Здавейте, тук съм за да помоля за съвет..
Надявам се да бъдете обективни искрени..
На 35 г съм и от 14 години съм със съпруга си..Първите 5 бяха чудесни- живеехме заедно и преминахме заедно през много изпитания.. после се оженихме (за него беше 2-ри брак)..после забремянях..на седмата година родих сина си ..и оттогава мъжът ми спря да ме желае..Повтаряше постоянно как ужасно ме обича..но не можел..Опитах всичко, какво ли не..и по доктори ходихме..но нищо..Един ден-просто се отказах..на 5-та година..През цялото това време знаех, че той няма проблем с потентността, усещах че има и други жени..получих и доказателства..Година след раждането и аз започнах да намирам и наваксвам извън семейството..(млада, красива, с работа постоянно срещата ме с атрактивни хора..Мъжът ми продължаваше да твърди колко много ме обича, но винаги беше навън и сред "приятелите си"..и повтаряше на всеки каква прекрасна жена има, колко е разбираща, как му давам свободата от която има нужда и тн..Пдкрепл ме е винаги за важните ми решение, помагал ми е..може би и затова останах толкова дълго време.
Както и да е - не това е драмата..
Преди около 3 г се влюбих и най-накрая се почувствах щастлива..Точно тогава мъжът ми изведнъж се присети за мен и почна "да си иска".Само, че аз вече не го желаех..а в последствие дори изпитвах почти отвращение..Но си бях щастлива и навън, напредвах в работата..почти не се засичахме и тн..Миналата година разбрах, че и той се "кротнал" край една и направо изпитах облекчение.Още една година мина в безметежно подобно съществуване- всеки си прави каквото иска, само се координархме по отношение на детето. По Нова година мъжът ми разбра за връзката ми, че е сериозна и дни наред водихме едни безкрайни разговори, слушах едни молби да не си тръгвам и обещания и тн..И тогава не го напуснах..толкова години съм живяла така, свикнах..нали съм шастлива иначе..и продължихме по старому.макар и да имах усещането, че сякаш се озлоби спрямо мен..Започна направо да ми навира пред очите връзката си с другата- снимка на дисплея на телефона, директно ми казваше, че отива при нея и тн..
Преди 2 месеца, тръгвайки си от среща с нея той катастрофира..Крак и ръка буквално бяха смляни..Кошмар. Когато му предадоха вещите му видах и номар и звъннах - за да й кажа как е той..После рабрах, че всеки ден идва в болницата. Срещнахме се-казах й, че разбирам, че му влияе добре и че не съм против да идва, стига все пак да е дискретно..На 10-я ден го изписах от реанимация и пратиха в друго отделение..Аз стоя по цял ден в болницата, търча и уреждам всичко, търся лекари, лекарства и тн..а тя..всяка вечер и ношува в болницата даже..Стана ми неприятно, но преглътнах щото мъжа беше много зле..(който отново ми обесняваше как аз съм най-важното в живота му, колко съм ценна и тн) Честно, направо щах да откача..ужасът, кошмара от неизвестността, купищата кредити, постоянните театри пред роднини и приятели, телефони нон стоп..станах 45 кг..панически атаки...дори не искам да си спомням..
На 30-я ден го изписаха и го прибрах в къщи..за да бъда помолена да се поразходя за да може другата да го посети..Е, тва вече ми дойде много..Отказах. помолих го да й звънне и да й каже да не идва поне не днес, като отида на работа по=нанатък..- но не..трябвало, важно било и тн..
Заредиха се адски дни на постоянни, денонощни грижи по него..денем по-добре-нощем без сън, виещ от болка и постоянно искащ нещо..Но другата идваше за по час да "му вдъхва" топлина, щото аз не съм можела..
После го откарах в друг град за нова операция, където вече нямаше как да остана постоянно..
Върха беше, че в този момент и сина ми си счупи ръката.. В шока-осъзнах, че ве е няма връщане назад..Че не мога и не бива по никакъв начин да продължавам това фиаско..
Обаче..как да напуснеш човек, който е толкова слаб? Който ще има нужда от години за да /и ако/ се възстанови въобще.Може да не може да упражнава професията си повече..а сме затънали в кредити..Печеля добре, но не за да покривам всичко..ами предстоящите опрерации, може би и лечение в чужбина? Година поне ще мине докато се позакрепи..и аз каква съм-хем се гърча, хем друга дава топлина? Чувствам се вече като пълна глупачка..
Как да постъпя? Не бих стояла и секунда..но и не мога да си тръгна и да го зарежа толкова слаб..не ми се струва никак достойно..От друга стрнаа-да продължавам да търпя друга да ми идва в къщата, след като ясно казах че не ми е приятно?Мисля, че в ескстремната ситуация просто шпреминахме всички граници..
Не на пос;едно място -синът ми сега ще е първокласник..Ако си тръгна- ще се върна в родния си град..а не стане ли до 15.09 той тръгва на у-ще и тогава ще трябва да го изчакам..
Вие как мислите- сега ли да си тръгна или да се правя още поне година на Майка Тереза..?
Струва ли си и заради кого? Кой би ме разбрал въобще??
Моля кажете мението си - вие незабавно ли бихте си тръгнали или въпреки всичко чувството за дълг ще ви задържи?
Плс, не ме разпитвайте.и не ме съдете..нямам нужда от това...разказах една съвсем мъничка част от всичко..
Надявам се да бъдете обективни искрени..
На 35 г съм и от 14 години съм със съпруга си..Първите 5 бяха чудесни- живеехме заедно и преминахме заедно през много изпитания.. после се оженихме (за него беше 2-ри брак)..после забремянях..на седмата година родих сина си ..и оттогава мъжът ми спря да ме желае..Повтаряше постоянно как ужасно ме обича..но не можел..Опитах всичко, какво ли не..и по доктори ходихме..но нищо..Един ден-просто се отказах..на 5-та година..През цялото това време знаех, че той няма проблем с потентността, усещах че има и други жени..получих и доказателства..Година след раждането и аз започнах да намирам и наваксвам извън семейството..(млада, красива, с работа постоянно срещата ме с атрактивни хора..Мъжът ми продължаваше да твърди колко много ме обича, но винаги беше навън и сред "приятелите си"..и повтаряше на всеки каква прекрасна жена има, колко е разбираща, как му давам свободата от която има нужда и тн..Пдкрепл ме е винаги за важните ми решение, помагал ми е..може би и затова останах толкова дълго време.
Както и да е - не това е драмата..
Преди около 3 г се влюбих и най-накрая се почувствах щастлива..Точно тогава мъжът ми изведнъж се присети за мен и почна "да си иска".Само, че аз вече не го желаех..а в последствие дори изпитвах почти отвращение..Но си бях щастлива и навън, напредвах в работата..почти не се засичахме и тн..Миналата година разбрах, че и той се "кротнал" край една и направо изпитах облекчение.Още една година мина в безметежно подобно съществуване- всеки си прави каквото иска, само се координархме по отношение на детето. По Нова година мъжът ми разбра за връзката ми, че е сериозна и дни наред водихме едни безкрайни разговори, слушах едни молби да не си тръгвам и обещания и тн..И тогава не го напуснах..толкова години съм живяла така, свикнах..нали съм шастлива иначе..и продължихме по старому.макар и да имах усещането, че сякаш се озлоби спрямо мен..Започна направо да ми навира пред очите връзката си с другата- снимка на дисплея на телефона, директно ми казваше, че отива при нея и тн..
Преди 2 месеца, тръгвайки си от среща с нея той катастрофира..Крак и ръка буквално бяха смляни..Кошмар. Когато му предадоха вещите му видах и номар и звъннах - за да й кажа как е той..После рабрах, че всеки ден идва в болницата. Срещнахме се-казах й, че разбирам, че му влияе добре и че не съм против да идва, стига все пак да е дискретно..На 10-я ден го изписах от реанимация и пратиха в друго отделение..Аз стоя по цял ден в болницата, търча и уреждам всичко, търся лекари, лекарства и тн..а тя..всяка вечер и ношува в болницата даже..Стана ми неприятно, но преглътнах щото мъжа беше много зле..(който отново ми обесняваше как аз съм най-важното в живота му, колко съм ценна и тн) Честно, направо щах да откача..ужасът, кошмара от неизвестността, купищата кредити, постоянните театри пред роднини и приятели, телефони нон стоп..станах 45 кг..панически атаки...дори не искам да си спомням..
На 30-я ден го изписаха и го прибрах в къщи..за да бъда помолена да се поразходя за да може другата да го посети..Е, тва вече ми дойде много..Отказах. помолих го да й звънне и да й каже да не идва поне не днес, като отида на работа по=нанатък..- но не..трябвало, важно било и тн..
Заредиха се адски дни на постоянни, денонощни грижи по него..денем по-добре-нощем без сън, виещ от болка и постоянно искащ нещо..Но другата идваше за по час да "му вдъхва" топлина, щото аз не съм можела..
После го откарах в друг град за нова операция, където вече нямаше как да остана постоянно..
Върха беше, че в този момент и сина ми си счупи ръката.. В шока-осъзнах, че ве е няма връщане назад..Че не мога и не бива по никакъв начин да продължавам това фиаско..
Обаче..как да напуснеш човек, който е толкова слаб? Който ще има нужда от години за да /и ако/ се възстанови въобще.Може да не може да упражнава професията си повече..а сме затънали в кредити..Печеля добре, но не за да покривам всичко..ами предстоящите опрерации, може би и лечение в чужбина? Година поне ще мине докато се позакрепи..и аз каква съм-хем се гърча, хем друга дава топлина? Чувствам се вече като пълна глупачка..
Как да постъпя? Не бих стояла и секунда..но и не мога да си тръгна и да го зарежа толкова слаб..не ми се струва никак достойно..От друга стрнаа-да продължавам да търпя друга да ми идва в къщата, след като ясно казах че не ми е приятно?Мисля, че в ескстремната ситуация просто шпреминахме всички граници..
Не на пос;едно място -синът ми сега ще е първокласник..Ако си тръгна- ще се върна в родния си град..а не стане ли до 15.09 той тръгва на у-ще и тогава ще трябва да го изчакам..
Вие как мислите- сега ли да си тръгна или да се правя още поне година на Майка Тереза..?
Струва ли си и заради кого? Кой би ме разбрал въобще??
Моля кажете мението си - вие незабавно ли бихте си тръгнали или въпреки всичко чувството за дълг ще ви задържи?
Плс, не ме разпитвайте.и не ме съдете..нямам нужда от това...разказах една съвсем мъничка част от всичко..
.....нямам думи :crazy eyes: 
Сигурно би го прибрала..незнам.но тя също е от друг град..а и мъжът й едва ли ще е очарован..макар да знам, че работи извън Бг и идва от време на време само..