Есета и разкази - храна за душата !

Калин Гарабедян

Колата криволичеше из пътя, сякаш я гонеше хищник. Стрелкаше се бързо.

... бе излязал с намерение да се поразходи по улиците, докато се умори достатъчно, за да заспи. Но не бе минал и две пресечки, когато се озова пред ресторанта. Стана му интересно и тласнат от дошъл приятен спомен, спря пред входа.

През широко отворената врата видя дългата маса в средата и отрупаните с храна, наредени край стената маси, зад всяка от които бе застанало по едно момиче в сини дрехи. Забеляза как мъже и жени минават покрай храната с табли в ръце, долови тракането на съдове и успокояващия ромон на далечните разговори.
Той изкачи стръмните стъпала и влезе в салона. Навън бе топла декемврийска вечер и лек вятър издухваше спуснатите пердета.

Веднага я забеляза. Тя стоеше зад масата със сандвичи от шунка, в отсрещния ъгъл. Всичко останало бе като неясни допълнителни детайли, които художникът добавя в картината си, за да подсили ефекта на главната тема.

Отправяйки се към нея, той не забеляза никого наоколо. Не мина и половината разстояние до масата, когато тя вдигна очи и го зърна.

Профуча на милиметри от осевата линия. Почти докосна листенцата на маргаритките, които отделяха пътя от бездната...

Погледите им, нейният и неговият се докоснаха и се сляха, откраднали миг от времето. Независимо от твърденията на психолозите-фройдисти за любовта от пръв поглед, той се влюби в нея и тя се влюби в него; тези хора не познават усещането, което изпита, когато влезе, видя момичето и разбра, без да си дава сметка, че то е създадено за него, момичето, което желае, винаги е желал, и винаги ще желае...

Поредния завой. Гумите изсвириха кресливо. Надолу. Той облегна глава на възглавницата зад главата му, и се опита да се отпусне. Такива бяха инструкциите: „Отпускай се. Не мисли. Нека нещата постепенно да стигнат до съзнанието ти и преди всичко не мисли за миналото. Миналото е минало, минало, минало...“ Колата отново се залюля и той изви леко глава. Еднопосочният път. Момент, помисли, че колата минава през изкуствена пустиня. Малко поуплашен, се загледа напред. Бе вървял в крак с времето, убеден, че промените са част от човешката съдба. Напредъкът на науката никога не го бе смущавал, напротив, стимулираше го и в областта от медицината, в която работеше, той винаги беше много по-напред от колегите си, не само в предвижданията си, но и в практиката. Навремето олоцетворяваше съвременния цивилизован мъж... Но онова, което правеше не бе достатъчно да съхрани, това, за което си заслужаваше да живее...

Уморено извърна очи от прозореца и се обърна към седалката до него. Тя бе там. Свила се от болка. Защо трябваше да стане така. С тях бе свършено. Безсилие. Надеждата се плъзна между пръстите му, падна до него. Тази болест. Толкова години заедно. Толкова мигове. А детенцето им. Какво щеше да стане с него. Но тяхното дете е вече голям човек със семейство, нима е забравил. Не, просто се връщаше в миналото, назад, назад... Там той намери себе си щастлив. Ще му прости. Прости ми...

Почувства се стар, много стар човек, а всъщност никак не бе остарял.
Отново облегна глава на възглавничката. „Отпусни се“, напомни си той. „Не мисли за миналото. Миналото е минало, минало, минало...“. Знаеше, че с „миналото“ в душата си нямаше да има смелост.

Умишлено затвори очи...

В миг от тишина се чу рязък удар. Колата полетя във въздуха и навлезе в бездната от светлина...
    

daffodil, страхотен стил , много ми харесва!!!

Дълго е, но ми е много любим този разказ на Мопасан, разтърси ме, когато го прочетох за първи път. Дано да ви хареса:

Самота

Бяхме вечеряли в мъжка компания. Вечерята премина много весело. Един от присъстващите, стар мой приятел, каза:
-Искаш ли да повървим пеш до “Шан-з-Елизе”?
И ние закрачихме бавно по дългата алея под едва покритите с листа дървета. Не се чуваше никакъв звук, освен непрестанният и глух шум на Париж. Свеж вятър облъхваше лицата ни и безброй звезди се бяха разсипали като златен прах по тъмното небе.
Моят спътник ми каза:
-Не знам защо, но тук, особено нощем, дишам много по-леко, отколкото където и да е другаде. Струва ми се, че мисълта ми се разширява. От време на време в съзнанието ми се мяркат някакави просветления, които ме карат да помисля, макар и за секунда, че ще открия божествената тайна на битието. След това прозорецът се затваря отново. И край.
От време на време забелязвахме как сред храстите се плъзгаха две сенки; минавахме кряй някоя пейка, където две същества, седнали едно до друго, се сливаха в едно-единствено черно петно.
Приятелят ми прошепна:
-Бедни хора! Не отвращение, а безкрайно презрение ми вдъхват те. Успях да прникна в една от многото загадки на човешкия живот: най-голямото страдание в нашето съществуване е нашата вечна самота и всички наши усилия, всички наши действия са отправени само към едно – да избягаме от тази самота. Тези тук, любовниците по скамейките под открито небе, се стремят като нас самите, като всички създания да прекъснат това усамотяване поне само за минутка, но си остават и ще останат винаги сами; ние също.
Всеки повече или по-малко чувства това.
От известно време насам изпитвам ужасна мъка от това, че разбрах, чеоткрих в каква страшна самота живея и знам, че нищо не би могло да ме оттърве от това изтезание, нищо, чуваш ли! Каквото и да предприемем, каквото и да направим, каквито и да са поривите на нашето сърце, зовът на нашите устни и пламенността на прегръдката ни, ние сме винаги сами.
Помъкнах те тази вечер да се поразходим заедно, за да не се прибера вкъщи, защото сега страдам жестоко от самотата на моя дом. Какво би ми помогнала тази разходка? Аз ти говоря, ти ме слушаш и двамата сме сами; макар и един до друг, пак сме сами. Разбираш ли ме?
“Блажени са нищите духом” - казва евангелието. Те живеят с илюзията, че щастието съществува. Не чувстват нашето самотно нещастие, не се лутат като мен в живота без никакъв друг досег с хората, освен блъскането с лакти, без никаква друга радост, освен егоистичното удовлетворение, че именно аз разбирам, виждам, откривам и страдам безконечно от съзнанието за нашата вечна самота.
Смяташ ме за малко побъркан, нали?
Изслушай ме. Откакто почувствах своята самота, струва ми се, че с всеки изминат ден все повече потъвам в някакво подземие, чиито стени не мога да напипам, чиийто край не виждам и което може би съвсем няма край! Вървя и няма никой до мен, и няма никой около мен, няма жив човек, който да върви по същия този мрачен път. Това подземие е животът. Понякога чуам шум, гласове, викове..приближавам се пипнешком към тези неясни звуци, но никога не зная откъде именно идват те; не срещам никога никого, не намирам никога нечия ръкав окръжаващия ме мрак. Разбираш ли ме?
Няколко души са осъзнали някога тази жестока мъка.

Мюсе е възкликнал:
Кой пристига? Кой ме вика?Никой няма.
Сам съм. - Часовете отминават само.
О, самотност! - Нищета!

Но за него това е било само някакво преходно съмнение, а не пълна увереност, както е за мен. Той беше поет и изпълваше живота с видения и мечти. Никога не е бил истински сам. А аз, аз съм!
Нима Гюстав Флобер, един от великите страдалцина този свят – защото беше и един от великите ясновидци – не писа на своя приятелка следните безнадеждни слова : “Всички ние живеем сред пустиня. Никой никого не разбира.”
Да, никой никого не разбира, каквото и да мислим за това, каквото и да казваме, каквото и да правим. Нима земята знае какво става на онези там звезди, разпилени като огнено семе из пространството, и то толкова далеч, че виждаме само някои от тях, докато безбройните пълчища на останалите се губят в безкрая толкова близо едни до други, че образуват може би едно цяло, като молекулите на някое тяло?
И ето, човек също така не знае какво става в другия човек. Ние сме по-далеч един от друг, отколкото тези звезди помежду си, и най-важното – ние сме още по-откъснати един от друг, защото мисълта е непроницаема.
Нима има нещо по-ужасно от това непрекъснато съприкосновение с живи същества, в чиито мисли не можем да проникнем? Обичаме се помежду си, сякаш сме сковани близо един до друг, и протягаме ръце да се стигнем, ни никога не успяваме да сторим това. Терзае ни мъчителна нужда за общуване, но всичките ни усилия остават напразни, отстъпките ни безполезни, признанията – безплодни, прегръдките – безсилни, ласките – излични. Когато искаме да се слеем стремежът един към друг само ни блъска един в друг.
Най-самотен се чувствам, когато разкривам сърцето си на някой приятел, защото тогава още по-добре осъзнавам непреодолимото препятствие. Ето, този човек е пред мен – аз виждам неговите светли очи, отправени към мен, но душата му, скрита зад тях, остава недостъпна за мен. Той ем слуша. Но какво мисли? Да, какво именно мисли? Не разбираш ли това мъчение? Може би той ме мрази? Или ме презира? Или се подиграва с мен? Той размишлява върху това, което казвам, преценява ме, подиграва ми се, осъжда ме, смята ме за огранишен или глупав. Как да узная какво мисли? Как да узная дали ме обича, както го обичам аз? И какво вълнува тази малка кръгла глава? Какава по-голяма загадка от неизвестните мисли на едно живо същество, от свободните и скрити мисли, които не можем нито да узнаем, нито да насочваме, нито да подчиним, нито да сломим.
А самият аз, колкото и дажелая да се отдам изцяло, да разкрия всяко кътче на душата си, никога не успявам да се доверя напълно. Винаги пазя там някъде в дъното, дълбоко в дъното на душата си онова тайно място на моето аз, където никой не прониква. Никой не може да го открие, да влезе там, защото никой не прилича на мене, защото никой никого не разбира.
Разбираш ли ме поне в този миг? Не, ти ме смяташ за луд. Наблюдаваш ме, нащрек си. Питаш се : “Какво му е тази вечер?” Но ако някога успееш да разбереш, да разгадаеш напълно моето жестоко и изтънчено страдание, ела ми кажи само : “разбрах те”, и може би поне за секунда ще ме направиш щастлив.
Разбира се, пак жените са тези, които най-вече ме карат да чувствам самотата си.
Горко ми! Горко ми! Колкос традания са ми причинили те, защото често пъти – много повече от мъжете – са ме карали да вярвам, че не съм сам!
Когато навлизаш в любовта, струва ти се, че душата ти се разтваря. Някакво свръхчовешко блаженство те залива. А знаеш ли защо? Знаеш ли откъде идва това чувство на безмерно щастие? Само затова, защото си въобръзяваш, че вече не си сам. Самотата, уединенитое на човешкото същество сякаш изчезват. Каква заблуда!
Още по-измъчвана от нас тази вечна жажда за любов, която терзае нашето самотно сърце, жената е великата измамна мечта.
Познати ти са ти онези прелестни часове, прекарани заедно с това създание с дълги коси, с очарователно лице, с поглед, който ни подлудява. О, какъв мираж само замъглява нашия разум! Каква илюзия ни отнася!
Сякаш двамата сега ще представляваме едно тяло. Но това “сега” не настъпва никога и след цели седмици на очакване, на надежди и на измамно щастие един ден аз се оказвам неочаквано по-самотен от когато и да било.
След всяка целувка, след всяка прегръдка отчуждаването расте. А колко мъчително и ужасно е то!
Нали един поет, г-н Сюли Прюдом, писа:

Милувките са само жестове, угасващи сами,
безплодни опити на любовта, която чрез телата
към невъзможното единство на душите се стреми...

И после сбогом. Всичко е свършено. И жената, която през една част от живота ти е била всичко за теб и чиито потайни и без съмнение банални мисли никога не си открил, се превръща в някаква почти непозната личност.
Дори в часовете, когато тайнственото единение на две същества, в пълното сливане на всички желания и стремежи, ти се струва, че си достигнал до дълбините на нейната душа, една дума, само една единствена дума понякога ти е откривала твоята грешка, осветявала е като мълния в нощта тъмната бездна между теб и нея.
И все пак най-хубавото нещо на този свят си остава възможността да прекараш една вечер с любимата жена, без да говориш, почти напълно щастлив само от усещането за нейното присъствие. Нека не искаме нещо повече от това, защото две същества никога не се сливат.
Що се отнася до мен, сега съм се затворил в себе си. Не казвам вече никому в какво вярва, какво мисля и какво обичам. След като знам, че съм обречен на тази страшна самота, аз наблюдавам всички, без да изказвам никога мнението си. Какво ме интересуват идеите, разправиите, удоволствията, вярванията! Тъй като не мога да споделя нищо с никого, не обръщам внимание на нищо. Усвоил съм някои обикновени фрази, за да отговарям на въпросите от всекидневието, и една усмивка, която казва “да”, когато не искам дори да си направя дори труда да говорвя.
Разбираш ли ме?



Вървейки по дългата алея, бяхме стигнали чак до Триумфалната арка на площад “Етоал”, след това се бяхме спуснали до площад “Конкорд”, тъй като приятелят ми беше говорил за всичко това бавно, прибавяйки още много други неща, които не съм запомнил
Той се спря и протегнал ръце към високия гранитен обелиск, стърчащ сред Париж, към този паметник изгнанинк, по чиито страни се написана със странни знаци историята на неговата родина и чийто дълъг египетски профил се губи сред звездите, внезапно извика:
-Погледни, ние всички сме като този паметник.
И ме остави, без да прибави нито дума повече.
Пиян ли беше? Луд ли беше? Мъдрец ли беше? Все още не зная. Понякога ми се струва, че е имал право, но понякога ми се струва, че си беше загубил ума..

31 май 1884

Част от прочетено вчера!

"Правя опити за поезия само в много краен случай. Когато кръвното ми налягане се е омесило с птиците. И нямам елементарна концепция за живота си. Всъщност само тогава правя разлика между хората. Само тогава те ме различават. Това е едно особено състояние. Това е, когато съм се разложил сред фонемите на есента. Когато съм окончателно зависим от всичките ти очертания. Когато мога да изпиша четиристотин страници за прашеца по миглите ти. И още толкова за трептенето им. ..."

Елин Рахнев, Канела 6, Капитал Light

О, Елин Рахнев е страхотен, много хубава поезия...

  Специално за daffodil, още едно изречение от споменатата по-горе канела 6!

"Всъщност трептенето на миглите ти е най-естественият край на поезията. Това е финишът на поезията. Това е началото на всичко останало."

Е, станаха три изреченията!

Umbra, шапка ти свалям, честно...

daffodil, и на теб - за творението за таза 


Страхотни сте и двете и нещата, които сте написали също.

Ето нещо кратичко, което ми пратиха :

Когато някой търси, лесно се случва окото му да вижда единствено това, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш, значи да си свободен, разкрит, че нямаш никаква цел. А ти, може би търсиш само защото, докато преследваш целта си, не виждаш някои неща, които са тук пред очите ти.
 
Херман Хесе


А, Umbra, радва ме желанието да видиш нещо мое, но .... в момента не се сещам за нещо подходящо, повечето ми са повече стихове, даже са си направо стихове, а това, което е в прозаична форма е по скоро разказ по преживяно, като дневник и не става за публикуване, още повече то са си цели тетрадки....и все пак обещавам да ги прегледам и ако намеря подходящ откъс да го набера и да го публикувам в темата... 

Sakri, ester, специално за вас нещо мое   


Ако ние сме разминаващи се кораби в нощта..
Ако аз умирам от жажда, а ти ми помогнеш..
Ако се срещнем хиляди пъти, а после се изгубим..ще се намерим ли отново?
Нови..стари...минали...бъдещи...
Ако в някой сегашен момент аз изграждам бъдещето си, дали като майстор ще го изваям или безумно ще нахвърлям героите?
Ако ние с теб бяхме различни, щеше ли да бъде друг филма. Ако не бяхме живели с мисълта, че всичко има край и с надеждата за нещо вечно. Щяхме ли да се изгубим?
Ако бяхме живели така, просто както ни харесва...може би времето нямаше да има значение. Или думите, или жестовете. Любовта ни сама по себе си би била всезначещо понятие.
Казват, че истината боли само миг, а лъжата вечно. Афоризми, клишета, епитети, омоними, притчи...думите са само събрани една до друга букви, създаващи звучната мелодия на пътя...
Пътища. С трополящи по тях стъпки. С мен и теб, разминаващи се, вглеждащи се, докснали се хиляди пъти, изгубени. С два свята, които от един стават хиляди..
Казахме си неща, които не могат да бъдат забравени.
А после изпи дъха ми.
Там от където тръгват влаковете си отидохме аз и ти...а аз ни помахах за сбогом...
Не мога да продължа. Ще продължа.
А ти..?
Дали някога ще се излекуваме от надеждата че можем да бъдем заедно?

Кристин димитрова
Призрак

Как можа да ме събудиш толкова рано?
Сега съм будна
от насилствена буд
и се лутам из
новия свят
притъпено.
В това време истинското ми аз
витае избледняло в съня ми
и разпитва ужасените му обитатели
отде тая
миризма на кафе!!?

Не е проза, но определено ми изпълва душата...

 

http://homily.cult.bg/5/ppl2.php?u=eiradis
Ето това е линк за мои неща писани доста отдавна...не са точно есета, по-скоро съм изливала там доста несвързано това което ми е на душата. Отдавна не пиша там....не остава много време, а и загубих навика.

Кристин Димитрова май имаше и разкази..."Любов под кривите круши" или нещо подобно беше заглавието....
Или бъркам авторката, замислих се сега.

Umbra, за пореден път ми пълниш душата!   
Останалите момичета също - БРАВО И БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ   

Ето нещо лИУбимо от Буквите, доста е дълго но е много хубаво:
               Баба ми, Гъркинята
     
Стефка Груева Венчева (kambanka)
     Раздел: РАЗКАЗИ    
     
   В понеделник, шести юли с Ирини седнахме на двата люлеещи се стола под смокинята. Там винаги е хубаво, защото сянката е рехава, а от дувара лъха хлад. Между бръшляните плъзнали по него се крие таралеж. Той излиза само нощем и първия път, когато го чух се изплаших ужасно, защото стъпките му са тромави и звукът е почти като от човешки. С баба ми си говорим за много работи, като се започне от иглата и конеца и се стигне до зачеването. Тя е чистокръвна гъркиня, а дядо ми Георги - потомствен българин. Оженили се когато за огрев отивали по половин кубик дърва на ден. Сватбата продължила цяла седмица, защото снегът валял непрекъснато и затрупал проходите между къщята. Онези, които оцелели след препиването, две години не близнали ракия и червено вино. Такава сватба не била вдигана в града от 1928 г., двадесет дни преди голямото земетресение. Гъркинята не знаела и дума български и когато попът я попитал дали доброволно взема дядо ми за мъж, тя догаждайки се за същността на въпроса отговорила:
- Не.
което си значело да. Попът бил предварително почерпен и нямал възможност да се съобразява с “желанието” на булката, затова приключил венчавката, както му е редът. Вулата е много важно нещо и Ирини до ден днешен я пази на дъното на сандъка си.
Дядо ми откраднал Ирини от Кандия, на остров Крит, където ходел да прави търговия. Два пъти го обирали на връщане, но най-ценният товар все пак останал. Баба Ирини сякаш не остарява, кожата на лицето и е гладка, плюшена, а очите и приличат на захарни бонбони оцветени в синьо. Ако я попитате кой е най-далечният и спомен, ще ви отговори - разпването на Христа, а мъжът, който я съпътства през целия и живот е от родната и Кандия, и е известен по света като Ел Греко. Когато се появил на бял свят ръцете му светели като да са от чисто злато. Вървял съвсем слаб, с черни фини коси, големи и тъмни очи, с дълъг и грозноват нос. Ирини била много влюбена в него, но той не я виждал. Щом минел по пътя стъпките му в праха се пълнели с незабравки. Винаги щом заспи тя сънува Ел Греко.
Ирини знае толкова много женски тайни, че понякога си мисля, че е самодива. Започне ли да говори лицето и излъчва сияние, а от очите и се пръска светлина, гласът и е протяжен, а ръцете и стават дървесни корени. Вълшебно красиво е.
Когато дядо я отмъкнал от Кандия, тя била почти сгодена за един доста по-голям от нея албанец, който имал къща на три ката и бил достатъчно богат, за да и осигури живот достоен за завиждане. Често и носел подаръци и баща и - барба Никос се замислил сериозно дали да не даде дъщеря си на Коста Албанеца. Ирини била двадесетгодишна и съвсем нямала намерение да бърше доживотно лигите на ухажора си, но затова пък прекрасно знаела как да го умори. Той приличал на тлъст и дебел калугер, който е прекарал цял живот в магерницата. През ноември барба Никос и Коста Албанеца изпили три кила узо и си дали дума, че на петнадесети декември ще вдигнат годеж. В знак на сериозност в намеренията си кандидат-женихът донесъл на Ирини златна гривна, зелена кадифена рокля и пръстен с бисер. В замяна, на което придобил правото да идва веднъж дневно в дома на бъдещия си тъст. По това време баба ми за първи път сънувала Ел Греко, пак на сън някаква старица и казала, че е роден в 1541 г. и името му е Доменико Теотокопулос.
Понякога Коста оставал насаме с бъдещата си годеница, но не повече от десет минути. За това стриктно следяла прабаба Стефани. Тя излизала от стаята уж за минутка, а се бавела повече от десет, защото прекосявала дългия и влажен коридор, качвала се по скърцащите стълби на втория етаж, отваряла бавно вратите на стаята си, ровела безпричинно в чекмеджетата на скрина си, казвала си Отче наш пред иконата на Св.Богородица, и се връщала с досадната си кука и конци, за да плете дантели - чеиз на внучката. Дантелите били по-тънки от паяжина.
Тия всекидневни аудиенции съвсем не допадали на Ирини, тя не можела да понася похотливите погледи на Коста и затова често се преструвала на болна. Това никак не му пречело да се умъква в стаята и, да сяда на леглото и и да я държи за ръката. Когато веднъж Стефани излязла, за да вземе проклетите си дантели, Коста треперещ от сласт бръкнал в деколтето на кенарената бабина нощница, а тя го намразила още повече.
Всичко продължавало по този начин, докато не се появил дядо ми. Пристигнал в най-големия кучи студ в нощта срещу осми декември. Преди Коледа настроението на хората се повдига, те стават щедри и пускат по някоя пара повече за покупки. Дядо седял три дни, сребърните накити, които продавал бързо привлекли вниманието на хората от Кандия. Коста завел Ирини, за да избере нещо. Тя избрала дядо. Щом видяла тъмните му, седефено-топли очи, стройното мъжко тяло, загърнато в черния астраганен кожух, тънките му дълги пръсти, разбрала, че и най-чистите помисли потъмняват щом става дума за истински мъж. Той се усмихнал, трапчинките му се напълнили със скреж. Брадата му била тридневна и много му отивала. Очите му я пробивали, но Ирини продължавала да го гледа. Албанецът купил на бързо половината сергия, защото тя искала още и още, дал само три драхми в повече и доволен повел хубавицата си към къщи. Дядо някак си веднага разбрал, че тя ще се върне и затова пуснал чергилото на колата , впрегнал конете, платил нощувките си в хана, постлал кожуха си в каруцата, затъкнал дупките със слама, с една реч приготвил се за път. Не бил изпушил и един тютюн, а тя пристигнала. Знаел толкова гръцки, колкото да си изпроси боя. Не и казал и думичка. Вдигнал я в колата, завил я с дебелата шуба и подкарал конете. Много жени премаляли по него, показвали му по кърищата и ханските стаи какво значи страст, но той знаел, че истинската му любов все още не е намерена. Още като видял Ирини, разбрал, че тя е архижена, една преродена Ева, която ще му роди и отгледа децата, ще върти дома му и сигурно ще плете дантели в дългите дни, докато него го няма, тя му приличала на ангел, а и изглеждала почти толкова добра. Години по-късно той обичаше да повтаря - жената е добра само, когато спи. По пътя Ирини мълчала и гледала снежинките, които се топели по гърба на дядо. После заспала и засънувала, че сам Св.Георги я вози на коня си. Свалил я пред олтаря на някаква черква, а там я чакала жена с черти на мадона, тя и подала голям сребърен пръстен с бял камък…Събудила се в Македонско. Конете били грохнали. Ирини не съжалила, че е избягала с българин. На ръката и пишело, че ще бъде щастлива.
Във вечерта на сватбата дядо ми бил пиян.
От ракията и красотата на баба. Тялото и излъчвало миризма на миро, вкусът и бил греховно тръпчив и в ръцете му тя изглеждала като амфора. Дядо до смъртта си беше влюбен в жена си. Можеше да я гледа с часове, навел леко глава, присвил очи като тогава, когато за пръв път я видял.
Девет месеца след сватбата им се родил баща ми, върху една рогозка на чардака. Той е взел от красотата на Ирини и избухливостта на дядо, може би на стари години ще се превърне в същия скъперник, а освен това е и ревнив като него, но това е друга тема. Баба ми е по-привързана към малкия си син... От Гърция със себе си донесла само купчина дантели, които после послужили за булчината и рокля, и портрета на прабаба Стефани - рисуван от някакъв скитащ художник в Кандия.
Ирини и дядо имат сватбено кадро. Дядо е седнал на един виенски стол, а тя стои права до него. В косите и има венче от бели цветя, а роклята и плува в дантели, на фона на старогръцки руини. Смеейки се баба казва, че това е чаршаф, върху който неизвестен майстор на четката е развихрил въображението си. Сигурно всички женили се в този период притежават подобна фотография. Двамата са страшно сковани, но очите им са живи. Снимката не е избеляла, като Ирини.
Била е страшно красива. Много мъже са завиждали на дядо. По-странното е, че тя никога не е подхващала кърска работа, но никога никой не е казвал за нея, че е мързелива. Никога не се е карала със свекърва си. В началото, защото не знаела български, а когато го научила, вече нямало за какво.
Животът им бил хубав, въпреки това баба продължила да сънува Ел Греко, може би ,защото всяка жена, макар и да живее с най-добрия мъж на света, винаги мечтае за още по-съвършен.
Оставала е сама само по време на войната. Татко току-що бил роден и дядо получил повиквателна. Още от младини той бил миролюбиво настроен, но когато те призове дългът, възгледите ти - нямат значение, казваше той. Цяла нощ баба плакала и му стягала раницата. В резултат на вълнението секнала кърмата и, а баща ми бил захранван насетне с млякото на домашната коза Захаринка. Вероятно от това добиче е прихванал и вироглавството си. Дядо отишъл на война, докато баба се занимавала с татко, после се върнал въшлив и кирлив, за да заченат чичо. И после, пак се върнал в Унгария. По време на краткия си престой направил два - три скандала на баба заради пословичната си ревност, а повод нямало.
У нас все още се търкалят някакви гилзи от манлихера и корубите на две гранати, тип лимонка. Дядо ги донесъл, заедно с медала си, когато свършила войната.
Ирини ме научи да пуша. Криехме се в килера. Там винаги има набутани някакви вехтории, вързопчета с приказно съдържание, гърнета със сух фасул, сладко от смокини с хартиени похлупачета и понякога плъхове. Тя ги ловеше по онзи остарял начин - в една тава слага орехи, вързани с клечка, на която е подпряна друга тава, когато дръпне ядката, мишката се самозахлупва. Бях на деветнадесет, когато тя каза:
- Ела, ще ти покажа нещо.
Влязохме в килера, а отнякъде там се процеждаше слънчев лъч, който огряваше праха вдигнал се от нашето влизане. Докато малките частици се люлееха пред погледа ми, тя измъкна от един ъгъл цигарето си и кутия цигари без филтър. Щракна кибритената клечка и с наслада всмука дима.
- Искаш ли да опиташ, ме попита.
- Да, казах.
Закашлях се, но не изпитах отвращение.
- Влюбена си, ми каза.
- Да, отговорих, как позна?
- По сиянието, което излъчваш. То е синьо. Като на всяка влюбена жена. Хубав е, нали?
- Да.
- Страхуваш се, че няма да го задържиш?
- Да.
- Твой ще е, вовеки. Хубава си и вълшебна. Щом светиш в синьо, твой ще е. Вярвай ми. Никога не се съмнявай в това. Съвършен е почти колкото Ел Греко…
- Бабо, той е много повече от всички мъже, които съм виждала...
- Така е. Не мечтай за другиго. Имаш най-доброто, което можеш да срещнеш. Но се пази, по-ревнив е от дядо ти. Но ти ще се справиш. Виждам това… - подръпна от цигарата и притвори очите си.
Тя също светеше в синьо, заради дядо или Ел Греко, не знам.
Когато излязохме на двора отново взе куката и конците си. Заплете някаква невероятна дантела. Искаше да ме научи, но никога не усвоих нещо повече от правенето на синджир, а то е най-лесното. Спомням си, че идваха жени от целия град, за да захващат плетка от нея, никоя не можеше да създава такива дантели. Мисля си, че тя вплиташе в тях и част от себе си.
А и имаше какво да вплете. Душата и прилича на една огромна приказна пещера, с много ниши. Във всяка от тях има по нещо важно, а самата пещера можеше да се нарече любов. Към всички и всичко, тя не подминаваше страдащ човек, нито нещастен, нито щастлив и може да каже на всеки точно това, от което се нуждае. По някакъв неин и странен начин успява да узнае страданието и радостта на хората. И всички я обичат, казват и Гъркинята.
Не са прави, защото Ирини просто беше родена там, но тя може да бъде отвсякъде. Всъщност тя говори на гръцки само, когато много се ядоса. Думите излитат от устата и със скоростта на светлината. Казва, че така по-бързо и минава. Само веднъж видях у нас нейни роднини. Преди повече от двадесет години, през една априлска ваканция. Тя разсаждаше лалетата в двора и както винаги, когато сме заедно ме поучаваше. Някой почука с мандалото по портата и тя каза:
- Върви отвори, струва ми се, че кръвта ми говори.
На прага стоеше една възрастна и дебела очилата жена, зад гърба и бе спрял черен мерцедес, а зад волана му седеше плешив мъж, който мазно гледаше жената.
- Ставруло, как ме намери? - чух да изплаква Ирини.
- По кръвта - простичко и отговори сестра и.
Не знам какво си казаха, говореха толкова бързо и толкова припряно, обливайки се в потоци сълзи, сякаш след броени минути щеше да настъпи свършека на света.
Ставрула и Нотис останаха цяла седмица, но повече не ги видях.
Чудех се дали баба не иска да види родния си дом, гробовете на родителите и роднините си, а тя отговаря:
- Всички те са живи у мен, защо ми е да видя пръстта, която ги е похлупила, с кого ще говоря там, виж Ставрула, нищо не е останало от нея, защото страда, тя не е щастлива, боледува душата и. Тя не умее да изпитва любов. Да изпитваш любов, означава да можеш да прощаваш, казва баба. Всеки, който е сгрешил осъзнава стореното, а от теб се очаква да простиш. Ако можеш да простиш и на враговете си, то значи, че можеш да изпитваш любов. И когато на злото отговориш с добро, също изпитваш любов. Не очаквай от другите да са съвършени. Те никога не могат да бъдат, защото не са Господ Бог. Всеки има трески за дялане. Ти също. Затова прощавай. Помни само хубавото, което другите ти причиняват. Защото и то се причинява, както злото. Причинявай добро. Всеки може това...
Тя просто знае, че истината за живота е заложена у всеки от нас и е въпрос на време да я разчетем. Понякога казва, че би било най-добре да можем да общуваме чрез мислите си, защото в тях няма корист и лъжа. Никой не може да лъже наум. Така сме устроени...
Понякога я питах защо не остарява, в началото не ми отговаряше, усмихваше се загадъчно и махваше с ръка. Не помня за кой ли път я питах и тя ми каза:
- И това всеки го може. Не остарявам, защото обичам живота. Всеки ден за мен е радост, че мога да дишам, че мога да видя какво ще се случи днес, аз не страдам от глупостите на околните, не ги чувам, не ги виждам, очаквам и причинявам добро на всички и те ми причиняват това, разбираш ли защо не остарявам? Живея с любов. Господ така е направил, че всеки живее според желанието си, когато изгубим него и надеждата си отиваме…
- Но, бабо, умират толкова много млади хора?!
- Да, защото не искат да съществуват. Няма нито един човек умрял от прекалена любов и щастие. Всички умрели са пожелали смъртта си, защото се чувстват нещастни...
Освен това Ирини не лъже. Не защото не може, не иска. Тя е толкова пряма, че ме разплаква понякога. Яд ме беше, че го прави, но веднъж ми каза:
- Няма благородна лъжа, мила. Това е човешка измислица. Дори тежко болният трябва да знае, че дните му са преброени, защото може да поиска да се поправи, ако е сгрешил, каква е ползата да го заблуждаваме, че всичко му е наред, ще спре ли да го боли ? Това няма смисъл...
Веднъж я попитах дали е изневерявала на дядо. Тя се изкиска в шепите си и продължи да простира.
- Кажи ми, моля те! - настоявах аз.
- Е, добре. Не, но имах двама ухажори.
Първият бил Емануил Даскен, търговски представител на парижка фирма за часовници. По това време дядо бил на търговия по Беломорието. Ирини скучаела, пушейки цигарето си, зарината от купчина току-що изплетени дантели. Бил сезонът на хризантемите. На чардака слънцето препичало с цялата стръв на изтичащия октомври. По пътя се задал файтон. В него се возел известният в съседния град П. флиртаджия - французин. В малкото джобче на сакото му имало великолепно поставена виолетова копринена кърпичка. На главата му - черна филцова шапка, която не си схождала много с кърпичката, но явно г-н Даскен не смятал българските жени за много придирчиви. Той зяпал плавните контури на планината, свалял почтително шапка на седналите пред портите бабички и деца и се натъкнал на Иринините очи. Тя го клъвнала с поглед и се обърнала на другата страна. Никъде нямало надпис, че е омъжена и той се влюбил като гимназист. Отказал се едва, когато я видял изправена. Коремът и бил толкова огромен, защото наближавало на бял свят да се яви баща ми.
Вторият и кандидат бил един млад и разсеян лекар. Той дошъл в градчето, за да практикува, но душата му била толкова поетична, че според баба ми “вятър го веел на бяла кобила”. Ирини, въпреки четиридесетте си години, веднага привлякла вниманието му, но и той не се унасял прекалено дълго, защото тя му дала да разбере, че нищо няма да се случи между двама им.
- Това е. Не съм му изневерила. Дори и на ум, с Ел Греко. Обичам го този Георги, луда съм за него. Нищо, че е толкова побелял. Истински мъж е, казвам ти.
Вярвах и. Тя умее да изпитва любов. Да се раздава. Когато дядо умря, спря да се храни. Исках да я ободря, да и вдъхна надежда и желание за живот, но не успявах. Тя изпитваше болка от тази загуба. Бе живяла с него над шестдесет години, той сякаш бе част от нея и тя от него. Бе погребала себе си, заедно с мъжа, който безкрайно обичаше и на който бе родила две момчета. Често я заварвах коленичила пред иконата на Св.Богородица, а сините и очи едва се виждаха от кладенците сълзи, които бликаха и бликаха.
- Сега искам да си ида в Кандия. Кръвта ми ме вика там…
Струваше ми се невероятно, но беше вярно. Тъгата у нея изведнъж избуя. Все по-рядко взема дантелите си, отскоро сложи и очила.
Днес облече една от най-хубавите си рокли. Каза, че животът е хубав, вчеса дългата си до пояса коса и сплете плитката си. Взе цигарето, което от седмици не бе докосвала и ми поръча да забъркам по едно турско кафе.
- Ела да седнем под смокинята, каза, в бащиния си двор, често стоях под това дърво.
Изпуши бавно една цигара и след кафето взе дантелите си.
Бях гушнала котката и тя доволно мъркаше докато заедно се наслаждавахме на сутрешното слънце. Мислите ми плуваха някъде, когато чух Ирини да казва:
- Виж, ето там е дядо ти, дошъл е за мен и мама е с него. Не съм я виждала от шейсе години…
Очите и бяха вперени в слънцето и аз не виждах нищо друго освен светлина, много светлина. Въздъхна силно, главата и увисна, но тя се усмихваше. До нея прав стоеше Ел Греко…

Стефка Венчева
     

Umbra, а така, нека ми е.Явно в тази тема се срещаме като във втори кръг - реванш след темата за 17-те мига, за да ми го върнете тъпкано.

Не мога да облека чувствата и мислите си в художествена, литературна форма.Правиш го напълно успешно вместо мен и от мое име.Благодаря.  И за цвета също.

Ай ся да ти напиша и АЗ нещо с удоволствие, което първоначално се притеснявах, че отправяхте към мен в 17-те мига - НЕ СПИРАЙ, ПИШИ !