Здравейте,
Аз съм жертва на домашно насилие, или по скоро бях. Може би съм на половината на възрастта на всички, които са в този сайт, но мъките не познават възраст.
Не очаквам кой знае каква помощ... просто имам нужда да изкажа всичко, което се е закоренило в душата ми. Имам с кого да споделям, но нали знаете... понякога е по-лесно да кажеш на непознат. Близките ми са слушали толкова често историята ми и си мислят, че съм я преодоляла. Но далеч не е така. Та така...
Ще бъда кратка.
Преди година срещнах идеалното момче, поне така си мислех... Всичко, което съм търсила някога. Дори мога да кажа, че първа любов. Давах сърцето си за него, докато той не ми дари своята първа плесница, удари с юмрук, блъсканици, обиди и подобни. Не споделих на никого, заради шока, който изпитах и болката, че първият човек, който обичам с цялото си сърце ме предава... не ми се искаше да го повярвам. Сигурно съм си мислила, че ако не го изрека на глас, значи не е истина. А наистина не ми се искаше да е. Преди точно една година на днешната дата, бяхме на сватба на негова роднина. Въпреки всичко, да, останах с него, защото имаше затишие. Започна да приема хапчета за нерви, тръгна по лекари, помислих, че всичко ще се нормализира. И се беше..., но на въпросната сватба той смеси алкохола с хапчета и ужаса започна... и остави белези по тялото и душата ми. Направихме представление пред цялото му семейство, той ме влачеше по земята, хвърли ме върху камара тухли, почти ме удуши... След всичко това си тръгнах... С охлузени колене, деформирани рамене, които и до ден днешен като пипна, ме прорязва сърцето..., с прехапана устна и език, с белези по рамената от тухлите. Но най-големият белег е в сърцето ми...
След това разбира се започна се едно молене, звънене да се върна, че ме обича до болка.. до Март месец тази година той ме търсеше и ми каза, че е осъзнал грешката си, че никога няма да ме забрави, че ще се съди цял живот за това, което ми е причинил. Оценил ме, но късно... Не се поддадох, не се върнах при него (и то оставаше да се върна.) Изгубихме контакт.
Но истинската битка започна след всичко това...
Не мога да се доверя на мъжете..., страх ме е... не мога да стоя някъде сама в тъмното, в дискотека изтръпвам, когато някой се приближи до мен. Представям си как ме удря, блъска.. ако му откажа питие, или откажа да се запозная с него... Сърцето го чувствам като на наплашена сърна...Всяка дума на всеки мъж я поставям под въпрос. Във всеки виждам потенциален насилник. Получавала съм и паник атаки.
Въпросното момче си намери приятелка. Боли ме най-много от факта, че моят палач е щастлив, че той е продължил напред, с нова любов, с щастие, усмивки.. А мен ме беляза за цял живот...
Изяжда ме отвътре мисълта, че той върху мен изля цялата си помия, а сега с която и да е било друга няма да направи така, защото той вече знае грешките си, от връзката си с мен... А аз останах сама.
Имах мимолетни отношения с едно момче, но нищо не чувствах. Все едно съм станала толкова хладна, студена, отблъскваща хората... Не ми се комуникира с никого, не ми се излиза... искам да бъда щастлива, но единствено си мисля колко ме боли, че този, който трябва да бъде изяден от съвестта си е по-щастлив от мен... тази, която трябва да е щастлива, че се е откъснала от един такъв мъж.
Не знам честно казано защо написах всичко това... Имах нуждата може би да изкажа болката си, мъката, която нося в себе си. А съм само на 21..., но Господ ми е свидетел, че душата ми е на 100.
И не ме разбирайте погрешно... комуникативна личност съм, запознах се с доста нови хора, създадох доста нови контакти. Не е като да съм се затворила в себе си и да съм се предала. Но не е същото... нищо не е същото след тази връзка, която ме разпиля на парчета и някъде там си оставих и сърцето и душата, или съм ги изгубила, не зная. Не ми личи, че ми е тежко, не обичам хората да разбират, че не съм добре. Но явно идва един момент, в който много ти дотежава, адски. И просто имаш нуждата да го излееш.
Благодаря на всички, които ще прочетат моята изповед..., ако мога така да я нарека. Не очаквам съвети, или състрадания, не си търся това, просто имах нуждата ей така да си попиша може би. Понякога си мислиш, че никой не те разбира, а имаш толкова много да кажеш.
Все пак случайно ако някой познава някого, който е минал, или минава през същото, или някой, който е излязъл от тази яма и е станал отново себе си, или поне наполовина толкова щастлив, колкото е бил преди една такава връзка, нека да сподели тайната на съживяването. Ще бъда благодарна !
Бъдете здрави!
Аз съм жертва на домашно насилие, или по скоро бях. Може би съм на половината на възрастта на всички, които са в този сайт, но мъките не познават възраст.
Не очаквам кой знае каква помощ... просто имам нужда да изкажа всичко, което се е закоренило в душата ми. Имам с кого да споделям, но нали знаете... понякога е по-лесно да кажеш на непознат. Близките ми са слушали толкова често историята ми и си мислят, че съм я преодоляла. Но далеч не е така. Та така...
Ще бъда кратка.
Преди година срещнах идеалното момче, поне така си мислех... Всичко, което съм търсила някога. Дори мога да кажа, че първа любов. Давах сърцето си за него, докато той не ми дари своята първа плесница, удари с юмрук, блъсканици, обиди и подобни. Не споделих на никого, заради шока, който изпитах и болката, че първият човек, който обичам с цялото си сърце ме предава... не ми се искаше да го повярвам. Сигурно съм си мислила, че ако не го изрека на глас, значи не е истина. А наистина не ми се искаше да е. Преди точно една година на днешната дата, бяхме на сватба на негова роднина. Въпреки всичко, да, останах с него, защото имаше затишие. Започна да приема хапчета за нерви, тръгна по лекари, помислих, че всичко ще се нормализира. И се беше..., но на въпросната сватба той смеси алкохола с хапчета и ужаса започна... и остави белези по тялото и душата ми. Направихме представление пред цялото му семейство, той ме влачеше по земята, хвърли ме върху камара тухли, почти ме удуши... След всичко това си тръгнах... С охлузени колене, деформирани рамене, които и до ден днешен като пипна, ме прорязва сърцето..., с прехапана устна и език, с белези по рамената от тухлите. Но най-големият белег е в сърцето ми...
След това разбира се започна се едно молене, звънене да се върна, че ме обича до болка.. до Март месец тази година той ме търсеше и ми каза, че е осъзнал грешката си, че никога няма да ме забрави, че ще се съди цял живот за това, което ми е причинил. Оценил ме, но късно... Не се поддадох, не се върнах при него (и то оставаше да се върна.) Изгубихме контакт.
Но истинската битка започна след всичко това...
Не мога да се доверя на мъжете..., страх ме е... не мога да стоя някъде сама в тъмното, в дискотека изтръпвам, когато някой се приближи до мен. Представям си как ме удря, блъска.. ако му откажа питие, или откажа да се запозная с него... Сърцето го чувствам като на наплашена сърна...Всяка дума на всеки мъж я поставям под въпрос. Във всеки виждам потенциален насилник. Получавала съм и паник атаки.
Въпросното момче си намери приятелка. Боли ме най-много от факта, че моят палач е щастлив, че той е продължил напред, с нова любов, с щастие, усмивки.. А мен ме беляза за цял живот...
Изяжда ме отвътре мисълта, че той върху мен изля цялата си помия, а сега с която и да е било друга няма да направи така, защото той вече знае грешките си, от връзката си с мен... А аз останах сама.
Имах мимолетни отношения с едно момче, но нищо не чувствах. Все едно съм станала толкова хладна, студена, отблъскваща хората... Не ми се комуникира с никого, не ми се излиза... искам да бъда щастлива, но единствено си мисля колко ме боли, че този, който трябва да бъде изяден от съвестта си е по-щастлив от мен... тази, която трябва да е щастлива, че се е откъснала от един такъв мъж.
Не знам честно казано защо написах всичко това... Имах нуждата може би да изкажа болката си, мъката, която нося в себе си. А съм само на 21..., но Господ ми е свидетел, че душата ми е на 100.
И не ме разбирайте погрешно... комуникативна личност съм, запознах се с доста нови хора, създадох доста нови контакти. Не е като да съм се затворила в себе си и да съм се предала. Но не е същото... нищо не е същото след тази връзка, която ме разпиля на парчета и някъде там си оставих и сърцето и душата, или съм ги изгубила, не зная. Не ми личи, че ми е тежко, не обичам хората да разбират, че не съм добре. Но явно идва един момент, в който много ти дотежава, адски. И просто имаш нуждата да го излееш.
Благодаря на всички, които ще прочетат моята изповед..., ако мога така да я нарека. Не очаквам съвети, или състрадания, не си търся това, просто имах нуждата ей така да си попиша може би. Понякога си мислиш, че никой не те разбира, а имаш толкова много да кажеш.
Все пак случайно ако някой познава някого, който е минал, или минава през същото, или някой, който е излязъл от тази яма и е станал отново себе си, или поне наполовина толкова щастлив, колкото е бил преди една такава връзка, нека да сподели тайната на съживяването. Ще бъда благодарна !
Бъдете здрави!
