Здравейте, момичета!
Не знам точно защо пускам тема тук, но просто ми се искаше да споделя някъде пред непознати. Малко анархично ще нахвърлям нещата, няма как.
Преди около седмица почина баба ми(по бащина линия). Тя беше най-важният човек в живота ми. С нея имах по-силна връзка, отколкото с майка ми, тъй като ме е отгледала от съвсем малка до 12 клас. След това напуснах родното си градче, за да следвам, но често се прибирах, предимно заради нея и по-малко заради баща ми.
Чувствам се виновна за случилото се. Страдам от лека форма на ОКР и съответно си имам ежедневни ритуали, които спазвам, за да предотвратявам лоши случки с мои близки(звучи абсурднои го осъзнавам, но не мога да спра). Дни преди баба ми да почине, нямам си идея защо, но усещах, че това ще се случи. Сякаш с мислите си предизвиках злото. По природа не съм песимист, никак даже, но точно тези дни мислех, че най-лошото ще се случи точно на нея. Някои от "ритуалите" не успях да спазя, което още повече ме притесни. Даже си представях как ще се почувствам в деня, в който ми го съобщят, и как изобщо ще се справя с това. А денят наистина дойде. Получих сърцебиене за кратко и това беше. Още не съм плакала. На погребението носех "Пътната питка" и го водех с братовчед ми.. и пак - нито една сълза. Все едно плача навътре.
Всяка вечер звънях на бабка ми в един и същ час да чуя как е минал денят й, имала ли е някой на гости(беше слабо подвижна, защото й предстоеше смяна на колянна става), какво е вечеряла и т.н. и не мога да повярвам, че наистина я няма. Мисля, че още не осъзнавам факта.
Сега единственото, което ми остава, са спомените за нея и надеждата поне да я сънувам и да знам, че е добре, където и да се намира. Четох, че в първите 40 дни след смъртта душата на покойния е още в нашия свят и това ме успокои някак си. Така поне се надявам, че тя още е тук, около мен. Но не усещам присъствието й(както някои от форума споделят в темите от сорта на "случи ми се нещо странно"), нито я сънувам.
А така ми се иска!
Не знам точно защо пускам тема тук, но просто ми се искаше да споделя някъде пред непознати. Малко анархично ще нахвърлям нещата, няма как.
Преди около седмица почина баба ми(по бащина линия). Тя беше най-важният човек в живота ми. С нея имах по-силна връзка, отколкото с майка ми, тъй като ме е отгледала от съвсем малка до 12 клас. След това напуснах родното си градче, за да следвам, но често се прибирах, предимно заради нея и по-малко заради баща ми.
Чувствам се виновна за случилото се. Страдам от лека форма на ОКР и съответно си имам ежедневни ритуали, които спазвам, за да предотвратявам лоши случки с мои близки(звучи абсурднои го осъзнавам, но не мога да спра). Дни преди баба ми да почине, нямам си идея защо, но усещах, че това ще се случи. Сякаш с мислите си предизвиках злото. По природа не съм песимист, никак даже, но точно тези дни мислех, че най-лошото ще се случи точно на нея. Някои от "ритуалите" не успях да спазя, което още повече ме притесни. Даже си представях как ще се почувствам в деня, в който ми го съобщят, и как изобщо ще се справя с това. А денят наистина дойде. Получих сърцебиене за кратко и това беше. Още не съм плакала. На погребението носех "Пътната питка" и го водех с братовчед ми.. и пак - нито една сълза. Все едно плача навътре.
Всяка вечер звънях на бабка ми в един и същ час да чуя как е минал денят й, имала ли е някой на гости(беше слабо подвижна, защото й предстоеше смяна на колянна става), какво е вечеряла и т.н. и не мога да повярвам, че наистина я няма. Мисля, че още не осъзнавам факта.
Сега единственото, което ми остава, са спомените за нея и надеждата поне да я сънувам и да знам, че е добре, където и да се намира. Четох, че в първите 40 дни след смъртта душата на покойния е още в нашия свят и това ме успокои някак си. Така поне се надявам, че тя още е тук, около мен. Но не усещам присъствието й(както някои от форума споделят в темите от сорта на "случи ми се нещо странно"), нито я сънувам.
А така ми се иска!
