Често сме дискутирали децата ни и техните различия и необходимо ли е специално отношение към тях. И май почти винаги сме стигали до заключението, че специално отношение не е необходимо. То само може да им помогне да се чувстват “по-различни”, отколкото са.
Но почти не сме дискутирали различията в нас осиновителите. Хората, които не могат да имат собствени деца. И необходимо ли е специално отношение към нас?
Като се вземе в предвид случващото се във форума през последните месеци, както и издействаното специално отношение към подфорум осиновители/осиновени (имам предвид темите за изпускане на парата, които са позволени само тук), явно търсим и искаме специално отношение.
Защо е така? Защо сме по-различни от хората загубили деца, от хората отглеждащи сами техните деца, от хората отглеждащи деца с тежки и почти неизлечими болести?
Това са основните въпроси, на които се опитвам да си отговоря от доста време.
Причините са много и са доста индивидуални, но мисля, че някои неща касаят всички ни, затова ще се опитам да ги изложа.
Възраст на осиновяване
Възрастта е основен фактор. Тя показва косвено много неща.
Индикира времето, през което сме се борили да имаме дете. Тази борба често е несподелена или частично споделена от партньорите ни. Тази борба отнема голяма част от нашите ресурси – време, пари, енергия. Чрез тази борба и най-вече чрез всичките загубени битки се нараняваме дълбоко. Активира или обостря травми. По-късното осиновяване задълбочава тези процеси.
Индикира времето, през което сме мислили основно и само за нашите болки и нужди. Човек, живял сам или с партньор до 30-40 години, без да му се налага да мисли за децата и техните нужди, се занимава само и основно със собствените си нужди. Това ни развива в голяма степен като завършени егоисти. Колкото по-късно осиновяваме, толкова по-завършени егоисти сме. Т.е. склонни сме да не виждаме, разпознаваме и слушаме за нуждите и проблемите на другите. За мен е притеснително, че в групата на другите влизат и децата ни.
Травми (решени и нерешени проблеми)
Невъзможността да имаш собствено биологично дете е огромна травма. Повечето от вас вече я познават. Сякаш човека, като част от всички бозайници е създаден основно с тази идея – да създаде потомство и да предаде знанията си. А ние... Не можем. И не знаем защо.
Всички реагираме различно. Някои се борят до полуда. Други се предават и утихват. Трети намират някакво обяснение, което е приемливо за тях (аз влизам в тази група). И още много други реакции.
Но не реакциите са важни. А как се чувстваме. Най-често като жертви. На някакъв всемирен заговор срещу нас. Необяснимо силен и голям.
И като се чувстваме жертви често започваме да се държим като такива. Възможна реакция е да започнем да изискваме специално внимание. Искаме да ни се угажда повече. За да компенсира усещането за жертва. Искаме да се чувстваме по-специални. И колкото повече се усещаме жертви, толкова повече трябва да компенсираме това със специално отношение към нас.
Специалното отношение за всеки е различно нещо. Един иска да го глезят повече. Друг да се налага на всяка цена ( т.е. само неговата дума да се слуша). Изразите на очакваните специални отношения са безчет.
С времето започваме да изискваме да сме специални и скоро след това го приемаме за даденост. Ние сме специални!!! Но не специални, като онези дето ги сочат с пръст и шушукат гадни неща зад гърба им. Ние сме от другите специални, дето ги носят на ръце и става само тяхното, защото сме!!! Наранени?
Нуждата от компенсация на усещането на жертва и специалното внимание свързано с него задълбочава и ускорява много развиването на егоиста в нас.
Нуждата от специално внимание като реакция на възприемането на жертва е едната възможна реакция, по-меката. Другата, вероятно по-често срещаната, е самонаказанието, агресията, насочена към самия себе си, самосъжалението, ниската самооценка, нагласи от типа „Аз съм нищожество”, „Нищо не заслужавам”, „За нищо не ставам”, „Кой ще ме обича мен такъв/такава”, „Аз не съм като тях, защо, с какво го заслужих, в какво сгреших?”
Какво имаме до тук? В единия вариант - Човек с неотработена сериозна травма, който живее и мисли основно за себе, който очаква специално отношение, което скоро приема за даденост. Или в другия – човек със сериозна неотработена травма, върху която са се наслоили още много горчивини и болки от усещането за нищожество, депресията и ниската самооценка.
Невъзможността да имаш дете може би се описва най-просто с неосъществена реализация. Много от нас хукват да компенсират тази липса на фундаментална реализация с други реализации – най-вече работа, безгранично усъвършенстване на нещо (спорт, хоби, дейност), стараем сме да сме най–добрите съпруг/съпруга или приятел и кой знае още какво. Но в края си остава онзи горчив вкус на нещо незавършено. Колкото и добри да ставаме нямаме усещането за пълна реализация. Нямаме усещането за постигната цялост.
Компенсирането вярвам е по-привично за силните и борбените натури.
Какво се случва с онези, които не са чак толкова борбени? Които не успяват или не искат да компенсират с друго? Не им остава много. Всъщност даже доста малко. Което малко непрекъснато намалява, защото се самоизяждаме, вглъбени в себе си и болката си. Докато се изличим напълно.
Наличието на толкова основен и фундаментален проблем като невъзможността да имаш дете поражда редица съпътстващи проблеми. Изостря минали травми. Поражда много допълнителни.
И най-вече невъзможността да се справим и разберем тази травма ни създава модел на поведение. Рано или късно започваме да не се борим с нея. Срещу нея. Защото не можем да я победим. Не можем да я разберем.
И какво ни остава? Да я приемем или да отричаме, че я има.
Много по-лесно е да отричаме, че я има. Психиката на хората е “хитра” и ни прави доста номера. Често си мислим, че начинът да решим даден проблем е да не мислим за него, да изолираме болката, да затворим сърцето си, да избягаме, да се скрием. Да, бягството е временен пристан, в който намираме някакво успокоение. И обикновено, точно когато решим, че сме се справили, че сме успели да забравим или избягаме, се случва нещо, което отново ни връща там – за да ни напомни, че не бягството е начинът.
Често за съжаление това ни става и модел на поведение по отношение на останалите травми в живота ни.
В какво състояние пристъпваме към осиновяване?
Какво е нивото ни лично осъзнаване и познаване, когато пристъпваме към осиновяване? Ако описаното по-горе ни се е случило в голямата си част, нивото на осъзнаване трябва да е доста ниско. Ние пристъпваме към осиновяването в повечето случаи, натоварени с неосъзнати и неотработени травми, висока степен на егоизъм, пълна или частична липсва на реализация.
Какво очакваме от осиновяването?
Много често очакването към осиновяването е сбъдване на мечтата. Осиновеното дете е много дълго мечтано и жадувано дете. Дете, върху което често родителите несъзнавано проектират всички свои копнежи по нероденото си дете. Неосъзнаването на тези проекции може сериозно да наруши комуникацията родител-дете.
Какво се случва след осиновяването?
Осиновилите деца на възраст 1-2-3 години започват да усещат скоро, че се реализират успешно. Като родители. Защото децата на тази възраст “връщат” с лекота. И това ни помага да почувстваме “запълване” на онази огромна яма в живота ни. Да разберем, че сме на правия път. И да се питаме защо сме чакали толкова време, за да осиновим.
Успокояваме се. Реализираме се. Чувстваме се завършени. Спираме съвсем да се борим срещу травмата. И даже не е необходимо да я приемаме. Сякаш вече я няма.
Възможно ли е акта на осиновяване да е разрешил основните ни проблеми? Възможно ли е да сме приели и отработили травмите в живота си чрез осиновяването на нашето дете?
Не мисля така. Не мисля, че е възможно да се изпарят ей така без да сме положили усилия. Те са в нас през цялото време. И си работят тихичко. Без въобще да ги чуваме.
Дали нерешените ни проблеми от периода преди осиновяването дават отражение върху нашите деца? Непрекъснато!!! Но това може би ще се усети когато децата ни постигнат една по-голяма зрялост. Когато започнат да имат проблеми в училище, проблеми свързани с идентичността, изоставянето...
Дали когато децата ни започнат да изпитват доста по-сериозни трудности, свързани с осиновяването, ние ще сме в състояние да им помагаме? Ако не сме се справили с травмите ни, свързани с осиновяването?
Надали. Много малко вероятно. По-скоро ще насложим нашите неразрешени болки, травми и проблеми върху техните. И е възможно да направим товара им толкова тежък, че да се пречупят.
Различни ли сме ние, хората пристъпващи към осиновяване, защото не можем да имаме собствени деца? Различни сме. Обременени сме. Харесва ли или не. Носим огромен товар от нерешени проблеми. И ги носим към детска глава, сблъскала се със света по брутален начин.
Написах това с идеята да провокирам размисли за това, което ни предстои. С идеята да се мотивираме да не спираме да се борим с демоните си, въпреки че в определени етапи от живота си ще забравяме за тях. Иска ми се да имаме сили и енергия за да споделим тежестта на децата ни. Да не ги товарим с излишни товари, които сами не можем да носим. А това може да се случи, ако намалим нашата тежест. Намалим демоните си. Или ги укротим.
Затова трябва да се изучаваме повече, да пътуваме все по-надълбоко, да изразяваме болките си, да не се крием. Тежка и трудна задача.
Но си заслужава!!! Заради тях поне, нали?