Здравейте, дами! Бих искала да споделя моята история и дилемата, пред която стоя от доста време.
За да разкажа всичко, трябва да уточня, че имам сериозна връзка от 3-4 години, като разликата във възрастта с мъжа ми е доста голяма. Той е първата ми любов и съм сигурна, че и той ме обича. Проблемът е, че може би ме обича по свой странен начин.
Той е добър, щедър и верен. Но вероятно годините, а и многото разочарования в живота, са го направили по-студен, до болка реалист. Ние избрахме да сме заедно, въпреки всичко и всички, но докато аз все още наивно вярвам в голямата любов, той е доста по-практичен и пестелив в чувствата си. Има си проблеми - с работата, с финансите (кредит, за да бъда по-точна) и определено не е толкова отдаден на тази връзка, колкото аз. Всичко е прекрасно с него, докато не се скараме за нещо, било то и пълна глупост. Тогава той става страшно студен, груб, готов да каже всякакви обиди, но не и да се извини. Той често казва, че нямам никакви проблеми, че всичко ми е уредено и че трябва само аз да го разбирам, защото той мен няма за какво да ме разбере. Винаги когато ми стане криво за нещо, той ми казва "Порасни и стига с твойте глупости". Ако аз стана и си тръгна, той няма да ме потърси, защото според него, ако го обичам, няма да си тръгна. Все повтаря, че ако не искам да съм с него, няма да ме спира, казва "Прави каквото искаш"... и аз винаги се връщам, разбира се. След това всичко е наред и той отново става добър и мил. Сякаш до толкова е обсебен от своите проблеми, че няма време да се бори за мен и когато има проблем, просто ме пуска.
Много пъти, когато сме се карали, съм мислела наистина да го напусна. Но тогава се сещам колко ни е било добре преди да се скараме и решавам, че връзката ни е по-силна от един конфликт, и се връщам. Питам се дали цената на любовта е в постоянното преглъщане на достойнството ми. Чувствам се ужасно, когато винаги повтаря, че вината е в мен и никога не ми се извинява. Но и ме е страх, че ако го напусна, след време ще съжалявам, че съм изгубила човек, който ме обича.
Започвам да си мисля, че наистина грешката е в мен. Че живея в някаква приказка и чакам любов като по филмите, и може би ако си тръгна от него, никога няма да намеря това, което търся.
За да разкажа всичко, трябва да уточня, че имам сериозна връзка от 3-4 години, като разликата във възрастта с мъжа ми е доста голяма. Той е първата ми любов и съм сигурна, че и той ме обича. Проблемът е, че може би ме обича по свой странен начин.
Той е добър, щедър и верен. Но вероятно годините, а и многото разочарования в живота, са го направили по-студен, до болка реалист. Ние избрахме да сме заедно, въпреки всичко и всички, но докато аз все още наивно вярвам в голямата любов, той е доста по-практичен и пестелив в чувствата си. Има си проблеми - с работата, с финансите (кредит, за да бъда по-точна) и определено не е толкова отдаден на тази връзка, колкото аз. Всичко е прекрасно с него, докато не се скараме за нещо, било то и пълна глупост. Тогава той става страшно студен, груб, готов да каже всякакви обиди, но не и да се извини. Той често казва, че нямам никакви проблеми, че всичко ми е уредено и че трябва само аз да го разбирам, защото той мен няма за какво да ме разбере. Винаги когато ми стане криво за нещо, той ми казва "Порасни и стига с твойте глупости". Ако аз стана и си тръгна, той няма да ме потърси, защото според него, ако го обичам, няма да си тръгна. Все повтаря, че ако не искам да съм с него, няма да ме спира, казва "Прави каквото искаш"... и аз винаги се връщам, разбира се. След това всичко е наред и той отново става добър и мил. Сякаш до толкова е обсебен от своите проблеми, че няма време да се бори за мен и когато има проблем, просто ме пуска.
Много пъти, когато сме се карали, съм мислела наистина да го напусна. Но тогава се сещам колко ни е било добре преди да се скараме и решавам, че връзката ни е по-силна от един конфликт, и се връщам. Питам се дали цената на любовта е в постоянното преглъщане на достойнството ми. Чувствам се ужасно, когато винаги повтаря, че вината е в мен и никога не ми се извинява. Но и ме е страх, че ако го напусна, след време ще съжалявам, че съм изгубила човек, който ме обича.
Започвам да си мисля, че наистина грешката е в мен. Че живея в някаква приказка и чакам любов като по филмите, и може би ако си тръгна от него, никога няма да намеря това, което търся.
всеки може да те предаде, не може да знаеш твоят от кой вид е... нито сте имали кой знае какви изпитания, нито сте били в трудни ситуации, че да видиш може ли или не. 17 години са си огромна разлика. 
Като по учебник върви тази тема. 
То е ясно, че няма как всичко да е еднакво и по-равно и при двамата. Но вечно да се неглижира отсрещния човек и неговите радости и болки си е жив егоизъм. 
След кой изстрел трябваше да падна...
с времето хората се променят само към по-лошо. Все по зле ще става. Покажи малко емоционални мускули. 
