Отлитането на порасналите деца от семейното гнездо

Иди в свекървенската тема. Веднъж една потребителка ревна, че снахата искала да й отнеме невръстния син Като че ли се женят на по 12 години, а не в зряла възраст.

Май скоро ще си имаме тема и С какво ни дразнят снахите Бг-мамма порастна, време е за Бг-бабба 

Айде аз да преценявам в коя тема ще ходя
Сори за спама

Е, аз не исках да ти давам тон. Просто ми се стори подходящо да ти подскажа, че вече се пишат подобни неща в друга тема.   

Съдейки по няколко примера с майки и синчетата им "ергенчета"    още от сега го уча моят хубостник да не е залепен за мен, въпреки че ако има как на и главата ми ще виси 
И на мен са ми ужасни тези роднински сбирки, затова не бих настоявала за детето-ако иска-добре е дошъл  винаги но такава цикличност-не мерси!
Да, ще ми липсва, но сега не е да чакаш с дни писма 
Сега се сещам как свеки се изтърва преди време, че с брата на ММ как всяка вечер се чували и говорели по половин-един час 
За мъж на 28 ми е странно всяка вечер да звъни и да говори толкова с майка си, колкото и да си си близки!
Сега уж си хвана сериозна приятелка-не знам като е с нея пак ли толкова говорят 

Пиша от името на "детето", което е на 32 години, с дете. Ми.. майка ми ми звъни всеки ден.. ама дето се казва, мърдане нямам

Ох, много ми е болезнено това обаждане... В последните години на пубертета на майка ми аз ѝ бях майка... Едва дочаках да си изкарам последният кандидат - студентски изпит и на другия ден вече бях на морето да бачкам..
Така е и до сега - вече 8 години. Не съм се прибирала за повече от седмица и не чувствам нужда. Виждаме се по празници понякога, гледах да си ходя на 3-4 месеца веднъж, но сега с детето - става съвсем по-рядко, за щастие... Въпреки това, тя наваксва негативните ми емоции свързани с нея, с ежедневни обаждания  И естествено - Винаги в най-неподходящият момент. 1000 пъти съм казвала, че като затворя телефона, аз ще я набера когато ми е възможно... Няма шанс - звъни до откат... Аз храня детето, карам, влача торби... Няма значение - звъни на пожар. Някой беше писал по нагоре - звънеше дори на познати, приятели, роднини. Нямам шанс да си оставя телефона без батерия - не вдигна ли значи съм умряла  Незнам от какво е провокирано това поведение. Брат ми е 13 г. по-малък и е при нея... Незнам. Тя работи, не е да се чуди по цял ден какво да прави...

На всичкото отгоре успява (усещам се напоследък) да ми го вмени като задължение... Някак си се чувствам виновна в редките случаи, в които не успеем да се чуем.. Ужас просто... Ще направя Всичко възможно да не ставам такава. Дано малката като порасне да не ме чувства така, както аз сега чувствам майка си 
С баща ми се чувам 2-3 пъти в месеца (разведени са) и той не обича да говори по телефон - "запалвали му се ушите"  . По скайп, да види малката за малко и това е... Няма часове безмислени разговори. Виж, с неговата жена си говоря често и ми е много приятно, но това е защото жената ме слуша, разбира и вниква в това, което ѝ казвам, а и много си допадаме като характер и светоглед...

Уви, с майка ми не успях да се разбера... Тя ми звъни по навик и не ме слуша. Хващала съм я да ми задава въпроси, на които преди 30 сек. съм отговорила и, то го прави постоянно... Има ме за кошче, за душевни отпадъци. Обажда се, излива си жлъчта от през деня, оплаква ми се от баба ми и приключваме с половинчато питане как е малката и евентуално, аз как съм, Но винаги, абсолютно винаги пита за ВРЕМЕТО (На 100 км е от мен, не на друг континент)
То се подразбира, че съм добре, нали съм се метнала на нея и с всичко мога да се справя..., но не и с готвенето и другите тривиални женски задължения... Тя още не вярва, че мога да се справям сама, въпреки че си живея отделно от бая време.. Явно на късмет съм жива още 
 И те така...

Когато порасналата ми дъщеря отлетя, преносно и буквално, остана празнина, която не могат да запълнят нито чатовете и разговорите, нито другите ми деца. Липсва ми, въпреки, че с това се свиква.
Винаги съм я насърчавала сама да избира своя път, или поне така си мисля.
Никога не контактуваме насила,  драснат ред на два три дни може да е съвсем достатъчен. Чуваме се веднъж седмично, виждаме се веднъж годишно. Не сме загубили силната връзка помежду си. Знам, че с времето контактите се разреждат, но го приемам за нормално. Ако започне да ме търси често, това значи, че нещо я тормози, затова не е повод за радост.
Никога не съм била обсебваща, и си мисля, че това е причината за силната привързаност на децата към мен.
Аз не съм близка емоционално със своята майка, но знам, че не ѝ остава много, затова напоследък се старая да общуваме по-често, защото това са ценни мигове и за двете ни.

Едничка ми е  и ми е всичко.
С ужас очаквам момента, в който ще тръгне по пътя си и в същото време съм убедена, че така трябва.Така направих някога  и аз,  когато се усетих способна за това.
Не съм обсебваща, не й треперя, насърчавам я сама да взема решения за себе си. Нямаше три години, когато й позволих сама да избира дрехите, които да носи през деня. Сега, на седем години, подбира  облеклото си  почти безупречно. Има изграден усет да съчетава цветовете  и  кройките на дрехите си.
Заедно обсъждаме всички въпроси, които имат отношение към нея. Надявам се след години да се справя с живота си.
И все пак, ако замине надалеч, не зная как ще се справя- дано помъдрея дотогава. Дано не се превърна в досадник, който мрънка, изисква, настоява за внимание и забравя, че детето му има свой живот, право на грешки и право да научи само уроците си.
Ако е наблизо, ще съм доволна да знам, че е добре. Бих й оставила свободата сама да преценява кога да ме посещава и кога да ме кани в дома си. Естествено,  вратата ми винаги ще е отворена за нея.
Ето тази песен ме кара да се просълзявам всеки път, когато я чуя: https://www.youtube.com/watch?v=OpZipnQ82Jk

Аз пък да кажа какво става от другата страна. Аз отлетях от гнездото  

С моята майка не бяхме особено близки, бях трудно дете и многократно сме се карали. Нещата се укротиха като бях студентка и рязко се заобичахме, та затова и раздялата беше трудна. Когато се отделих от нашите бях с нагласата, че мама много ще плаче. Да ама не! Мама започна да си живее живота, да си угажда и да се кефи на свободата си. Нямаше какво повече да искам. Няма драми, няма сълзи и сополи, има само една загриженост, която всяка майка изпитва към децата си, но без изпадане в крайности.

В началото си пишехме почти всеки ден, чувахме се по Скайп веднъж на 2-3 седмици за по около час. Вече се случва с дни да не ми отговаря като ѝ пиша, но аз не ѝ пиша нещо сериозно, така че не е проблем. Виждаме се веднъж в годината, но аз живея доста далеко. Спокойна е - знае, че съм при човек, който ме обича, пази и уважава. Аз също съм спокойна, защото и тя е при такъв човек. Да ми е жива и здрава  

Моят съвет е да не се настройвате колко ще е тежко, а напротив - това е едно ново начало за детето, но и ново начало за вас. Обичта няма да се изпари  

Много интересна тема. Имам познати, които са в сходна ситуация, но от позицията на младата двойка. Едното лице от двойката е в много близки взаимоотношения с родителите си. Или по - скоро родителите не могат да приемат, че има вече едно отделно ново семейство. Чува се всеки ден, ту с единия, ту с другия родител, понякога и с двамата, виждат се поне веднъж седмично с някой от родителите отделно и всяка седмица /понякога и по 2 пъти, ако има и празник някакъв/ младите трябва да се виждат с тях и са канени на вечеря. Мнението на другото лице от двойката е че тези взаимоотношения са прекалени, обсебващи и затормозяващи. Моето мнение като страничен наблюдател е същото. Ако и родителите на другата страна бяха такива, не знам кога младите щяха да имат 5 минути да се видят помежду си. Просто това с въвеждането на традиции е нож с две остриета. Според мен трябва да се остави по някакъв начин инициативата в ръцете на младите - да знаят, че са добре дошли, но не да се чувстват длъжни всяка седмица, под строй, искат, не искат, да ходят при мама на вечеря. Иначе за родителите съм сигурна, че е трудно и ти е мъчно, че детето ти не е постоянно с теб, а вече е голям, самостоятелен човек, със свой отделен живот.

Колко хубаво. Това ми се иска и на мен да се случи с нас.Дано.И ние не сме много лесна двойка с детето.
Погрижила съм се и около мен да пърха един възрастен гларус/мм/ , та да не се объркам и да започна да досаждам ни в клин, ни в ръкав, когато се омъжи или заживее с половинка.Дори планираме когато завърши студентството и се задоми, ние да отлетим обратно към БГ.Обещали са ми градинка с цветя и две прасенца, Гошко и Цонка , да имам с какво да се занимавам и да не плача безутешно, защото ми заявиха, че и внучета нямало да имаме.Били лигави и ревящи досадни създания. .Шегувам се.С радост бихме гледали внуче, но не знам дали ще ни огрее.

Успокоих се, че когато няма проблеми, децата не се сещат за нас.Това наистина много ме радва, защото понякога ровя и търся под вола теле с въпроси. .Удържам се, де.Тренирам здраво.

Има ефективни начини за овладяване на ситуацията  

Аз нищо лошо не намирам да общуваш с родителите си, след като се отдели "детето" от семейното гнездо. Е, то трябва да са и в добри взаимоотношения, естествено. Аз ако не чуя майка ми, баба ми, сестра ми поне веднъж на ден, почва да ме чопли. Баща ми почина на скоро, но и с него бях близка. Даже ми е странно като кажат, че веднъж на няколко седмици се чуват родителите с децата. Ама ние сме привързани много едни към други и може би заради това..

Е, да, другите тайно мразят родителите/децата си, но не си признават 

Някъде да съм написала такова нещо?!? Аре не ми изкривявай думите. Никой (поне повечето) не мрази родителите си, но не всички са толкова привързани към тях - за добро или лошо.