Какво правим, когато нищо не правим?
Забелязвам, че за доста хора в 21 век наличието на ясни, видими цели, както и пълният с ясни и видими действия ден е признак за добро душевно здраве и едва ли не гаранция за просперитет. Не само това- наличието на празнини в програмата се смята за дефект, признак за слабост.
Няма спор, има порода хора, които виреят добре при запълнена и ясна програма. Или са по-млади, или са по-силни и с повече дадености, но виреят.
Дори и аз самата съм се опитвала да живея по този начин, активно да си запълня деня с дейности, уж да не мисля. Само че издържам не повече от три дни. Просто изведнъж губя мотивация. С времето разбрах, че отчасти причината за това е физическа- дори когато имаме цели и планове, биологията ни си има други цели и планове. Докато си мислиш, че владееш нещата и си активна и динамична, командният център на тялото ти отчита прегряване и казва- дайте да изключим някои системи, че тая идиотка е тръгнала да търчи навред и ще изхаби ресурсите за нула време. Научих по трудния начин, че съм по-изморена, отколкото си мисля.
Затова се научих да уважавам тия неща, които се случват, когато не правиш нищо.
От биологична гледна точка- важно ми е да си дам на тялото достатъчно време за презареждане. Някои неща не могат да се ускорят. Ако за всяко действие имахме индикатор каква цена ще платим откъм здраве, сигурно щяхме доста да си разчистим програмата. В момента съм в период, в който ясно усетих докъде се простират физическите сили. В модерния свят доста хора въобще не стигат до тая граница ясно и категорично, напротив- стигат неочаквано. Но до този момент си мислят, че са много яки.
От гледна точка "ефективност, продуктивност и креативност"...там вече нещата са още по-важни. Научих по трудния начин, че не може насила да произвеждаш качествен продукт. Да, може да задобрееш в една област и да правиш предсказуеми, достатъчно добри неща. Но ако искаш нещо ново, трябва да му оставиш време да узрее. Точно това правя най-вече, когато нищо не правя: държа си по някой въпрос или тема в съзнанието или някъде около него. Задавам въпроса и уж забравям, но в следващите дни намирам парченца от отговора и в един момент пъзелът се сглобява лесно и придобивам ново разбиране. Ако ще да изчетеш 100 книги, ако нямаш правилния въпрос в главата си, няма да запомниш нищо. Та така за ученето и развитието- не става само с четене, иска се и малко въздух, за да диша това знание.
По-често разбирането, което съм придобила, не се яде и не се пие, нито се "монетаризира" веднага, но в повечето случаи ми е полезно по някакъв начин. Променя начина, по който виждам света. Дори без да си го поставям за цел, понякога ми "отключва" вратички и изправя пътя ми, без да съм се старала специално за това. Знам, че не е случайно, но също така не е постигнато съзнателно, бавно и мъчително- просто съм използвала способността на човека да си има по 1-2 тайни цъкащи процеса, бавни и уж незабележими, които в крайна сметка постигат някакъв резултат. Само че тия процеси, макар и невидими, са деликатни, като златна нишка- не трябва да има резки движения, иначе може да се прекъсне.
А понякога, когато уж правя много и се напъвам, виждам как вратите се хлопват една след друга и ставам все по-объркана.
По принцип винаги е въпрос на баланс и всеки трябва да направи по няколко конкретни и прагматични неща, но за мен е непосилно да оставя тия неща да завладеят битието и ежедневието. Знам от опит, че няма да ме отведат далеч- да, нещата ще са направени, но в същото време имам тревожното усещане, че съм изостанала с нещо важно, че е трябвало да отделя време за нищоправене, в което може би щях да намеря ново решение, по-фино и оригинално.
Най-добрите хирурзи, когато срещнат проблем, забавят още повече работата си. Малко по малко се опитвам да следвам тоя принцип- като ми се случи възел или проблем в живота, да не се хвърлям с всички сили и бързо, а да намаля скоростта с още 50% и да се огледам за изход, защото може и да е бил очевиден.
Въпросът е: какво правите, когато нищо не правите? И защо? Какво ви е съотношението на скрит и явен труд? Къде ви е отвел?
Забелязвам, че за доста хора в 21 век наличието на ясни, видими цели, както и пълният с ясни и видими действия ден е признак за добро душевно здраве и едва ли не гаранция за просперитет. Не само това- наличието на празнини в програмата се смята за дефект, признак за слабост.
Няма спор, има порода хора, които виреят добре при запълнена и ясна програма. Или са по-млади, или са по-силни и с повече дадености, но виреят.
Дори и аз самата съм се опитвала да живея по този начин, активно да си запълня деня с дейности, уж да не мисля. Само че издържам не повече от три дни. Просто изведнъж губя мотивация. С времето разбрах, че отчасти причината за това е физическа- дори когато имаме цели и планове, биологията ни си има други цели и планове. Докато си мислиш, че владееш нещата и си активна и динамична, командният център на тялото ти отчита прегряване и казва- дайте да изключим някои системи, че тая идиотка е тръгнала да търчи навред и ще изхаби ресурсите за нула време. Научих по трудния начин, че съм по-изморена, отколкото си мисля.
Затова се научих да уважавам тия неща, които се случват, когато не правиш нищо.
От биологична гледна точка- важно ми е да си дам на тялото достатъчно време за презареждане. Някои неща не могат да се ускорят. Ако за всяко действие имахме индикатор каква цена ще платим откъм здраве, сигурно щяхме доста да си разчистим програмата. В момента съм в период, в който ясно усетих докъде се простират физическите сили. В модерния свят доста хора въобще не стигат до тая граница ясно и категорично, напротив- стигат неочаквано. Но до този момент си мислят, че са много яки.
От гледна точка "ефективност, продуктивност и креативност"...там вече нещата са още по-важни. Научих по трудния начин, че не може насила да произвеждаш качествен продукт. Да, може да задобрееш в една област и да правиш предсказуеми, достатъчно добри неща. Но ако искаш нещо ново, трябва да му оставиш време да узрее. Точно това правя най-вече, когато нищо не правя: държа си по някой въпрос или тема в съзнанието или някъде около него. Задавам въпроса и уж забравям, но в следващите дни намирам парченца от отговора и в един момент пъзелът се сглобява лесно и придобивам ново разбиране. Ако ще да изчетеш 100 книги, ако нямаш правилния въпрос в главата си, няма да запомниш нищо. Та така за ученето и развитието- не става само с четене, иска се и малко въздух, за да диша това знание.
По-често разбирането, което съм придобила, не се яде и не се пие, нито се "монетаризира" веднага, но в повечето случаи ми е полезно по някакъв начин. Променя начина, по който виждам света. Дори без да си го поставям за цел, понякога ми "отключва" вратички и изправя пътя ми, без да съм се старала специално за това. Знам, че не е случайно, но също така не е постигнато съзнателно, бавно и мъчително- просто съм използвала способността на човека да си има по 1-2 тайни цъкащи процеса, бавни и уж незабележими, които в крайна сметка постигат някакъв резултат. Само че тия процеси, макар и невидими, са деликатни, като златна нишка- не трябва да има резки движения, иначе може да се прекъсне.
А понякога, когато уж правя много и се напъвам, виждам как вратите се хлопват една след друга и ставам все по-объркана.
По принцип винаги е въпрос на баланс и всеки трябва да направи по няколко конкретни и прагматични неща, но за мен е непосилно да оставя тия неща да завладеят битието и ежедневието. Знам от опит, че няма да ме отведат далеч- да, нещата ще са направени, но в същото време имам тревожното усещане, че съм изостанала с нещо важно, че е трябвало да отделя време за нищоправене, в което може би щях да намеря ново решение, по-фино и оригинално.
Най-добрите хирурзи, когато срещнат проблем, забавят още повече работата си. Малко по малко се опитвам да следвам тоя принцип- като ми се случи възел или проблем в живота, да не се хвърлям с всички сили и бързо, а да намаля скоростта с още 50% и да се огледам за изход, защото може и да е бил очевиден.
Въпросът е: какво правите, когато нищо не правите? И защо? Какво ви е съотношението на скрит и явен труд? Къде ви е отвел?
Всеки творчески процес изисква време, но това не значи че не трябва нищо да правиш през това време, можеш да вършиш други, изискващи по-малко мислене дейности. При мен избистрянето на главата и решаването на проблеми идва най-често при пътуване или при контакт с природата - дори елементарна по-дълга разходка в парка. Или в съня. При повечето хора е така, просто подсъзнателно продължаваш да мислиш и откъсването от рутината помага да изкристализира идеята. Виж, докато стоя в бг-мама не се ражда нищо, само научавам новости и виждам как мислят останалите хора по интересуващи ме въпроси. Затова гледам да не прекалявам. 
.
Предполагам, че някой ден ще ми е по-лежерно. Но на този етап не съм от хората, които примерно в почивните дни пият дълги кафета и пушат цигари - това ми е най-близко до нищоправене, но пък сигурно така си релаксират. 