Здравейте, дами!
Снощен разговор с мъжа, с когото вече 2 години живеем заедно ме провокира да пусна тема, за да придобия малко чужди гледни точки на жени с по-голям опит в тази сфера.
Ще се опитам да пресъздам връзката ни като цяло, за да добиете по-добра представа. И двамата сме на по 23 години, както вече казах, живеем заедно от 2 години, заедно сме от 2 и половина. За това време и особено в началото, връзката ни премина през доста голям катаклизъм (аборт) , който доведе след себе си още доста такива. Събирала съм си багажа неколкократно, имали сме ужасни скандали, но някак си успяхме да останем заедно и дори бих казала, че отношенията ни от година насам са повече от страхотни, такива за каквито хората отстрани си мечтаят и повечето ни приятели ни дават като пример. Той е изключително грижовен, мил, работи много, поставя ме на първо място, както и аз него.
След аборта (тук трябва да отбележа, че забременях в 1-вия месец, в който заживяхме заедно, аз дойдох от друг град тук, и двамата още студенти, тъкмо бяхме започнали работа, нямахме никакви средства, аз не исках да го махам, но той ясно ми даде да разбера, че все още не е готов за това, 1 месец не знаехме да го задържим ли или не, махнах го в 12 седмица и няколко дни. За това време и лутане, ту ще ставам майка, ту не, психиката ми се срина тотално, срам ме е дори като си спомня в какви състояния на лудост съм изпадала след това.) няколко пъти сме обсъждали какви са плановете ни от тук нататък. Тази година завършваме, аз не крия нито от него, нито от вас, че това нещо ме пречупи и аз искам да бъда майка, усещам го вътрешно, чувствам се готова, боли ме, ако имах неговата подкрепа никога не бих го махнала, но и сама нямаше как да се справя, нито аз, нито родителите ми имаха финансова възможност, да поемат мен и едно бебе.
Обсъждали сме с него кога ще дойде момента за това и той казва, че иска първо да имаме апартамент, някакви натрупани средства, кола, защото нямаме все още. Ок, да, абсолютно съгласна съм с това. Макар че не малко хора отглеждат, че и по 2 деца, без нещата, които изброих, но аз не желая да бъда част от масата.
Снощи обаче, нещо казано от него ме накара да се замисля, дали с този човек имаме едни и същи гледни точки и изобщо на една вълна ли сме. Тъй като той има голям проблем с косопад, още от сега, едва на 23г., много пъти ми е казвал, че иска един ден да си присади коса. Ок. Разбираемо е. Но снощи ми заяви, че приоритет му било, след около 4-5 години ТЕПЪРВА първо да си присади коса и тогава вече да мисли за апартамент с мен и т.н. И за каузата разбира се, трябва да изтегли кредит, който после поне 2-3-4 години да изплаща и едва тогава да мисли за апартамент, който ако се взима, трябва да бъде с ипотека. А да не говорим, за брак или дори пръстен поне да ми поднесе... Значи по мои груби сметки някакво развитие в нашата връзка, той вижда след около 8 години. В същото време, снощи ми казва, че осъзнава, че откакто е с мен се е превърнал в мъж и е израснал много. Но аз наистина не знам, ще мога ли да чакам толкова, при положение, че вътрешно го искам. Представям си бъдещето с този мъж, обичам го твърде много, въпреки всичко.
Осъзнавам и това, че сме на една възраст, но мисленето на мъжете и жените в различните възрасти е различно. Той не е виновен за това, че още не е готов за тези неща. Но и аз не знам, заслужава ли си да бъда с него и след още 2-3-4 години, да се разделя с него понеже не мога да чакам повече. И изобщо до колко една жена може да ЧАКА? Заслужава ли си да чакам нещо, което не знам дали и ще се случи изобщо. А не да стане като един пример около мен, момиче и момче, заедно са от 7 години и накрая, на по 30 години се разделят, защото момчето си го влече ергенския живот и явно намерение за друго в близко бъдеще няма, а на момичето биологичният часовник тиктака вече.
Надявам се да сте ме разбрали и бих приела всякакви мнения.
Благодаря за вниманието!
Снощен разговор с мъжа, с когото вече 2 години живеем заедно ме провокира да пусна тема, за да придобия малко чужди гледни точки на жени с по-голям опит в тази сфера.
Ще се опитам да пресъздам връзката ни като цяло, за да добиете по-добра представа. И двамата сме на по 23 години, както вече казах, живеем заедно от 2 години, заедно сме от 2 и половина. За това време и особено в началото, връзката ни премина през доста голям катаклизъм (аборт) , който доведе след себе си още доста такива. Събирала съм си багажа неколкократно, имали сме ужасни скандали, но някак си успяхме да останем заедно и дори бих казала, че отношенията ни от година насам са повече от страхотни, такива за каквито хората отстрани си мечтаят и повечето ни приятели ни дават като пример. Той е изключително грижовен, мил, работи много, поставя ме на първо място, както и аз него.
След аборта (тук трябва да отбележа, че забременях в 1-вия месец, в който заживяхме заедно, аз дойдох от друг град тук, и двамата още студенти, тъкмо бяхме започнали работа, нямахме никакви средства, аз не исках да го махам, но той ясно ми даде да разбера, че все още не е готов за това, 1 месец не знаехме да го задържим ли или не, махнах го в 12 седмица и няколко дни. За това време и лутане, ту ще ставам майка, ту не, психиката ми се срина тотално, срам ме е дори като си спомня в какви състояния на лудост съм изпадала след това.) няколко пъти сме обсъждали какви са плановете ни от тук нататък. Тази година завършваме, аз не крия нито от него, нито от вас, че това нещо ме пречупи и аз искам да бъда майка, усещам го вътрешно, чувствам се готова, боли ме, ако имах неговата подкрепа никога не бих го махнала, но и сама нямаше как да се справя, нито аз, нито родителите ми имаха финансова възможност, да поемат мен и едно бебе.
Обсъждали сме с него кога ще дойде момента за това и той казва, че иска първо да имаме апартамент, някакви натрупани средства, кола, защото нямаме все още. Ок, да, абсолютно съгласна съм с това. Макар че не малко хора отглеждат, че и по 2 деца, без нещата, които изброих, но аз не желая да бъда част от масата.
Снощи обаче, нещо казано от него ме накара да се замисля, дали с този човек имаме едни и същи гледни точки и изобщо на една вълна ли сме. Тъй като той има голям проблем с косопад, още от сега, едва на 23г., много пъти ми е казвал, че иска един ден да си присади коса. Ок. Разбираемо е. Но снощи ми заяви, че приоритет му било, след около 4-5 години ТЕПЪРВА първо да си присади коса и тогава вече да мисли за апартамент с мен и т.н. И за каузата разбира се, трябва да изтегли кредит, който после поне 2-3-4 години да изплаща и едва тогава да мисли за апартамент, който ако се взима, трябва да бъде с ипотека. А да не говорим, за брак или дори пръстен поне да ми поднесе... Значи по мои груби сметки някакво развитие в нашата връзка, той вижда след около 8 години. В същото време, снощи ми казва, че осъзнава, че откакто е с мен се е превърнал в мъж и е израснал много. Но аз наистина не знам, ще мога ли да чакам толкова, при положение, че вътрешно го искам. Представям си бъдещето с този мъж, обичам го твърде много, въпреки всичко.
Осъзнавам и това, че сме на една възраст, но мисленето на мъжете и жените в различните възрасти е различно. Той не е виновен за това, че още не е готов за тези неща. Но и аз не знам, заслужава ли си да бъда с него и след още 2-3-4 години, да се разделя с него понеже не мога да чакам повече. И изобщо до колко една жена може да ЧАКА? Заслужава ли си да чакам нещо, което не знам дали и ще се случи изобщо. А не да стане като един пример около мен, момиче и момче, заедно са от 7 години и накрая, на по 30 години се разделят, защото момчето си го влече ергенския живот и явно намерение за друго в близко бъдеще няма, а на момичето биологичният часовник тиктака вече.
Надявам се да сте ме разбрали и бих приела всякакви мнения.
Благодаря за вниманието!
