Уморява ли ви майчинството?

Вече сме 2018, компютър с интернет връзка може да замени ходенето по институции до голяма степен.

Моята е била супер лесно и кротко дете винаги. Ама скоро ще направи 6. И се започна с едно безкрайно говорене, въпроси, натякване, ако нещо сгреша. На моменти имам чувството, че ще откача, няма миг, в който да мълчи. Сега ми липсва времето, когато беше малка и не говореше.

Радвайте се, че не се налага да си гледате децата плюс болен родител(и). В банка, в НОИ с дете можеш да влезеш. В болница като придружител на болния си родител, не можеш.... Когато на майка ми се наложи да влезе в кардиология с проблеми със сърцето, там я усетиха, че има деменция (тогава не беше толкова зле като сега) и категорично отсякоха "придружител!!!". Аз сама, бременна в 7ми месец, с плацента превия, с още едно много ревящо и нервно дете на 3г. и нещо!

Много майки споделят, че най-голямата война е докато навърши детето две години.
Пък съм била свидетел, че три годишната и половина дъщеря на една приятелка легна посред зима пред магазина и не стана докато не и се купиха някакви желирани простотии.
Днешните деца са много различни от нас, аз ако си позволявах такова нещо такъв бой щях да изям.
Майка ми все повтаряше - аз с вас нямах такива проблеми. Ами как ще си имала, като ни се забраняваше да влизаме преди десет в родителската спалня, като седяхме по цяло лято на село и баба си вършеше селската работа, че и ние с нея. Вода носехме от реката за поливане, колорадски бръмбари събирахме ...а съм била на пет години.
Новото либерално възпитание е виновно за всичко, безумието да не се пипне детето, и ето го резултата - постоянно на главата на родителите си, а те доведени по нервен срив. И това е масово ...
Към децата си трябва строгост и да си има време за родителя, той не е Хари Потър да огрее на всякъде.
Отговорностите, които ни се вменяваха като деца ни съградиха като отговорни възрастни.
На осем години пазарувах до "супера" - хляб, мляко ... и знаех колко ресто трябва да ми остане, за да отидем с приятелки на сладкарница. На десет практически си бях голям човек, с отговорности - подреждане на стаята, учене сама на уроците, ходене на английски и какво ли не. И смятам, че така беше правилно.


Аз съм гледала възрастните си баба и дядо, а бях още мома и двамата с демеция. Баба накрая се залежа и така си отиде. Издъхнаха ли и двамата в ръцете, през какво минах само аз си знам. В България по отношение на подобни случаи нещата са зле та зле. **Elina** моите адмирации, че си се справила с този кошмар

Навсякъде съм влачила бебета. И гък не съм давала да ми кажат.

За мен първите 7те месеца гледане на баткото вкъщи бяха пълна почивка (е, в това време писах и защитих дипломна работа, ама то не е "работа", че не ми се плаща). С каката и третото съм работила от 15 и 20 ден от раждането. Като влачиш по няколко дини под една мищница, само една диня ти се струва "баси рахата".

От "височината на 51-те си години" мога да кажа, че "майчинска" умора няма, когато таткото участва в гледането на децата наравно с майката.

Време беше да се появи някой и да почне да начуква канчета. Едно времеее ние какви деца бяхме, а сега ВАШИТЕ...

Елина, респект! Права си, че всичко е възможно, само да сме здрави и ние и децата и родителите, че после става страшно! Кураж и сила!

Да си призная, моето е по- скоро отегчение от полягането "в скута на голямата еднаквост" ....

Едно време стандартите са били по-нисички, към родителя де. Сега се очаква да знаеш за детското развитие, да следиш храната по калории и състав, и още 1000 неща, иначе си мърла и луда.

На 8-10 вече може да има отговорности. Но на 3...сори, още са нестабилни и експлозивни. Нали има Ужасните Две, следвани от Кошмарните 3.

Слагайте каските тогава

Въпросът не е в имало едно време ...но е факт, как на родителя денонощтно му се вменява вина ...а не е така.
Децата не познават света, те познават само нас и ние сме техният свят. Светът за тях става такъв, какъвто ние им го дадем. Децата не знаят, кое е добро и зло, те се водят само от техните съвсем първични инстинкти.
Ако ги научим да им даваме всичко - ще го искат постоянно.

Не набивам канчета. Нямала  съм избор.

Много се кефя на дъщеря ми: кара си спокойно майчинство. А бе, направо ѝ завиждам : здраво спокойно бебе, свестен съпруг, който участва активно в гледането на бебето и високо-платено майчинство (никакъв финансов натиск да работи първата година - при мен това финансово спокойствие не го е имало).

П.С. Дописвам - и никой не ѝ вменява вина за нищо.

Това е най- важното, другото са бели кахъри. Майка ми вече е в специализиран дом, където, за мое щастие, я гледат доста добре. Просто болестта е такава, че един човек не може да се справи сам чисто физически, а камо ли ако този болногледач, гледа и малки деца. Но е факт, че се борих, до последно, докато можех да я държа при мен, гледах я докато бях бременна, и после докато малката стана на 11 мес. Гледах и майка ми и бебето и каката. Мъжът ми в чужбина, като си беше тук, много помагаше. Но като замина, аз пак сама с 2 деца и баба. Когато мама започна да става през нощта и да не знае какво прави, докато аз спя, се наложи да я дам да я гледат в дом, защото можеше да се нарани. Както и да е, това е в страни от темата.
Ама дали съм изгладила, дали ми се е тръшнала щерката, дали съм спала и т.н. не ми пука. Щастлива съм, че децата ми са здрави и, че ме ядосват, че ме изморяват, че ме гледат с любов, че аз съм здрава да ги гледам, щастлива съм, че като ида при мама, тя ме помни (не помни името ми, но лицето ми познава, защото ми се радва), щастлива съм когато държа ръката й и тя ми се усмихва, защото една болест не може да ни раздели, щастлива съм, че ММ ме подкрепя и ме обича, и ми помага много, когато е тук, щастлива съм, когато децата ми правят бели, защото само здравите деца ги правят. 
 
 

Шарки, не визирах теб. Съвпаднаха ни постовете и не ми се редактираше, защото мислех, че е очевидно за кого говоря. То е обичайно в такива теми, винаги идва някой с примери.

На мен ми стана неудобно от самата мене си, след това което написа, Елина. И аз си седя вече пет години вкъщи и направо вече тотално съм се сляла с пейзажа (кухня, печка, пералня, хол, диван). Радвам се, че почвам работа, но и малко ме е страх. Някак си привикнах да съм в къщи и сега динамичното ежедневие леко ме плаши.

То ако ще другите да се пишат герои, много е важно като се усети умора, да се направи нещо, а не да си кажеш - то всички са така, аз какво се глезя.

Щото примерно може да си мислиш, че си уморен, а всъшност да си за лекар. Или да приписваш всичко на умората. Да забравиш да се грижиш за себе си. И най-гадното: хем да не може да гледаш от умора, хем да се опитваш да изстискаш повече усилия, за да не те обявят за луда или мърла.

И не че има чувство за вина, но да си пуснеш децата из заграден двор да ловят буболечки е едно - да ги опазиш в градска среда с паркирали на два ката, маневриращи и форсиращи автомобили - друго нещо. Аз се чувствам като бодигард, оглеждам се като лалугер и си планирам всяка стъпка, а тая бдителност изтощава.

А това е разказа на Чудомир за неговата майка, нейното ежедневие и нейните седем деца ..винаги го чета като ме налегне тъгата и се развеселявам
https://chitanka.info/text/18647-pod-sharenata-cherga

Е то е ясно, че сравнено с нашите баби и прабаби сме шайка безделници. Всяко поколение с проблемите си, нашите са от липса на кърска работа и урбанизация.