Чувствате ли се стари?

Не не се чувствам стара. Аз съм много амбициозна и като бях по-млада, бях по некомпетентна в работата си и ме беше срам да не се изложа. Сега натрупах опит и вече не се притеснявам. Относно външния вид си се харесвам. Намирам, че изглеждам по-добре от моите връстнички.

Това е прекрасно, но поне някаква носталгия не усещаш ли по изминалото време ?

Покрай децата мисля често за детството си и милите ми баби и дядовци, които вече ги няма. Наскоро забелязах, че родителите ми вече видимо поостаряха  . Иначе не се чувствам стара, но забелязвам първите бръчки, бели коси, разширени вени. Чувствата са си чувства, но фактите са си факти.

Явно сме наборки с авторката.
Рано ни е още за носталгия по младостта. Всяка възраст има своя чар и от нас зависи дали ще го видим или ще гледаме назад.

По миналото не изпитвам носталгия. Преодолях много проблеми, включително и емоционални и не бих искала, да се връщам отново в по-младите ми години, като се сетя колко ми беше трудно. Общо взето никакви негативни емоции не изпитвам, освен като не прочета за някоя дарителска кампания за болно дете. Всичко друго ми изглежда празна суета.

Напоследък много мисля за това. Хем не се усещам стара, хем осъзнавам, че още едно десетилетие изтича. Много отговорности, много нерви, много бели коси Загубих младежкия си ентусиазъм, загубих тръпката. По-добре материално съм, но усещам липса... вътре в мен.

Помня как ходих с приятелка на кино, за да гледам току-що излезлия "Титаник". Помня емоцията, но нямам усещането, че е минало много време оттогава и не, не изпитвам нито носталгия, нито мъка, нито страх, че остарявам... Нещо повече, духът ми си е някак същият, не се чувствам пораснала, а какво остава остаряла    Във външността няколко бели косъма имам вече, но не ми пречат, дори не ги боядсивам все още. Изобщо, в мен има нещо детско, което не ми позволява нито да порасна, нито да остарея, не знам как да го обясня. 
Само малко помъдрях с годините /или поне аз така си мисля  / 

Чак стара още не съм. Обаче често се сещам за времето преди 100 години, как с моя приятелка тръгвахме събота сутрин в 6:30 от Варна за Кранево, стояхме по цял ден на плажа, след това се прибирахме във Варна, душ, чисти дрехи и слизахме на плажната алея да обикаляме заведенията. Та може би сега това ми липсва. Импулсивността, с която можехме да правим нещата, да обикаляме посред нощ, неангажирани с нищо, да разполагаме с времето си. Да хапна карамелена паста от Рощок в 2 часа през нощта.

Сега е трудно, най-малкото заради детето.

На скоро се замислих, че имам шофьорска книжка от 15 години, та това е цяла вечност. Поне преди така ми изглеждаха 15-20 години. А отминаха сякаш бързо.

Спомням си, как на 20 години, мислех че на 30-35 ще съм същата. Пак ще ми се излиза, ще си бъда готина и свежа. Уж се имам за все още млад човек, с модерно мислене, а все по-често се улавям да се дразня от силна музика, от разговорите и интересите на 18-20 г. Като се прибера и си легна на дивана, рядко ми се ходи някъде, какво остава да вилнея цяла нощ по барове. Излизам де, но за кратко и кротко
Иначе понякога изпитвам ужас от това как бясно тече времето. Кога беше Великден, кога дойде лятото, после Коледа, Нова година, а ето скоро Великден пак ще дойде, пак лятото и така... Някой пък си мисля, че с даден човек сме се видели преди два месеца, а то минали две години.
Все още не се чувствам много стара, но ужасно ме е страх от старостта. И не от това, че съм "бабичка", а от изнемощяването, болестите, безсилието да се справям с неща, които като млада съм вършила с лекота...

На 21 години съм,но заглавието на темата ти ме грабна,защото отговори на вътрешните ми усещания.А именно това,че се чувствам стара. От сега казвам,че това изказване не е подигравка с темата ти,просто по някаква причина винаги съм изпитвала силно,прекалено силно чувство на носталгия. В момента го изпитвам с пълна сила,всеки ден,макар и на тези години. Винаги когато гледам по-стар филм,си мисля как актьорите са загубили онази младежка осанка,както се изрази ти. Чудя се как ли се чувстват,когато гледат старите си роли от сегашната си възраст.Даже снощи гледах Лолита от 1997, с Доминик Суейн,която тогава е била на 17. После гледах нейни снимки сега и се чудих как е възможно това младо и свежо лице да се промени толкова само за 20 години.Мисля си как аз ще се чувствам след 15 години когато гледам старите си снимки и си спомням младите си години.Чудя се как ще приема първия бял косъм и първата си бръчка. И някак си нещо в мен се свива. На последния си рожден ден се събудих с мисълта,че времето лети все по-бързо и докато се усетя ще съм на 30.Tова число ме плаши,макар,че мисля,че 30-те са най-прекрасната,най-щастливата и най-активната възраст на човек.Но се плаша.Постоянно се връщам в най-хубавите си години-14,15,16 и някак си не мога да се насладя на сегашните.Чувствам се стара,без реално да съм. Дори не мога да го обясня. Не знам даже дали някой ще разбере какво имам предвид. Според мен всичко е до вътрешната настройка на човек. Аз имам голяма склонност към носталгия и това ще се усилва с всяка изминала година. Има хора,които си пердашат смело през живота,живеят тук и сега с усмивка на лицето,поставят си нови и нови цели и хич не им дреме за отминалите години. Наистина не знам как го правят.

Стара не се чувствам. Само си спомням с умиление и понякога превъзнасям твърде много младежките години Особено когато ми е криво или съм уморена. Когато отговорностите ми дойдат в повече.
Чуя някой стар хит и веднага се сещам как на 16 съм купонясвала на него в някой клуб. Или гледам мач и си спомям лятото на '94та. И колко години са минали оттогава.
Винаги е bitter-sweet, но не тъгувам по отминали неща, само им се радвам.

Диабора, чувстваш се така, тъй като твърде скоро си излязла от ученическия безгрижен живот, мила:).
Когато бях на 16, 17 си мислех, че училището и ограниченията на непълнолетието са най-страшното нещо в света.Мечтаех си, да съм на 18, свободен, пълнолетен човек, с право на избор. След като мина еуфорията от бала се започна с кандидатстването, лутането между университетите, мислите, че ако не ме приемат, ще трябва да почна работа някъде. Приеха ме, а лятото след първи курс се хванах на работа.
На 20 г се оказах и с двата крака в живота, за който толкова мечтаех-учех, работех, плащах сметки и се чудех как може да съм била толкова глупава на 16 и да съм си мислела, че тогава моето са били проблеми.
Наистина, около 20 г. е най-трудно. Хем си вече зрял човек, хем споменът от готините ученически години е пресен-пресен...
Не се бой, след няколко години вече ще си гърмян заек:).

То не опира до чувстване, то си е реалност - да, стара съм, остарявам. Ама какво да се прави, той живота така си върви.
Работя с 25-30 годишни и мога много добре да преценя колко далечен и различен е животът ми от техния, но също си давам сметка и колко напълно нормално е това.
Не страдам по миналото, не драматизирам бръчките и белите косъмчета, животът ми е хубав.

Не се чувствам стара. Все още се чувствам дете даже. Усещам някои неща по същия начин, както когато бях дете.