Темата за смъртта

Съгласна и с Вили, и с Лекси! Лекси не е неясна, напротив! ...
А по въпроса за спора ни с Ваче - то всичко тръгна от моите разсъждения хубаво ли е или не да казваме на децата си версия като тази за кръговрата, защото според мен децата ни усещат, че има нещо повече, и дали с нашите закоравели души няма да им отнемем по този начин нещо от душите техните! Казват, че всеки човек се ражда вярващ (в Любовта, Доброто, Вечността, каквото и да е), (явно душите ни искат да са безсмъртни), идеята ми беше да не отнемаме тази вяра ... Не става дума да им създаваме илюзии! (Но ако, както казва Лекси, смъртта е краят на живота, то как точно тя, смъртта, му придава смисъл - та нали в крайна сметка точно заради това всичко губи смисъла си! иначе е вярно, крехкостта ни прави по-уважаващи нещата..)

Vili.P  
jabushka, няма универсален отговор. Зависи от детето. То само подсказва кое обяснение е правилното за него. Предполагам, че повечето деца имат нуждата в началото да вярват, че след смъртта животът продължава под някаква друга форма. Но не трябва да забравяме да казваме "може би", "хората вярват" и т.н. т.е. да оставим отворена вратичката и за другото обяснение след време. Дъщеря ми не е много чувствителна и впечетлителна и затова рискувах да й предложа и двата варианта. Учудващо, но тя избра да вярва, че после няма нищо. 
А относно смисъла... Смъртта от една страна може и да обезмисля съществуването на конкретния индивид, но пък от гледна точка на обществото има смисъл т.к. тласка колелото напред, освобождавайки място за "нови сили", примерно .

  Хубаво е ,че има нещо по -лайт ,за да се обяснят тези въпроси.
 Дъщеря ми също се сблъска със смъртта много малка..нейно приятелче в градината загина с родителите си в катастрофа...помня как децата от градината споменаваха,че детенцето е вече ангелче...дъщеря ми дори я сънуваше с бели крилца..от този момент никога повече не ме е питала...мисля,че й беше ясно...

Ама много съм застреляна, не е Франклин, а Каю , Caillou Learns He's Getting Older , съжалявам за объркацията.

Чакай аз, каквато съм бъбрица, да побързам да ти отговоря! За смъртта, която осмисля, от гледна точка на обществото и пр. какво си мисля аз. Та така, чувството за вечност или желанието за вечност - както искаме да го наречем сега - при децата според мен е хубаво нещо! Нека го свържем с твоята идея за кръговрата, камъчетата, природата (аз по-горе не се съгласих с теб, защото едно дете не може да се почувства Едно (в единство) със света, ако не се е почуствало Едно с друго човешко същество, с друга личност - с майка си, както се случва в повечето случаи; ако не е получило любов от нея - затова държа на тази "личностност" все)!
Ако смъртта е краят на съществуването на нашата личност, какво ще стане с обществото? Това, което и става! Ние ще живеем, само за да ЖИВЕЕМ (съществуваме) по-добре - да си угаждаме, да ни е приятно, и много бързо ще се превърнем в едно общество от угоени прасета, доволстващи индивиди или префърцунени еснафи! Аз живея в такова общество! Тук хората не се интересуват от нищо друго, освен от неща като къщата им, колко пари взимат, какви дрехи носят, дали ще отидат на хубава ваканция, дали ги осигуряват добре, дали здравната система се грижи добре за тях, е, някои по-"комплицирани" говорят и за нещо друго! Не зная дали ме разбираш, но за мен това е много безсмислено и тягостно, това са малки неща! Както казал един малък човек веднъж на майка си: "Ние живеем, ама все едно сме умрели!" Убедена съм, че децата ни чувстват света по друг начин, по-голям, по-богат, по-дълбок! Това не искам да им отнемам! А на мен ми вържете устата вече! Макар че ми е много приятно да си говоря с вас, защото сте ми единствената компания, макар и да не се познаваме лично! Но, има време за всичко! 

Е, с някой се познаваме и лично

Вили, тамън щях да кажа, че това е абсолютно егоистично!!! Значи ти да е страдаш, а другите...?!?М? Истината е, че и аз съм същия егоист...

За срещичка... може по средата м/у Пловдив и София 
Сега лятото щъкаме напред-назад, все някой ще намери време

Ами аз гледах филм за едни щъркели, двойка бяха. Единият се разболя през есента и не можа да излети. Другият също остана с него. Болният умря... другият също след него, може би от студ, не знам.. но птиците създават в общия случай двойки за цял живот! Папагалите примерно ако са двойка не бива да се разделят, защото умират без другарчето си. Ако си купуваш папагал да знаеш... или купуваш двойката или си търсиш сам папагал.

А животните може би разсъждават, не знам.. затова не го изключвам...

Аз бях на 5-6 години, когато почина прабаба ми.
Не зная как, но наистина още сутринта, когато я видях да "спи" в леглото някак си знаех какво се е случило.
Тогава ме пратиха при съседите на първи етаж. Видях как я изнасят, а те си мислеха, че не разбирам.
Беше ми мъчно, че не можах някак си....сега бих го нарекла "да се сбогувам"..но тогава не знаех за какво точно ми е мъчно. Най-много ми беше тъжно за баба ми, която плачеше когато си мислеше, че не я виждам.

После с дядо ми същата история, хем вече бях голяма...на 13. На погребението ме оставиха вкъщи и се чуствах ужасно.

Според мен на децата трябва да се говорят прости и вярни неща.
Факти, поднесени внимателно.
Покрепям мненията в тази насока:)

     

И аз съм съгласна!
Пък и е важно да ти дадат да се "сбогуваш" с човека - поне на мен са ми позволявали досега повечето пъти... (но не знам как щеше да е било, ако и аз бях на пет - за пръв път бях на 17...)

Много ме вълнува темата. Напоследък синът ми, който е на 7 1/2 ми задава въпроси на тази тема. Споделете точно какви въпроси ви задават, защото въпроса определя и отговора, в голяма степен.

Той ме попита първо дали ще умре и какво ще стане с него. Обясних му, че когато остарее всеки умира, но не знам какво става след това, защото досега никой не се е съживил, за да разкаже какво става след това.

След известно време (сигурно е говорил с приятелите в детската) ме попита аз като умра и се преродя дали пак ще съм му майка. Този въпрос ме стъписа и не знаех какво да кажа, обясних както и предишния път като добавих, че животът е прекрасен и човек трябва да му се наслаждав, да е грижи за себе си, за да е жив по-дълго време.

Пак след известно време попита колко дълго духовете на умрелите живеят сред нас. Явно говори с приятелите в детската. Обясних, че не знам дали духовете на умрелите са сред нас, пак защото никой не се е върнал, след като е умрял, за да разкаже. А той каза, че щял да избрети машина, която да направи стария човек пак млад, за да не умира. Тук вече не знаех какво да обяснявам, а само му пожелах успех с машината.

Мисля си, че не съм задоволила любопитството му и не зная какво конкретно да отговарям. Той не приема идеята за край, както и повечето деца, страхува се от края и очаква от мен да му дам надежда. Може би това, че иска да изобрети машината е неговото "спасително островче", което е намерил докато се е страхувал, мислейки по този въпрос.

 ох не мога да изчета цялата тема но се включвам за да ви разкажа мочт опит...Моята майка почина когато бях на 19,много плаках много страдах но не заради дълбоката философия на смърта а защото ми беше мъчно,много мъчно!Но такива неща се случват,ТЕ СА НЕЩО НОРМАЛНО и като такива ги приемам като нещо нормално....колкото и да боли.За щастие когато бях на около 16-17-18 баща ми ми разби всички илюзии за величието на човека казвйки ми че между мен(човека) и едно дърво (или животно) няма никаква  разлика-всеки се нуйдае от слънце и вода за да живее.....това че аз съм била велика и че имам съзнание и амбиции и колко много разбирам света и живота се сгромоляса с простичката истина че всичко това е за да живея по-добре,така както дивите животни намират по-добрата полянка с по-добрата трева за паша и също като мен и теб се оглеждат за врагове от другото стадо или индивид.
 с една дума -стремеж за по-добър и сигурен безопасен живот...
Никога вкъщи докато бях по малка и живеех с родителите си не се е изпадало до паника и криене за загубата на някой човек-давано ми е да разбера че тези неща се случват за съжаление,но ние сме безсилни,че болката трябва да се изстрада, да вземеш времето което ти е необходимо за да я преодолешш така ,че поне малко да ти олекне, поне малко наистина защото тази болка не престава но става преодолима когато признаеш че я има.
БИла съм на погребението на мои приятели от блока ,от тайфата ( на около13 годишна възраст),но да си призная освен болката имаше и любопитство което някак си ти отваря очите по друг начин.наред с болката която изживяваш, изживяваш и извора на знание от опита-преживяваш погребение.И понеже винаги е било мистика и  отбягвана тема на теб ти е и любопитно наред с мъчното.........Така е децаста са изследователи.Ако не им наложете вашите страхове,Вашите ужасни мисли и титанични страхове от безкрайно черното и лошо явление наречено смърт те има шанс да приемат всичко това по един много обикновен начин като за "нещата от живота".не правете темата за смърта непременно трудна
   Когато ходя на гроба на майка си в Сливен винаги взимам дъщерите си с мен.Плача винаги защото ми е мъчно,не крия сълзите си.А те ме утешават"не плачи мамо,не искаме да ти е мъчно,нали значаеш че тя много те е обичала а ти сега обичаш нас..."......... те сами го изрекоха ,сами се сетиха за тези думи.....И смятам че това се длжи на моето НЕприкриване и старателно отклоняване на темата.КОгато ми е мъчно или се разплача за някой спомен за майка си винаги им казвам когато ме попитат,КОгато ги слагам да си лягат понякога им казвам че моята майка така ми е пяла или че така ми говорела,така ме завивала.....
КОгато ми е мъчно ми е мъчно,казвам защо ми е мъчно.Племеницата ми беше на 4 когато моята майка-нейната любима баба почина,Не беше на погребението! просто искахме да ч предпазим от многото хора и голямата скръб и паника-не от срещата със смърта.Когато всичко отмина още на следващия ден когато тя ппопита  я заведохме на гробищата,казахме и още преди да отидем-не и направи голямо впечетление (забележете -любимата баба).просто баба и я намаше и тя реши че един ден като стане много стара ще се видят защото че и отиде на гости.Ние ревнахме с баща ми и сестра ми а тя опули очи и каза :"ама защо плачете сега ,нали така става..."-на 4 години.
мнооооооооооооого дълго стана ,ама защото някак си преекспонирате нещата,много сложно ги обяснявате,пък те просто съществуват.Говорете им така че да имат идея за смъртта ,да не е някойя супер непозната страшна странница,оставете философиите и круговратите за момента в който те ще пораснат и сами ще ви изненадат със сентенция много по-ясна от тази която вие сега се чудите как да формулирате и обясните....
Филмчето с цар Лъв е наистина добро попадение,или пък как Фабрицио умря внезапно и колко страшно плака после Елиза.оставих  дъщея ми да гледа серията-изстрада 30 секунди мъка на елиза гледайки кадрите и полсе каза нещо от сорта на искам сладолед и айде да ходим да караме колело-ДЕЦА к`во да ги прайш......

Точно това обяснение аз не харесвам по принцип. По-горе съм обяснила защо. Животът само за да му се надслаждаваме ли е? Ами онези, които нямат възможността да му се наслаждават? Хората в тежки условия, война? За тях по-добре да не живеят ли е? Има все още нещо друго, освен това да се наслаждаваме на живота!
А и какво ще стане, ако се случи така, че, недай си Боже, умрем преди да сме успели да живеем по-дълго (много хора умират, не когато остареят)?! Тогава вероятно много от смисъла и целта на живота се сгромолясва в главата на едно дете.
И стремежът му цял живот ще е да изобрети машина за не-състаряване? За без-смъртие? Един пропилян живот?... Преувеличавам, но ... това е западното не-приемане на смъртта (другото пък е твърде повърхностното й приемане.)

И как живее човек, ако само за това живее? Аз си мислех, че при нас, хората, има нещо повече...

Това са по-скоро разсъждения, отколкото идеи за това какво да казваме на децата си!

Амели , много хубав пост.
Съгласна съм с всичко.
Това, което е направил баща ти, при мен го направи мъжът ми - помогно ми много.

Смъртта е плашеща за всеки, но ако открито я погледнем, опитаме се да я проумеем и приемем, тя вече не е толкова страшна.

jabushka, мащабите са различни, принципът е същия. Човекът може и да е повече, но за мен е все пак бръмка от цялото. Трябва малко смирение и уважение. Погледни света от страни, а не през твоите очи. Сама за себе си и за близките ти ти си уникална, но за всички останали - напълно заменима. И твоето съществуване и това на един заек например имат еднакво отражение върху Вселената - почти никакво. Когато човекът създаде нещо от ранга на това което природата или Бог са направили, тогава ще го призная за "нещо повече". За сега той е просто един консуматор с характерните за всяко живо същество особености /просто някои са по-добре изразени/.
И защо все търсиш смисъл? Може и да няма такъв. Отдавна съм престанала да се замислям за това. Просто се опитвам да живея така, както смятам, че е редно и толкова.