Развод на 50, иначе казано – развод по никое време. Ако близо 30 години си с един човек и му знаеш всичките номера, не си ли свикнал с него до толкова, че да не можете да се разделите? Винаги ми е било непонятно един такъв дълъг брак, накрая да завърши с провал.
Ще опитам накратко да пресъздам историята. Нашите са се оженили 1991г. Не мога да кажа че всичко е било по мед и масло, имало е залитания от страна на баща ми по други жени (говорим за не повече от 1 вечер), но мама знаеше, не казваше нищо, прощаваше. Случи се така че и се отдаде възможност да работи в Германия и замина, за да изплати заема за апартамента и колата, а тати и аз останахме в България. Аз бях ученичка и той заедно с баба ми ме гледаха. Баба ми е много властна жена. Никога не са се разбирали с майка ми и всичките неща, относно „обичта“ между снаха и свекърва, важаха в пълна сила между тях двете. Тати има брат, който живее щастливо с жена си и децата си, той не позволи майка му да се бърка в отношенията с жена му и така се съхраниха като семейство. Още щом баба ми видя гърба на мама и започна да настройва тати срещу нея. В началото той не поддаваше, но с времето нещата се промениха. Всеки път, в който майка ми се прибираше да ни види (нямаше възможност да ни изтегли и нас в чужбина) и се усещаха хладните отношения помежду им. Забравих да спомена, че баба ми не живееше с нас, тя си има огромна къща на село. Минаха години по този начин, баба ми чрез тати източваше парите на мама, уж за това или онова, а майка ми виждаше, че нещата не вървят, но имаше просто висок праг на търпимост, граничещ с мазохизъм. Хората взеха да и се подиграват чак, че пращаше пари на хора, на които не им пукаше за нея. Дойде един момент, в който тати наистина направи две поредни големи грешки и понеже мама си беше в България и му заяви че иска развод. Без драми, скандали и т.н., той се съгласи. Реално те живееха като съквартиранти, не излизаха заедно, нямаха общи приятели почти, не спяха в една стая даже. Той се изнесе при майка си, а мама остана в жилището (то е на нейно име, както и колата). Нямаха общо имущество, нямаха деца под 18, изобщо щеше да е най-мирният развод в историята. Да, ама не – всеки път, когато се видя с един от тях и започват да се плюят един друг. Започват едни не особено приятни епитети да хвърчат по адрес на другия, а аз съм в средата и не мога да кажа нищо. Не искам да взимам страна, но това вече ми идва в повече. Може да звуча като егоист, но в случая се чувствам между чука и наковалнята. Да слушаш как единият ти родител говори такива неща за другия е ужасно, искаш да ги подкрепяш в такъв труден момент като развода, но същевременно искаш да не заемаш страна. Това е все едно да те питат кой обичаш повече и да ти седят насреща и да чакат отговор. Тати като отиде да живее с майка си, имам чувството че се озлоби направо. За малкото време, в което се засякохме, изрече един камион обиди по адрес на майка ми. Имах чувството че това е друг човек, сякаш не беше той като ги изричаше, а баба ми, същата интоналност, същите обиди, направо същата структура на изречение. После се видях с майка ми, тя разправяше тати колко я е наранил, как я е наранил, през цялото време повтаряше „Права ли съм?“, а аз се чудех как да не отговоря на въпроса, за да не изглежда че взимам нечия страна.
Сега не знам как да се държа с тях, основно това им е темата за разговор. Където седнат и станат, само това се коментира. Сигурна съм че на всички околни им е омръзнало да ги слушат, но аз май най-много опирам пешкира. Знам че звуча като жертвата в момента, може да има лек привкус и на драматизация, но нямам никаква идея от сега нататък как ще се видя с тях, за какво ще си говорим, като те знаят само една и съща тема. Ами като се финализира разводът дали ще станат по-лоши нещата? Времето лекува ли, аз ли винаги ще съм отдушникът на чувствата им? Ще отмине ли злобата един към друг, ще може ли да седнат на една маса някога, без да има хапливи коментари и забележки (а и скандал може да има, ако се намеси алкохолът и паднат задръжките). Защо разведените родители на мои познати могат да не се избиват като се видят, даже може да поддържат приятелски отношения (не знам лицемерни ли са или не), а моите не могат да се дишат? Уж от години не са истинска двойка, а реално като се спомена думата „развод“ и нещата се обърнаха с главата надолу.
Съжалявам за дългата тема, но в момента наистина не знам как да реагирам спрямо тях. Иде ми да избягам и да не ги виждам половин година, стискайки палци че за толкова време нещата ще се поуталожат.
Забравих да спомена, че съм омъжена и не живея с тях.
Съжалявам за правописните грешки, просто написах всичко на един дъх.
Ще опитам накратко да пресъздам историята. Нашите са се оженили 1991г. Не мога да кажа че всичко е било по мед и масло, имало е залитания от страна на баща ми по други жени (говорим за не повече от 1 вечер), но мама знаеше, не казваше нищо, прощаваше. Случи се така че и се отдаде възможност да работи в Германия и замина, за да изплати заема за апартамента и колата, а тати и аз останахме в България. Аз бях ученичка и той заедно с баба ми ме гледаха. Баба ми е много властна жена. Никога не са се разбирали с майка ми и всичките неща, относно „обичта“ между снаха и свекърва, важаха в пълна сила между тях двете. Тати има брат, който живее щастливо с жена си и децата си, той не позволи майка му да се бърка в отношенията с жена му и така се съхраниха като семейство. Още щом баба ми видя гърба на мама и започна да настройва тати срещу нея. В началото той не поддаваше, но с времето нещата се промениха. Всеки път, в който майка ми се прибираше да ни види (нямаше възможност да ни изтегли и нас в чужбина) и се усещаха хладните отношения помежду им. Забравих да спомена, че баба ми не живееше с нас, тя си има огромна къща на село. Минаха години по този начин, баба ми чрез тати източваше парите на мама, уж за това или онова, а майка ми виждаше, че нещата не вървят, но имаше просто висок праг на търпимост, граничещ с мазохизъм. Хората взеха да и се подиграват чак, че пращаше пари на хора, на които не им пукаше за нея. Дойде един момент, в който тати наистина направи две поредни големи грешки и понеже мама си беше в България и му заяви че иска развод. Без драми, скандали и т.н., той се съгласи. Реално те живееха като съквартиранти, не излизаха заедно, нямаха общи приятели почти, не спяха в една стая даже. Той се изнесе при майка си, а мама остана в жилището (то е на нейно име, както и колата). Нямаха общо имущество, нямаха деца под 18, изобщо щеше да е най-мирният развод в историята. Да, ама не – всеки път, когато се видя с един от тях и започват да се плюят един друг. Започват едни не особено приятни епитети да хвърчат по адрес на другия, а аз съм в средата и не мога да кажа нищо. Не искам да взимам страна, но това вече ми идва в повече. Може да звуча като егоист, но в случая се чувствам между чука и наковалнята. Да слушаш как единият ти родител говори такива неща за другия е ужасно, искаш да ги подкрепяш в такъв труден момент като развода, но същевременно искаш да не заемаш страна. Това е все едно да те питат кой обичаш повече и да ти седят насреща и да чакат отговор. Тати като отиде да живее с майка си, имам чувството че се озлоби направо. За малкото време, в което се засякохме, изрече един камион обиди по адрес на майка ми. Имах чувството че това е друг човек, сякаш не беше той като ги изричаше, а баба ми, същата интоналност, същите обиди, направо същата структура на изречение. После се видях с майка ми, тя разправяше тати колко я е наранил, как я е наранил, през цялото време повтаряше „Права ли съм?“, а аз се чудех как да не отговоря на въпроса, за да не изглежда че взимам нечия страна.
Сега не знам как да се държа с тях, основно това им е темата за разговор. Където седнат и станат, само това се коментира. Сигурна съм че на всички околни им е омръзнало да ги слушат, но аз май най-много опирам пешкира. Знам че звуча като жертвата в момента, може да има лек привкус и на драматизация, но нямам никаква идея от сега нататък как ще се видя с тях, за какво ще си говорим, като те знаят само една и съща тема. Ами като се финализира разводът дали ще станат по-лоши нещата? Времето лекува ли, аз ли винаги ще съм отдушникът на чувствата им? Ще отмине ли злобата един към друг, ще може ли да седнат на една маса някога, без да има хапливи коментари и забележки (а и скандал може да има, ако се намеси алкохолът и паднат задръжките). Защо разведените родители на мои познати могат да не се избиват като се видят, даже може да поддържат приятелски отношения (не знам лицемерни ли са или не), а моите не могат да се дишат? Уж от години не са истинска двойка, а реално като се спомена думата „развод“ и нещата се обърнаха с главата надолу.
Съжалявам за дългата тема, но в момента наистина не знам как да реагирам спрямо тях. Иде ми да избягам и да не ги виждам половин година, стискайки палци че за толкова време нещата ще се поуталожат.
Забравих да спомена, че съм омъжена и не живея с тях.
Съжалявам за правописните грешки, просто написах всичко на един дъх.
аз правя и ще продължавам да правя така.