Здравейте! Не знам дали точно тук е мястото да кажа всичко,което мисля,но се надявам да ми простите ,ако съм сбъркала.Около 25 години гледахме две кучета,които си отидоха от тежко заболяване .Трудно ми беше да си помисля за домашен любимец след тях.Но реших,че искам котка (и аз не знам защо).Гледах улични,търсих в OLX и накрая видях две,които ги подаряваха,представяте ли си, породисти.Това,което си харесах беше обещано,останало другото,което никой не го иска.Британски мъжки котатрак,но...черен.Реших,че искам да го видя.Видях го - красив и кротък.Ще го вземам,мисля си ,ама не съм много убедена.Хората го подаряват и искат някой да се грижи за него.Взех го на 13 ноември,петък.Черен котарак,на 13,петък-ужас! Една седмица се опознавахме.Той дома ми,аз него.Поела съм отговорност,грижа се за него както трябва.Когато след около седмица ме близна за първи път по ръката,разбрах,че ми се доверил по някакъв начин.Така ,както не знаех как ще съжителствам с котка,така той получи цялата ми любов.А малкото котешко сърчице ми отвърна с десет пъти повече любов.
На последната изложба на котки бях с голямата ми внучка.Млад мъж ,представител на развъдник гушкаше черен британски котарак. "Бабо,виж това е братче на Мърцан",радостно възкликна внучката.Младежът с малко тъга сподели,че никой не го иска,защото е черен. Ако знаеха колко обич може да ти дари едно същество,белязано от суеверия .Може би,защото усеща,че е различно от другите.
Щастлива съм с моя черен котарак! Мисля,че и той с мене.