сме), на очакванията, планове за бъдещето.... Напоследък мъжът ми пак започна да излиза (като не ме притеснява хазарта, защото вярвам е убеден, че и 1 лев да заложи някъде няма да види мен и детето) уж излиза за малко, а пак стават часове, постоянно ме критикува, също и грижите ми за детето (което е тъкмо проходило и адски лудо и непокорно). Чувствам, че грижите ми към детето остават неоценени (той само играе с него вечер), до скоро чувствах постоянна умора от недоспиването, а сега става по-зле, защото освен умората се появи и безсънието. Непрекъснато отслабвам и нямам апатит (винаги съм била много слаба, но от нощните грижи за детето, ядосването и ревовете сякаш се стопих), постоянно чувам, че на нищо не приличам (45 кг, 165 см), яла ли съм, да съм ядяла насила, дрехите ми стояли ужасно. Да, на нищо не приличам и тези коментари не ми възбуждат апетита, а обратното. Адски нервна съм, не се чувствам обичана и уважавана, а и мъжът ми не ми показва обич и уважение.
Пиша тук, защото знам, че няма по-добро от разговор с него и споделяне на чувствата, но както споменах преди време отново преживях същото и дори го питах дали ме обича, дали не е по-добре да се разделим преди детето да започне да разбира. Наистина не виждам изхоа, а лошото е, че детето усеща изнервеността ми. Това пусто ядене все повече ме отвръщава, постоянно сякаш се задушавам, постоянно ми се плаче, напоследък съм само в пререкания с мъжа ми, всъщност комуникацията пак започва да отсъства. Явно по тъпия женски начин с цупене и намеци само влошавам положението, но и най-обикновен диалог няма да ни се получи, защото той винаги е на мнение, че го нападам, караме се и той излиза. Все пак се случи същото преди няколко месеца.
Надявам се написаното е разбираемо. Предварително благодаря за компетентното ви мнение
