Ето конкретната ситуация. С мъжът ми живеем в чужбина от 3 години. Имаме и син. Откакто детето се е родило, майка ми го е виждала три пъти-дойде за раждането и остана 2 месеца, след това бях 2 месеца в България с детето и онзи ден ни дойде на гости. Откакто е тук, буквално не е спряла да плаче-колко много й липсваме, колко много й липсва внучето, колко е порастнал и е проходил и тя е изпуснала всичко... разбирам, че й е мъчно и й казвам, че ми е много тежко да я гледам да плаче, но тя не спира. Днес цял час ми обясняваше как плаче сама по цял ден, как животът й е почернен и безсмислен, как сърцето всеки ден й се къса от мъка, как мъжът ми преди сватбата й казал, че като имаме деца щяла да дойде да ги гледа, а сега просто сме я изоставили... как ме е гледала цял живот, а аз накрая съм си тръгнала и не съм я взела със себе си... да но не е ли нормално децата да си тръгнат някой ден? Вярно, че сме далеч, но защо трябва постоянно да се чувствам виновна, че съм тук?
След това ми каза как иска да живее при нас. Да, обаче колкото и да ми е мъчно не мога да си представя да живеем завинаги заедно в една къща. Да идва и да ни вижда-да, но за постоянно-не. Не й го казах, защото няма да го разбере. Просто тя си мисли, че трябва завинаги да бъдем заедно и отказва да приеме фактът, че аз вече имам свое семейство, което идва на по-преден план от нея.
Всичко това го чувам постоянно откакто е тук и днес й казах да не плаче, а да се радва, че е с нас макар и само за месец... при което тя ме обвини в липса на съчувствие
Другият проблем е, че макар и да го прави "уж за добро" постоянно ми се меси в отношенията с мъжа ми, все с намерение да ми "отвори очите". Ето това вече не мога да търпя. Днес например, ми заяви колко е егоистичен, затова, че не извежда детето в парка след като се прибере от работа, а си играе с него вкъщи... на детето му омръзвало на едно място, трябвало да излиза... вчера искаше да го изведе в 6 без 15, казах й да изчака до 6, за да го види мъжът ми, днес ми се тросна, че тя не си виждала внучето по цели месеци и че ще си стои с него навънка по цял ден
След това ми заяви, че мъжът ми не се грижи за мен достатъчно добре. И как можело да се мъчи да спестява пари за собствен дом вместо постоянно да ми купува дрехи и да ме води по ваканции... (знае, че преди 10 дни бяхме на ваканция в Испания и похарчихме около 2000 евро, но това било малко).
И накрая - постоянно ме карал да пестя (това е след като тя изхаби 10 литра вода, за да измие една ябълка и просто я помолих да бъде по-икономична, щото водата е скъпа).
Еми общо взето това е. Питам ви-и ваште родители ли се държат така странно като идват да ви видят? Критическата възраст ли е, какво е не знам, но в чудо се виждам. Ако живее с нас и постоянно ми говори така ще откача... или аз съм станала прекалено егоистична и неблагодарна за всичко, което ми е дала? Как да й обясня, че вече имам свое семейство и не ми се вижда нормално да живее под един покрив с нас?
Просто ми омръзна всеки ден да я гледам как плаче. А и още по-гадното е, че не приема чуждото мнение. Каквото и да й кажа ме обвинява в липса на съчувствие или просто се сърди и го приема като обида... а наистина не искам да се караме, все пак се виждаме веднъж-два пъти в годината.
След това ми каза как иска да живее при нас. Да, обаче колкото и да ми е мъчно не мога да си представя да живеем завинаги заедно в една къща. Да идва и да ни вижда-да, но за постоянно-не. Не й го казах, защото няма да го разбере. Просто тя си мисли, че трябва завинаги да бъдем заедно и отказва да приеме фактът, че аз вече имам свое семейство, което идва на по-преден план от нея.
Всичко това го чувам постоянно откакто е тук и днес й казах да не плаче, а да се радва, че е с нас макар и само за месец... при което тя ме обвини в липса на съчувствие
Другият проблем е, че макар и да го прави "уж за добро" постоянно ми се меси в отношенията с мъжа ми, все с намерение да ми "отвори очите". Ето това вече не мога да търпя. Днес например, ми заяви колко е егоистичен, затова, че не извежда детето в парка след като се прибере от работа, а си играе с него вкъщи... на детето му омръзвало на едно място, трябвало да излиза... вчера искаше да го изведе в 6 без 15, казах й да изчака до 6, за да го види мъжът ми, днес ми се тросна, че тя не си виждала внучето по цели месеци и че ще си стои с него навънка по цял ден
След това ми заяви, че мъжът ми не се грижи за мен достатъчно добре. И как можело да се мъчи да спестява пари за собствен дом вместо постоянно да ми купува дрехи и да ме води по ваканции... (знае, че преди 10 дни бяхме на ваканция в Испания и похарчихме около 2000 евро, но това било малко).
И накрая - постоянно ме карал да пестя (това е след като тя изхаби 10 литра вода, за да измие една ябълка и просто я помолих да бъде по-икономична, щото водата е скъпа).
Еми общо взето това е. Питам ви-и ваште родители ли се държат така странно като идват да ви видят? Критическата възраст ли е, какво е не знам, но в чудо се виждам. Ако живее с нас и постоянно ми говори така ще откача... или аз съм станала прекалено егоистична и неблагодарна за всичко, което ми е дала? Как да й обясня, че вече имам свое семейство и не ми се вижда нормално да живее под един покрив с нас?
Просто ми омръзна всеки ден да я гледам как плаче. А и още по-гадното е, че не приема чуждото мнение. Каквото и да й кажа ме обвинява в липса на съчувствие или просто се сърди и го приема като обида... а наистина не искам да се караме, все пак се виждаме веднъж-два пъти в годината.
ще се опитам, но с нейният характер е ... 
След това не се обади близо 6 месеца...
), не мога да карам, не мога детето да си гледам като хората... абе кво ли не. И в момента, в който възразя се започва едно жално-жално самосъжаление как не я уважавам, не я зачитам, а тя ми е майка, отгледала ме е, дала си е младините за мен... (което ме кара да се закълна, че никога няма да кажа подобно нещо на синът ми 
).
Само, защото й казах, че водата е скъпа, реши, че мъжът ми ме кара да пестя, не ми купува дрехи и не ми угажда... а истината е, че ми угажда страшно много, особено предвид фактът, че събираме пари за къща. Според майка ми, той трябвало да ги е събрал преди да се оженим, как можел да се ожени без да има пари да купи къща 
и ей така от всяка моя дума се започва голямата, безкрайна драма. Вече почти не говоря с нея, не й казвам нищо (не че някога съм споделяла, ама сега съвсем спрях) и просто не обръщам внимание. Даже преди малко пак се разсърди за нещо и направо й казах, че може да ми се сърди колкото си иска, хич не ми пука.