Темата за смъртта

Това е хубава, интересна тема.

Когато беше на две, веднъж синът ми убиваше божи-кравички. Тогава за пръв път научи за смъртта и много се разстрои. Не знам как го успокоих малко по малко.

Моето лично мнение е, че децата не трябва да се лъжат. Водила съм и двете си деца на погребение, синът ми е виждал и докосвал мъртвец. Добре е да имат представа и да правят разлика между живота и смъртта. Зная, обаче, че едно е да видиш спящия човек в ковчега, друго е - някаква кошмарна смърт - това е адски травмиращо, дори да е заек или някакво друго животно. Но е добре да я видят не като кървища, а като сън.
Моят мъж не беше виждал смърт (в Англия не си виждат мъртъвците) в живота си. Докато не го заведох на православно опело. Според мен резултатът от цялото това отношение на "изтласкване" на смъртта е, че той, както всички тук, живеят с мисълта, че ако някой е смъртен, то това са другите, или ако се случи на нас, то ще е след МНОГО МНОГО време. Съответно трудно оценява и живота тук и сега и ... тук, по принцип някак си живеят за дребни неща, с дребни неща.

Струва ми се, че синът ми има някаква представа за смъртта, и тя не е някаква непозната или много страшна идея.
Мисля, че представата за смъртта е важна. Трябва да е реална и спокойна.
Само че кой как го обяснава, това е вече много трудно да се отговори.
(Аз съм вярваща и никой "отишъл си" от този свят, не си е "отишъл" завинаги, и това, естествено, успокоява сина ми, но...)

Чела съм хубава статия на митрополит Антоний (много свестен човек!) за смъртта и телесността ни в сп. "Християнство и Култура". Наистина хубава статия, не нещо назидателно, а с много разсъждения и много споделен опит.

А аз не съм вярваща. И се чудя какво да й кажа.
Мен самата смъртта не ме плашеше доскоро... но сега да.
А детето ми е плашливо и впечатлително по принцип, но и много любопитно. Интересува се например защо от динозаврите са останали само скелети и КАК точно остават скелетите. Имам принцип да не оставям въпрос без отговор, но...  
Също не съм й отговорила и на въпроса "какво става с децата, ако умрат". Изкушавам се да я излъжа, че децата не умират... знам, че не бива.
Дайте ми акъл, а и да обсъдим темата по принцип.

За моите деца това не е тема табу, нещо, закоето не говорим или пък говорим с недомлъвки или притеснение. Просто се случи така, че в един много кратък период измряха 4 мои много близки хора, които те познаваха и за всичко около погребенията се грижех аз. И понеже ние нямаме баби, на които да дам децата за седмица-два да речем, те някакси влезнаха в нещата, въпреки моето желание. За децата и гробищата не са онова тъмно, злокобно и страшно място от филмите. На погребение не са ходили, но ходим иначе често. Те /пък и аз/ нямат притеснения. Човъркат цветчетата, подреждат вазите, палят свещички. Пак казвам, не че аз особено съм държала да са на "ти" по темата, просто така се случи при нас. Но пък може и да е по-добре, защото те не изпитват страх, ужас, успяват да приемат нещата без излишни екстемални емоции и разбират, когато ме видят, че съм плакала например - стахана състрадателни, проявяват уважение към мъката, а и чувствата по принцип, и това не ги травмира жестоко.

Аз се стремя да отговарям на всичките им въпроси честно и без да си измислям. Не виждам смисъл да ги лъжа. Е, използвам историята със звездите на небето, които са нашите любими хора и са винаги до нас /то аз почти го ярвам, какво им пречи и на тях  /, но дотук с light версиите. 

Какви са лайт-версиите?
Можете ли да ги кажете, ако не ги вярвате?

Аничка е ходила на гробищата веднъж. Не е била натъжена от това.
От мен знае, че като умре човек, се заравя в земята (казах го, защото дълго време държеше да види починалата си прабаба)

Още е рано при нас и дано се забави възможно най-дълго нещо подобно за обясняване

Точно за това не зная как да ти дам акъл! Нали на първо място е важно какво мислиш ти! Иначе как ще отговаряш на въпроси! Значи, първо някак си трябва да си дадеш сметка какво мислиш ти за смъртта, какво смяташ, че се случва с нас, след като си отидем от Тази земя...
Но, ако мога поне мъничко да те насоча, съветът на митрополита беше точно за това - той описваше как дечицата били видели умрял заек и били много ужасени. След това починала баба им (да кажем) и те дошли и я видели спяща, и я пипнали, и казали - Студена е! И според него тази разлика Живот-Топлина, Смърт-Студ, е важна, защото децата възприемат света със сетивата си (ако си спомняме по-ясно детството, ще се убедим, че е прав), но тогава видели смъртта някак си спокойно. (Спокойно не означава без страдание, а без "изтласкване", без "самозалъгване". Разбира се, не казвам, че аз, която съм видяла толкова мъртъвци, няма да се побъркам, ако някой мой много близък много близък умре или ако се окаже, че ми остава малко да живея! Всеки се бои от смъртта... Във всеки случай не лъжа сина си, казвам му, че всички умираме и ще умрем... Само че според мен има Живот след смъртта (няма как да няма) и вероятно за него това има голямо значение, защото той не иска с никого да се разделя и се успокоява от мисълта, че един ден отново всички ще сме заедно!
Наскоро ми каза, че първо от нас ще си отиде баба, после ще сме ние с татко му, накрая ще бъде той. Съответно, свързва смъртта с възрастта, но и вече е възприел мисълта, че си отиваме, по някакъв начин, оттук. Аз не потвърдих това, което каза, казах му само, че се надявам да стане така.)
Едно нещо - поне гробищата са красиво място! Дори това, че отиваме в земята, не е лошо обяснение, може би. Свържи ни с цветята и такива красиви неща! Самата земя е нещо чудесно, децата обикновено обичат да си играят с пръстта. Това, че се превръщаме в пръст или цвете (което е до известна степен истина) също може да не е чак толкова шокираща идея за нея! Не зная? Пробвай лекичко, аз така пробвах... Естествени неща, земя, пръст, цветя, божи кравички... На колко години е твоята Анна? На три? Май си е време - нали ти писах, че Даниил на две научи, а на три питат най-много...

Обяснила съм съвсем конкретно какво става с тялото когато сърцето спре. Обяснила съм кога е възможно сърцето да спре и че е необратимо събитие. Тялото се погребва в земята и не помня вече как, но стигнахме до там, че става 'храна' за цветята.
Душата - има такава - след като вече не може да обитава тялото се понася във въздуха, намира си звездичка и там си живее. Душите са различни цветове и белите и розовите са на най-блестящите и хубави звезди. Нашите са розови според Сиси защото сме добри. И от звездите гледаме хората които обичаме и са на земята и тайно им помагаме като се вмъкваме в сънищата им.... всичко това за душите си беше нейна/на Сиси/ интерпретация/ аз обаче се съгласих с нея.
А, и да - мъчно ни е за хората, но някога, на някоя звезда ще се срещнем отново. А сега сме добри за да са доволни и те от нас. И т.н и т.н.

Цвета си беше говорила с някакво детенце в детската градина и от него беше научила, че душите на умрелите отиват на небето, при звездите. Подобно на обяснението на Флаш беше и много я беше впечатлило.За погребенията беше подготвена, защото когато сме чели за мумиите вече съм й обяснявала защо хората не се правят на мумии, когато умрат.

Версията, с която аз бях 'репетирала' мислено бе малко по-различна и според мен доста подходяща за атеисти. Хората продължават да живеят в спомените и сърцата ни. Докато говорим за тях, докато си спомняме за добрините им, за случките с тях, те няма да умрат наистина, макар че не можем да ги видим. Пробвах да й я прокарам, но на нея обяснението със звездите явно й харесва повече.

За умиращите деца е много сложно и мен ме е страх да обяснявам. Казала съм й, че човек умира когато много остарее, или се разболее много, много лошо, и толкова. Повече не мога...

Тя определено няма страх от смъртта за момента (за разлика от мен). Напротив, обича да разговаряме по темата и периодично се връщаме на нея, или ме разпитва за умрелите ми баби и дядовци.

Говорихме за смъртта преди около 2 г., когато почина котката на родителите ми. Котката беше много дива и своенравна и съответно Цвети не я е галела, гушкала или играла с нея. Не очаквах да се впечетли много, когато и съобщя, че вече я нама. Но тя се разстрои повече от очакваното. Месеци след това говореше за Билчето. Береше му цветя, "защото е умряло", казваше, че го обича повече от другите "защото е умряло".... Реших да използвам случая. Обясних й нещата такива, каквито са. Когато хората и животните станат много стари, те се чувстват уморени и искат вече да си починат. Тогава умират. Това е нещо като много дълбок сън без сънища, който трае вечно. Понякога умират и по-младите, когато са много, много болни. Хората и животните умират, за да направят място за новите. Иначе няма да има храна, вода и място за всички. И те често сами го искат, защото са уморени от живота /както нашето Билче, което беше на 15 г/. Казах й, че никой не знае какво точна става след смъртта. Много хора /като мен/ вярват, че след смъртта от тялото се оделя една мъничка и невидима за нас час, наречена душа и продължава да живее в един друг, много хубав свят. Душата - това са нашите спомени и чувства. Други хора /като нашия татко/ вярват, че след смъртта няма нищо. Останах много учудена, когато Цвети каза, че и според нея няма нищо. Звучеше толкова странно от устата на 4 г. дете: "Не, няма нищо, нищо след смъртта". И го каза с тон на възрастен човек, който не иска да е така, но не може да се залъгва с красиви приказки.
Известно време смъртта я вълнуваше. Казваше, че не иска да умира, не иска да умирам и аз. Обещавах и, че това няма да стане. Аз ще умра след много, много години, когато тя вече няма нужда от мен и сама има внуци. Сигурно няма да спазя обещанието си, но тя имаше нужда от него. Сега вече не се сеща за смъртта. Вълнуват я много по-земни въпроси

Лайт версиите са: не, дядо не умря, замина, ще се върне; от тази болест не се умира, ще оздравее и всички ще живеем щастливо и доволно; мама не плаче, защото й е мъчно, а се задави от смях и веселие, затова е зачервена; гробовете не са гробове, а са градинки и други от сорта.

Флаш е казала, каквото и аз съм казала горе-долу. Когато детето се сблъска реално със смъртта да го лъжем е не особено умно. Моите са коренно различни и по различен начин възприемат нещата, но общо взето реагираха нормално. Синът ми е много впечатлителен, фантазьор и свръхемоционален. Той гради повече теории, гледа много често звездите, разпознава си всички, които обича горе, нарочил си е кой кой е, често пита, говори, иска снимки... Изобщо, отделя доста внимание на тази тема. Сестра му не е така навътре в нещата. Затова и с него говорим по-често и повече, отколкото с нея, макар че тя е по-голямата и много по-добре си спомня хората.

И аз използвах за повод смъртта на котка. Докато бях бременна, почина котаракът ни. Дени тогава беше на 3г. и малко. Тя не го видя, защото беше на село, но разбра, че той няма да се върне повече. Вярва, че Томи я гледа отнякъде и не може да се отпусне да обича сегашната ни котка. Това ми говори, че не съм се справила добре с обясненията. Звездичката не се оказа удачна идея.

Уф, и аз й казах нещо подобно на описаното от Тинкърбел... че по нещо от нас остава да живее, защото децата приличат на родителите си... и си ги спомнят... извади си неясния извод, че прабаба й е жива, когато правим бухти (тя правеше бухти всяка неделя сутрин).

За нея не изглежда травма, но за мен е стряскащо да видя как тригодишно дете "погребва" наужким мечето си.

Не намирам Темата за малко по-деликатна от която и да е друга.
Говорим открито и съвсем по правилата (щерката е малко по-глояма), водя я (а в скоро време и "ги") с мен на гробище, както и на църква. Там задължително палим свещ за живите и за умрелите. За душите им, които съм обяснила, че остават да витаят определено време около нас и после, ако мъртвия е "прежален" тя си отива по пътя си. Волна е да продължи по пътя си и да се прероди в друг жив организъм.

Обяснила съм й за всеки наш починал роднина от какво е умрял и какво е станало с него после.
Опитвам се всячески да й говоря, че това е естествения завършек на всеки роден и никой не е вечен или безсмъртен. Който, когато му е писано.
За починалите дечица... много трудно и с мъка се говори за тях  ...задушвам се от тоз момент  и за сега няма да взема отношение по тази част от въпроса...

Анда, не й казвай, че децата не умират... просто не е вярно!
Аз мисля, че за смъртта трябва да се говори открито! Може би обяснението трябва да е малко суховато... не знам аз така мисля... става дума когато се говори без да е във връзка с починал близък... ако детето просто попита... защо хората умират, какво става после с тях и т.н.
Аз лично не приемам обяснението за звездите и за това, че човека гледа отгоре... Напротив, на детето трябва да му е ясно, че човека няма да се върне! Няма смисъл от заблуди. Така само си създаваме ситуации да обясняваме после що сме казали едикакво си, а то не е вярно. Честно казано аз не помня първите разговори за смъртта. Сблъсках се когато почина едната ми баба. Бях на 12 г. тогава. Другата е починала когато съм била на 2 г. Просто не помня този момент. И нека не забравяме, че децата не се страхуват от смъртта, те просто приемат тия неща като факти! Не чувстват нещата като нас! Миналата година приспахме ирландския сетер на майка ми. Сега съжалявам, че й казахме като пита, че Лорди е избягал. Грешка от наша страна!!!

Уф, след всичко това искам да кажа, че мен лично ужасно ме е страх от смъртта... но явно трябва да се мобилизирам когато ми се наложи да обяснявам...

За теб е травма, за нея не е... тя си реагира напълно нормално, колкото и зловещо да ти се вижда. Тя просто изразява това което е чула... пресъздава го! Аз бих замълчала в тази ситуация, т.е. няма да й кажа да не го прави, ще пасувам както се казва...

За децата...Много е трудно, наистина. Но веднъж сварих свекърва ми и Дени как духат свещи. После Дени ми обясни, че баба и и показала, че и малката, и голямата свещичка изгасват, ако ги духнеш. "Така и дечицата, мамо. Умират като възрастните". Изглежда свекърва ми е по-добър психолог. Простичко и го обясни, а тя схвана...

Ами и на Флаш, и на Тинкърбел версиите звучат много хубаво! Само в този случай аз се питам какво ще си помислят децата ни, когато един ден научат от книгите по астрономия, че звездите са слънца - дали няма да се почувстват нещо излъгани и да се уплашат повече от смъртта в един момент? Т.е. ... не знам, само се чудя!
Иначе е вярно, че е важно да си мислим за нашите близки починали и те живеят чрез нас и нашите мисли!!! Това за бухтите, Анда, е чудесно! Според мен! Прабаба е жива когато правим бухти - ами да!
Не се шашкай от нейните "погребения"! Нека оставим децата да играят и на смърт! Колко игри са такива, и ние сме играли - и като умреш, знаеш, че нямаш право нищо да правиш! Нека играят и погребват, и аз съм го правила! Не е травма, поне според мен!

Ваче - да, обаче казваш, че и ти като мен се боиш от смъртта.
Може би другите - тези, които са чували някакви лайт-версии - се боят по-малко?!
Дали да й кажа, че никой не знае какво ще стане и някои хора мислят така... други различно...

Аз не съм съвсем съгласна - т.е. да, човекът няма да се върне, но не можем да сме сигурни, че наистина не ни гледа отнякъде! Просто откъде знаеш!?! А човекът няма да се върне - никой не казва такова нещо на децата си! (Макар че нашите мъртъвци идват в сънищата ни!!!) Ние ще отидем при тях!

Вярно е, че никой не знае какво точно ще се случи с нас, след като си отидем! Тя може би е малко малка за "едни хора така, а други хора - иначе". Кажи й ти какво си мислиш, най-добре, засега!
А всъщност трябва ли да й казваш нещо повече? Бухтите са достатъчни! Тя явно не се страхува, колкото ти!

Ооо, не, опредлено не мисля, че лайт версиите имат значение. Ако загубиш близък човек аз не вярвам да ти е по-малко мъката или сълзите шото са ти казали лайт версии.... А пък и честно казано не мисля, че в днешно време хората наистина вярват, че душите са звездички и т.н.... на всички ни е ясно, че хората ги погребват и ги... няма обяснявам какво се случва нататък. Ей затова мен искам да ме изгорят...

Та само си помисли за приказките... децата не ги приемат като нас. Александра не реагира на една адпатация на "Трите прасенца" дето вълка паднал в казана, кожата му се спукала и прасетата изкочили отвътре.... а аз само като си го представя...

Моята реагира на приказки. Такива с вълци въобще не ми дава да й чета.

Децата искат да знаят "какво нататък". Именно затова Анда задава тези въпроси. Аз също смятам, от опит, че децата много се плашат от идеята, че няма нищо след това, че престават да съществуват! Те искат нещата да продължат да бъдат, затова Анда е права, че е по-добре да знаят, че нещо става след това. Не зная за звездите, но като помислиш, Анда, прабаба все пак е по някакъв начин жива с бухтите. На мен версията за цветята ми харесва повече от звездите само защото няма как да се опровергае един ден, иначе и в двете вярвам в някакъв смисъл - не точно, но зная, че мъртвите ни не са наистина мъртви, т.е. че няма НИЩО след това.. както и знам, че телата ни по някакъв начин се превръщат в тази земя и съответно в цветя (и не искам да ме горят, предпочитам да стана на цвете, а и само Господ знае как от тези цветя и земя един ден отново ще направи телата ни?!?!?- това е друга тема) Тя какво точно те пита? Ти се притесняваш, че ако й кажеш, че когато умрат, децата стават на цветя, тя може да се уплаши от това, например? (Защото явно не можеш да й кажеш, че отиват на небето... Хм, може и да пробваш с версията, че според някои хора отиват на небето или просто на някое хубаво място - ето, аз съм от тях! А ти самата не знаеш със сигурност... Аз бих казала това на сина си, ако бях на твое място, това е искрен отговор - много важно - макар че той е по-голям все пак.)

Ааа, гледай сега.. ще изпаднем в теологични спорове... За мен хората ги заравят, после знаем какво се случва. Абсолютно нормални биологични процеси! Понеже Анда каза, че е атеистично настроена си позволявам да напиша това! Всеки знае за себе си! Ако ти вярваш в това дето си написала ще направиш така, че и детето ти да вярва. Това е твое решение.. моето е коренно противоположно. Оше повече в няколко психологически книги чета съвет по въпроса, който напълно се покрива с написаното от мен!

Попита ме тази сутрин какво става с децата, като умрат.
Почнала е да разпитва за динозаврите и техните скелети. Знае, че вътре във всеки човек има скелет... но не е вързала две и две още.
Пита ме най-вече ЗАЩО е умрял този и онзи. Най-вече майката на Снежанка защо е умряла.

Ама аз не съм казвала, че няма нищо "след това".... има напълно биологични процеси. Материята се разлага с нея се хранят и оцеляват други организми на планетата. те пък от своя страна умират и т.н. Кръговрат се нарича. Не виждам причина да го обясня така, само че с подходящи думи...

Anda, изпълнявам обещанието си от другата тема за детските въпроси! Само минутка, две да кача текста!

И аз се притеснявам от тази тема, защото имах голяма фобия като дете, до известна степен не съм открила лека версия за себе си. Чели сме у дома за Франклин дето открива смъртта, но като че ли не се впечатлиха много. Във всеки случаи знаят, че човек умира, но не съм забелязала да го възприемат трагично. В техните глави това е като станеш на 100 години. Не са се притеснявали да ми кажат например, че "о, мами, ами щом си на 36, значи скоро ще станеш на 100 и ще умреш", след което продължават да рисуват. Мисля, че на децата тук в това отношение много помага местният Хелоуин, където смъртта с всичките й атрибути като скелети, духове, вампири и ковчези става карнавална фигура. На всичкото отгоре тогава ядат на воля бонбони, та страшното съвсем се демитологизира. А може при момчетата да е по-различно. Кой знае пък дали не ни предстоят някакви изненадващи възприятия.

Да, казваш в това, в което вярваш! Разбира се! Само исках да кажа, че никой не казва, че мъртъвците ни ще се върнат! Едно, и второ, че разбирам притесненията на Анда (по наблюдения на сина ми) и че смятам, че децата се плашат, ако им кажеш, че няма нищо след това. Това е! (За другото си права, че би било философски спор - дали ни гледат отнякъде или не - това не можем да знаем, така че не можем да кажем нито да, нито не...)

Каква е тази книжка за Франклин и смъртта? Разкажи с две думи.

Напълно разбирам твоята версия! Само се чудя дали децата не се притесняват от това, че стават храна за червеите - не е ли ужасно!? Разбираш ли? Макар че ти разбира се няма да го кажеш по този начин!
Но, освен това имам чувството, макар че не искам пак да влизам в спор с теб!!!, че децата имат някакъв усет за душата си и не могат да си представят, че могат да станат само на пръст или част от кръговрата - както и да го кажеш, но този кръговрат няма душа, а децата ясно усещат (според мен), че не сме само материя, както ти каваш, и че има и нещо друго, и се тревожат!
Затова и писах на Анда:
"Ти се притесняваш, че ако й кажеш, че когато умрат, децата стават на цветя, тя може да се уплаши от това, например? Защото явно не можеш да й кажеш, че отиват на небето... Хм, може и да пробваш с версията, че според някои хора отиват просто на някое хубаво място (ето, аз съм от тях!), а че ти самата не знаеш със сигурност... Аз бих казала това на сина си, ако бях на твое място, това е искрен отговор - много важно! - макар че той е по-голям все пак."

Аз не приемам много това с окарикатуряването на смъртта и Хелоуин (цитат на блажка) - написала съм по-горе защо, смятам, че децата трябва да имат по-реална представа, тук на запад хората нямат усет за тези неща и живеят много повърхностно, според мен. Това е само моето мнение, разбира се. Но е вярно, че момчетата обичат тези неща, просто ги обожават!

Както писах, дадох възможност на дъщеря ми сама да избере дали да вярва, че след смърта има нещо или не. Тя избра варианта с абсолютния край.  т.е. не всички деца искат непремено да вярват в звездите, цветята и т.н. Оставете ги сами да изберат.
Когато бях малка майка ми ме беше оставила с впечетлението, че бебетата излизат когато се "разцепи" коремът на майката. В ДГ водех ожесточен спорт с дете, което твърдеше, че излизат през вагината. Когато разбрах, че все пак то е право, бях много обидена на майка ми, че не ми е казала истината. И се зарекох винаги да казвам на децата си нещата такива, каквито са.
Каквото и да им кажете, важното е да не проличи страхът ви. Баща ми много се страхува от смъртта. И това се предаде на мен. Едва в по-късна възраст, благодарение на съпруга ми, се научих да гледам на нея като на нещо естествено и нормално. Готова съм винаги да говоря на тази тема с дъщеря ми спокойно, без да драматизирам.
Обаснение е, че ако хората не умират, няма да могат да се раждат нови бебчета,
защото няма да стига мястото, храната, водата.
Относно червеите, хич и не мисля да навлизам в подробности. Има още много време докато научи що е то биологично разграждане и как функционира хранодсмилателната с-ма на червеите. Всяко нещо с времето си. Истината, но лъжичко по-лъжичка. детето само показва по колко е готово да поеме.

Отговора: Не знам!!! В приказката не се казва защо! Аз така бих казала.. понякога и ние нямаме отговори на въпросите...

Преди няколко месеца сме я чели, и вече сме я върнали в библиотеката - но доколкото си спомням: Франклин намира умряло птиче и започва да се чуди. Някой (не помня кой) му казва, че птичето е остаряло и умряло. И той се уплашва. Тръгва при приятелите си и насам-натам, но по стечение на обстоятелствата или просто защото слухът му вече е наострен, все дочува неща за старост и смърт. Вечерта у дома е вече в полу-несвяст. Баща му го пита какво става, и като разбира, му казва, че това е така, но е толкова далечно, и животът, който предстои е толкова хубав и вълнуващ, че по-добре да мисли за него. (Нищо по-различно всъщност от това, което ми е казвала майка ми, само че при мене не действаше.) Не помня обаче какво ставаше с птичето - дали Франклин го погребваше, или това беше от друга книжка на същата тема. В нея със сигурност имаше погребение, и на децата този жест на грижа беше подействал доста успокояващо.

Ааа, да ти кажа съвсем нормално си ми звучи... та нали ние ядем прасенцата, пиленцата и други животни... защо да не ни ядат нас червеите. В крайна сметка на тази планета няма излишни същества! Всичко са полезни, независимо на нас хората как ни се вижда..

Моят извод от темата.... човек представя смъртта спрямо собствените си религиозни възгледи... едни са като мен - атеисти, други са вярващи в някой бог. Всеки да представи нещата спрямо собственото си усещане!

Разбирам!!!
Това, което си мисля, е дали пък не ги лъжем, ако им казваме, че има само НИЩО или само материален кръговрат (което си е нищо, все пак не сме цветя, цветята не се тревожат дали ще живеят или ще умрат, нямат усещане за вечността, каквото имат децата ни)! Дали няма да се почувстват и те излъгани като теб с пъпа и вагината, ако един ден умрат и се окажат някъде и се попитат - Защо ми казаха, че ставаме само на пръст или нещо такова! Ами то аз съм тук и е трябвало да помисля по-рано за това!
Разбирате ли?
Затова си мислех, че може би, ако не знаем, най-добре е... Анда да каже, че не знае... абе, да каже това, което мисли!

Ааа, ей това исках да кажа на Анда за погребението на мечето, ма не намерих точните думи!!!!

Ще ти бъда много благодарна да провериш точното заглавие.

Аз нищо сигурно не съм и казала. Обясних й, че никой не знае. Някои, като мен вярват....., други, като баща й, не.
А ритуалите наистина са много важни и действат много успокоително дори и когато не се приемат буквално, а символично.

И аз съм съгласна.


Ама Ваче, разбирам те, но все пак не сме прасета! Прасетата нямат душа като нас! (Или смяташ, че сме на едно ниво?) Ако бяхме като прасетата, децата ни, а и ние, нямаше да се плашат така от смъртта! Според мен е ужасяваща идеята за едно дете, че ще бъде изядено, както ние ядем прасетата. Защо децата ни се разграничават от храната, която ядем! То, детето, има някакво чувство за идентичност, разбираш ли? И това чувство някак си аз не бих искала да наранявам! Ако му кажа това с прасетата, той ще стане първо вегетарианец, след това може да спре и да се храни, защото може да повярва, че и цветята са като него - съвсем сериозно ви говоря, мъжът ми също някак си така представя нещата и Даниил е казвал, че не иска да яде месо... той е на пет...

Много хубава тема. Не много отдавна имаше подобна, можеш да я изровиш.
Сега нямам време / за съжаление/, но довечера ще се включа.

Ако на едно дете до определена възраст не се дава месо и не му се обяснява, че хората го ядат, то ще е ужасено, ако изведнъж му тропнат в чинията едно пиленце, което за него е живо, чувстващо същество, но не и храна. Същото е с червеите - ако за това се говори като за нещо нормално, то и то ще бъде възприемано така. Но все пак трябва да стане след определена възраст. Макар че често се питам, дали не е по-добре неприятните и страшните неща да се обясняват още преди детето да може да ги осъзнае напълно. Един вид приемането да стане по-плавно и неусетно.

Какво набирах досега и къде отиде...ама и аз съм една Червена шапчица!
Така, сега за Анда и за всички вас, какво прочетох в книгата "Трудните въпроси". И понеже не ми се набира пак, ще резюмирам:

"Глава 6 - СМЪРТТА, крайната цена на живот." В това заглавие според мен се крият много отговори.
Акцентът е поставен така: "Има една универсална ценност, една универсална истина: Животът е добър. Да помогнем на децата да оценят живота като дар и всичко, което той предлага, е основното в уроците за смъртта." Т.е., ако животът все някога не свършваше, изобщо нямаше да е интересно.

Дадени са и примерни въпроси и отговори, които лично на мен не ми се сториха убедителни, но ако проявите интерес (и ме почерпите ), ще ги препиша отново!

О, съжалявам - бях забравила, че има такава тема.
Моля блажка да ме извини. Нищо, предния път май не бе разнищена докрай.

Проявявам интерес

 
преписвай и се "подкрепяй"

Моята идея беше, че децата ни имат един тънък усет за вечността, за душата си, за себе си, и се разграничават от животните също (пилето не е като нас) - усет, който ние може и да сме загубили, - и се притеснявам, че ако им казваме, че сме само кръговрат на материята, им отнемаме нещо - вярата в ДУШАТА им, което е вярата в СЕБЕ си! Разбирате ли?! Защото животните нямат чувство за ИДЕНТИЧНОСТ.
Не знам дали се изразявам точно, но децата някак усещат, че не сме само част от кръговрата, че имат нещо повече... т.е. идеята за кръговрата не знам дали не ги притеснява по някакъв начин или не ги прави твърде материалисти?
И затова тези въпроси за смъртта са толкова важни, а аз не искам да им отнемам на децата ни нещо важно! (Спомняте си Пипи, която не искаше да порасне, т.е. да порЕсне! Знаеше, че нещо ще изгуби, нали? ...Аз по-късно съм повярвала в "нематериалното", имам предвид, но това е било малко като връщане в изгубеното детство, т.е. като в повторно повярване в нещо, в което са ме убедили да не вярвам, нещо като завръщане към истината и към себе си. Вие смятате ли, че това чувство, което децата имат, е глупост?)

Не мога да й намеря заглавието на тази книжка за Франклин, но ще търся още по-късно. Сега трябва да ставам от компютъра, че ме гонят да играят spooky I spy, ей това са момчетата.

jabushka, ето ги различията.. Честно казано аз не вярвам да има душа. В този смисъл човека и прасето разлики нямат. те са единствено биологични... от различни видове сме. Сходно е, че сме бозайници... Няма смисъл да спорим, защото големия човек предава собствените си страхове на децата си. Ако за теб идеята е ужасяваща и за него ше бъде. Ако аз обясня на дъщеря си, че хората, както междувпрочем и прасетата ги изяждат червеите тя няма да го приема за нешо ужасно... Идентичността си е идентичност.... не виждам връзка м/у вегетарианството и темата. Ти също не оспорваш факта, че червеите изяждат човешкото тяло.. ама не си вегетарианка (предполагам!). нищо против вегетарианците нямам, това искам да отбележа! Защо мислиш, че това ще повлияе на детето?

А за цветята... чакай сега... цветята поникват от семенца... и това те ще го разберат един ден.... и какво тогава....

В случаите на вярващи хора приемам единствено обяснението (уважавайки вярата на хората), че има душа, която е нетленна и тяло. тялото се заравя в земята и го ядат червеите, а душата отива едикъде си... където вярват съответните хора... но неща, че стават звездички и цветя просто са в пълен разрез с мисленето ми...

- не се изразих правилно - не в "нематериалното", щото материално- нематериално, не можеш да направиш разграничение - във вечността и в това, че ние имеми нещо нещо повече от обикновения кръговрат на живота - това ми беше мисълта, и съм убедена, че децата ни имат това чувство също...

Не съм чела цялата тема......
Децата ужасно се разочароват като разберат, че близките им ги лъжат......казвам от личен опит
Темата за смъртта е много важна........мисля, че трябва да се казва истината " Човекът почина и вече няма да бъде при нас........На всички ще ни е мъчно за него, защото беше много добър.....няма да се върне повече.....затова плачем"...Нещо такова, достъпно за деца, но достатъчно сериозно и истинско.......
Като бях на 6 почина малкото ми братче......Тогава всички ме лъжеха, дори не искаха да ме водят при него, но аз ЗНАЕХ, че е умрял.......Незнам как ги научават децата тези неща....знаех и се чудех защо всички ме лъжат...........и не ми беше мъчно за брат ми, а за това, че на мама и е мъчно за него .......
Смъртта е нещо естествено и не трябва да се превръща  в драма.......или лъжа........

Много ти благодаря, Лекси! Предпочитам бира, наистина!

По темата: "Смъртта придава стойност на живота. Освен това ни ограничава във времето, а това ни мотивира да действаме. Хората са склонни вечно да отлагат- ако я нямаше смъртта да ни мотивира, нямаше да свършим нищо. (това за мен се отнася на 100% ).

"Че животът е добър, не означава обезателно, че смъртта е лоша. Тя е болезнена. Скръбта на детето може да е полезнал Авторите твърдят, че болката на детето сега, ще се превърне в емоционална сила по-късно." (Не ми е много ясно как, аз лично се разнебитвам от всяко погребение!?!).
"Децата са различни от мен и теб - Всеки скърби по свой собствен начин - няма двама, които да преживяват смъртта еднакво. Малките деца (под 5 г.), обикновено я преживяват като раздяла. И тъй като нямат необходимото абстрактно мислене, гледат на нея като временна или обратима. Важно: (според мен!) - понякога детето погрешно вярва, че смъртта е наказание - последствие от негово действие."

Сега съветите:

1. Подгответе го: смъртта е част от живота;
2. Позволете на детето да бъде съпричастно (не толкова да присъства на погребението, а да участва в ритуалите по сбогуването с починал близък!?! - ей това, не ми го побира умът);
3. Кажете истината;
4. Използвайте приказки и метафори;
5. Говорете за чувствата;
6. Използвайте силата на докосването;
7. Нежно и внимателно поправете погрешните разбирания (че някой си е отишъл заради тях!);
8. Вдъхнете увереност;
9. Ангажирайте ги;
10. Ангажирайте други хора;

Ето някои от предложените въпроси и отговори:

В: Какво е смъртта?
О: Смъртта е, когато тялото спира да работи завинаги. (При малкото дете, простият конкретен отговор е най-подходящ.)
В:Ти също ли ще умреш?
О: Естествено. Всеки умира един ден. Но смятам да живея още дълги години, преди това да се случи. Затова се грижа добре за себе си. Спортувам, внимавам какво ям. Не взимам наркотици и хапчета, освен предписаните ми от лекаря. Карам внимателно. Както ти казах, смятам да живея дълги, дълги години.
В: Какво се случва с нас, след като умрем?
О: (Зависи от духовните ни вярвания.), но например: "Това е добър въпрос, на когото хората се опитват да намерят отговор откакто съществува светът. Ако вярвате в задгробния живот и го споделите с детето, това може истински да го утеши.



Това е горе-долу! Постничко ли ви се струва? И на мен, но кой въобще мисли, че е възможно, отговорите които търсим да дойдат наготово, просто ей така!

Точка! Досега писах. Сега започвам да ви чета.

jabushka, аз пък мисля точно обратното. Докато са малки, децата се чувстват част от "цялото". За тях всичко е еднакво. Камъчето говори, животинчето чувства  и т.н. Т.е. всички и всичко си прилича и отговаря на един общ модел. Едва по-късно детето започва да смята своят биологичен вид за "по-висш" и с по-различна съдба. И причината за това е, че за разлика от другите живи същества осъзнава тленността си. Страхува се от нея. Идеята за "безсмъртие" го успокоява. Е, аз предпочитам да "намаля" до колкото мога страха на детето си, а не да го успокоявам с красиви приказки със съмнителна достоверност. А мога да го успокоя, като му говора толково често, колкото иска за смъртта и то без да показвам собствения си страх.

Vili.P , мерси сега внимателнои ще прочета всичко.

За теб няма да е ужасяващо да те изядат като прасе и да не остане нищо след теб???? Не те е страх от смъртта, сиреч? Ти си рядкост!
Не съм предавала такива чувства на сина си, обаче! Никога не съм се ужасявала от смъртта, не и външно. Само че ... децата сами имат това чувство!
И тази връзка за тяло-душа - как да няма връзка с чувството за идентичност? Прасетата са част от кръговрата, те нямат чувство за идентичност и не се тормозят с такива въпроси от малки, за смъртта. Именно това казвам, че определя децата ни като хора, като нещо повече, и че не искам да отнемам нещо важно на децата ни...
Не смятам, че душата е отделна част от тялото ни - тяло и душа са свързани. Ние идваме на този свят с тяло и душа, душите не се появяват без тялото на бебето... а като те боли зъб, ти е кофти и настроението, ако щеш! А като опиеш тялото си с вино, на душата й става хубаво!

Аз мисля, че децата не ги е страх от смъртта...тя е толкова интересна за тях, колкото и всичко останало.....но и зависи как му я представиш........както всъщност и всичко останало 

??? Моята дъщеря, на една година и половина, не си говори с камъчетата! На котките ръмжи! Но види ли човек, грейва в усмивка! Не мога да повярвам, че едно малко дете не прави разлика между предметите, животните и хората! То знае кое ще реагира на неговата усмивка (това е душата), на неговите сълзи - няма да отиде да се оплаче на камъчето, че е паднало, ще тича при мама!
Идеята за безсмъртие е нормална, никое друго същество на тази земя я няма. Разбира се, че го успокоява! Именно и аз това питам - защо искаме да сме безсмъртни? Явно тук има нещо! Ами ако му кажем, че не сме безсмъртни? А се окаже, че сме?

Хич не ми е ужасяващо, че ще ме изядат червеите. Абсолютно ми е все тая какво ще стане с тялото ми след като умра. Преди години ме беше страх, вече не. Ужасявах се, че ще умра. Малко, ала Нерон - "Какъв велик поет загива". Сега съм на другия полюс. Смъртта ме плаши единствено с евентуалноата болка и фактът, че ще липсвам на близките си. Но човечеството нищо няма да загуби от моя край. Нито ще мога да избегна смъртта. Просто фактите са такива и с времето се научих да ги приемам спокойно.

Вили, благодаря ти. За втората точка - мисля, че става въпрос за възпоменателни ритуали - неща като поливане на цветята на гробищата, разговори за дадения човек, та дори и в ритуалното хранене след погребението.
Аз съм ходила на гробищата като малка (9г) - не правех връзка със себе си.

Vili.P Благодаря !

jabushka децата до 5 г. не се страхуват от смъртта... Vili.P е дала в цитата защо.. нямат абстрактно мислене. Затова приемат смъртта като раздяла...
За страха.. не си ме разбрала... разбира се, че ме е страх, но я се замисли моята база от знания каква е и каква е на детето ми на 3 г. Страха от смъртта идва доста по-късно от третата и петата година. Тук говорим точно за това. Аз имам страх от смъртта доста от скоро. Вече съм на 33 г. и страха ми е от няколко години. Сблъсквала съм се със смърт отпреди това, но не ме е било страх. Честно казано майка ми никога не ми е казвала нищо за душите, за звездите и пр.
Имам  колежка дето беше казала на детето си, че баба му е отишла надалеч или при звездичките, не помня точно. После на една задушница й се наложи да я заведе на гробищата и се чудеше сега аджеба какво да обяснява на детето... как баба му е хем при звездичките, хем е тук в тоя гроб. Примери такива има много...
За изяждането от червеите.. ми не ме е страх, че ще ме изядат. Какво ми пука, нали няма да съм жива... Това което е, че ми е НЕПРИЯТНО, самата гледка би ми била неприятна приживе... затова искам да ме кремират! Не че има особено значение за мен самата, ако искаш го приеми като каприз след всичко което написах.

Идентичност - съвсем се обърках какво искаш да кажеш с тази дума в постингите...
Това с душата наистина смята повече да не го кометирам, защото не вярвам в него... няма смисъл, нито ти ще ме убедиш, нито аз теб  

Според мен това е така, защото ако не си позволим да изпитаме болка, тя се превръща в комплекс. Изразяването, позволяването на емоциите, и на болката, а не страха от нея, те правят силен. (Аз затова уважавам мъжа си - защото съм го виждала да плаче! Има мъже, които толкова се стахуват за репутацията си, че никога не плачат - според мен това не е сила, а слабост, а сила е да имаш спокойна представа за себе си и да не се срамуваш от слабостта си-- може да греша, но ми звучи здравословно!)
Благодаря за преписаното! Хубаво е!

На secretgarden - не знам за всички деца ли важи, но моят син се страхува от смъртта, аз също се страхувах... Страхуваше се, преди да съм му говорила за какъвто и да е Господ, небеса или вечност (или за прасета, които ядем или каквото и да е! ... ) - аз и гледам да не използвам много думата небе и по принцип не съм инициатор в разговорите със сина ми и не му тъпча главата с религия. (Много ми се иска да мога и аз да знам как да си правя шрифта малък от време на време, че много от нещата, които казвам, не са много важни!)

jabushka, прекаленно буквално ме възприемаш. Има толкова приказки и филмчета в които героите са неудошевени предмети и децата ги възприемат по същия начен, по който възприемат и тези за хората и животните. Разбира се, че от най-ранна възраст правят разлика между неудошевен предмет, живо същество и човек. Но не мисля, че се смятат зе нещо повече от заобикалящия ги свят. И по-лесно биха възприели идеята за кръговрата.


 

Нали се сещаш, че точно това същество си е съчинило подобно нещо, за да се утешава!!!! Аз пък мисля, че думата безсмъртие има съвсем друг смисъл! Човек е безсмъртен с това което е оставил. Някои са смъртни, щото не са оставили нищо след себе си, а други са оставили и направили толкова, че векове живеят.

Ти през цялото време изпадаш в някакви условности, ако сме, ако не сме.. Защо тогава прасетата да нямат душа?

Лекси  за всички постинги дотук!

Мерси Същото и от мен.
Тамън мислех да се отеглям без бой

Между другото, в първата серия на Цар Лъв Муфаса много хубаво обясни на малкия Симба тези неща. Съвсем простичко му разказа за кръговрата на живота, за мъртвите и това как си спомняме за тях и ги пазим в сърцата си. Много приятно, просто и истински описано беше.

Ааа как ще се оттегляш!!!
Мисля, че темата еполезна за всичко точно заради противоположните мнения. За всеки има по нещо!

Да, ама защо ни е да се утешаваме, а животните не им трябва да се утешават?! Има нещо гнило тук, това казвам аз!
А моят син се страхува от смъртта и не отскоро, много отпреди 5-годишна възраст, и както казах, нищо не съм му говорила на човека! И аз се страхувах! Просто, както каза Лекси ли беше, ни се иска да сме вечни - и на мен ми е странно как това е възможно от толкова ранна възраст! Но явно децата нещо усещат, и това ги прави нещо повече (а не по-късно, когато осъзнаят това или онова) и за мен това е доказателството за съществуването на нещо повече при нас от при животните и ни "идентифицира" - кара ни да се осъзнаем като Някои, а не като никои, и съвсем нарочно те възприемам буквално, Лекси, защото именно това е важно, според мен - че децата от съвсем малки правят разграничение между живото и неживото, между осъзнатото и неосънатото, и прочие, така нататък - пак идеята ми за идентичността и разликата от "идеята за кръговрата", но понеже не се изразявам ясно, макар и според мен това за децата е някак важно, та няма и аз да се опитвам да го обясня... пък и няма смисъл, нали важното вече го е написала Вили, съвсем синтезирано и хубаво!!! (иначе и аз не се страхувам от червеите, повече се вълнувам къде ще отида след това! пък и трябва да пооправя къщата! )  

Ооо, Дара, много си права!!! Александра обожава Цар Лъв и дори разиграва сцената, в която Муфаса пада от скалата... с голям патос я играем.. Тя между другото не ми е задавала въпроси за смъртта, но гледайки Цар Лъв със сигурност е попила нещо. понякога децата ей така си обясняват някои прости неща...

НЕ можях а и не ми е сега да чета цялата тема - дано скоро не ми се налага...
Но ще кажа, че за мен са много хубави приказките на Андерсен - вярно че там умрелите деца стават Ангели, но и това е вариант, а са тъжни, но и нежни по свой начин...

Добре де... кой е казал, че животните не искат да ги утешават!!! Според мен не може да се твърди това нещо! Защо мислиш, че те не страдат когато умре някой от вида им. Знаеш ли, че птиците създават двойки, които в повечето случаи са докато умрат. Знаеш ли, че когато загубят партньора си толкова страдат, че умират. Ето затова е нелепо да го кажеш това!
Сега си тръгвам от работа, но утре с удоволствие ще се включа пак  
jabushka да не се разсърдиш.. само си разсъждаваме тук   

Момичета, ама къде само ме запокитихте с тази тема !

Мисля си за един стих, според който: "гробът е една квадратна нула, в която всичко започва отначало"! (Много успокояващо, нали?)
После се сетих, как през пролетта, бяхме с мъжът ми в един манастир в Сърбия, за който ни казаха, че пред иконата на Богородица, всички желания се сбъдват! Аз имах само едно! Не спонтанно, а обмислено: Искам да бъда първа! За да не страдам от липсата на близките. Сега си давам сметка, че подобно желание може да има само един завършен егоист. Какво да направя! Страхувам се от болката...Много!

Vache, да ги събираме децата! Само ще кажеш - ти ли към Пловдив, или ние към София! Няма да ви се извинявам за офф-а, момичета. Много оф ми стана! Пък и всички са поканени!

Разбира се, че страдат, когато някой умре... (Виж, това, че умират, не знаех, но ти вярвам напълно и е невероятно!!! Радвам се да уча нови неща и на теми за разсъждение - или за помрачаване на съзнанието, и не се обиждам - защо? Ти не грубиянстваш, а и аз само мъжа ми го приемам лично! )
Не, не казвам това, виждаш, че не казвам това! Казвам, че нямат нужда от това да се утешават с мисълта, че са вечни, те не се тормозят с въпроси като тези на децата ни, те не знаят нито че са смъртни, нито че са вечни. Нямат "само-идентичност" . Това казвах. Или ти мислиш, че животните може би разсъждават над тези неща!
Нищо де, съвсем променихме сега темата, а Вили го е написала (преписала) хубаво, тръгвай на работа, и аз да върша работа!  

Наред с интелекта, чувствата и т.н човек е получил и един друг дар - самоосъзнаването, част от което е и знанеито за собствената тленност. Ако се научи /защото това се учи/ да приема смъртта, той ще получи нещо в замяна, а именно ще може да цени това което има тук и сега, ще върви напред, защото ще знае, че пътят му може да свърши всеки момент и преди да е направил много от желаните крачки. Та в този смисъл смъртта носи и нещо добро. Ако бяхме бъзсмъртни, ако бяхме сигурни, че няма някой над нас, който да ни съди, дали бихме ценили толкова живота и дали бихме го живяли така, както като смъртни?
Сори, малко объркано стана

Лекси, ама хич не е объркано...С риск да ми излезе прозвището "Вили - цитатът!", пак се сещам за нещичко. Има една книга на мой любим автор - Милан Кундера, казва се "Непосилната лекота на битието" Само забележи - хем непосилна, хем лекока...Не ме карайте, моля сега да цитирам . Самосъзнание, емоционална интелигентност, поетична душа (усещам те такава), хората, с подобна чувствителност са много, много крехки, раними, безутешни...Тук вече няма рецепти. Усещането ни боли и се отпечатва различно!

Съгласна и с Вили, и с Лекси! Лекси не е неясна, напротив! ...
А по въпроса за спора ни с Ваче - то всичко тръгна от моите разсъждения хубаво ли е или не да казваме на децата си версия като тази за кръговрата, защото според мен децата ни усещат, че има нещо повече, и дали с нашите закоравели души няма да им отнемем по този начин нещо от душите техните! Казват, че всеки човек се ражда вярващ (в Любовта, Доброто, Вечността, каквото и да е), (явно душите ни искат да са безсмъртни), идеята ми беше да не отнемаме тази вяра ... Не става дума да им създаваме илюзии! (Но ако, както казва Лекси, смъртта е краят на живота, то как точно тя, смъртта, му придава смисъл - та нали в крайна сметка точно заради това всичко губи смисъла си! иначе е вярно, крехкостта ни прави по-уважаващи нещата..)

Vili.P  
jabushka, няма универсален отговор. Зависи от детето. То само подсказва кое обяснение е правилното за него. Предполагам, че повечето деца имат нуждата в началото да вярват, че след смъртта животът продължава под някаква друга форма. Но не трябва да забравяме да казваме "може би", "хората вярват" и т.н. т.е. да оставим отворена вратичката и за другото обяснение след време. Дъщеря ми не е много чувствителна и впечетлителна и затова рискувах да й предложа и двата варианта. Учудващо, но тя избра да вярва, че после няма нищо. 
А относно смисъла... Смъртта от една страна може и да обезмисля съществуването на конкретния индивид, но пък от гледна точка на обществото има смисъл т.к. тласка колелото напред, освобождавайки място за "нови сили", примерно .

  Хубаво е ,че има нещо по -лайт ,за да се обяснят тези въпроси.
 Дъщеря ми също се сблъска със смъртта много малка..нейно приятелче в градината загина с родителите си в катастрофа...помня как децата от градината споменаваха,че детенцето е вече ангелче...дъщеря ми дори я сънуваше с бели крилца..от този момент никога повече не ме е питала...мисля,че й беше ясно...

Ама много съм застреляна, не е Франклин, а Каю , Caillou Learns He's Getting Older , съжалявам за объркацията.

Чакай аз, каквато съм бъбрица, да побързам да ти отговоря! За смъртта, която осмисля, от гледна точка на обществото и пр. какво си мисля аз. Та така, чувството за вечност или желанието за вечност - както искаме да го наречем сега - при децата според мен е хубаво нещо! Нека го свържем с твоята идея за кръговрата, камъчетата, природата (аз по-горе не се съгласих с теб, защото едно дете не може да се почувства Едно (в единство) със света, ако не се е почуствало Едно с друго човешко същество, с друга личност - с майка си, както се случва в повечето случаи; ако не е получило любов от нея - затова държа на тази "личностност" все)!
Ако смъртта е краят на съществуването на нашата личност, какво ще стане с обществото? Това, което и става! Ние ще живеем, само за да ЖИВЕЕМ (съществуваме) по-добре - да си угаждаме, да ни е приятно, и много бързо ще се превърнем в едно общество от угоени прасета, доволстващи индивиди или префърцунени еснафи! Аз живея в такова общество! Тук хората не се интересуват от нищо друго, освен от неща като къщата им, колко пари взимат, какви дрехи носят, дали ще отидат на хубава ваканция, дали ги осигуряват добре, дали здравната система се грижи добре за тях, е, някои по-"комплицирани" говорят и за нещо друго! Не зная дали ме разбираш, но за мен това е много безсмислено и тягостно, това са малки неща! Както казал един малък човек веднъж на майка си: "Ние живеем, ама все едно сме умрели!" Убедена съм, че децата ни чувстват света по друг начин, по-голям, по-богат, по-дълбок! Това не искам да им отнемам! А на мен ми вържете устата вече! Макар че ми е много приятно да си говоря с вас, защото сте ми единствената компания, макар и да не се познаваме лично! Но, има време за всичко! 

Е, с някой се познаваме и лично

Вили, тамън щях да кажа, че това е абсолютно егоистично!!! Значи ти да е страдаш, а другите...?!?М? Истината е, че и аз съм същия егоист...

За срещичка... може по средата м/у Пловдив и София 
Сега лятото щъкаме напред-назад, все някой ще намери време

Ами аз гледах филм за едни щъркели, двойка бяха. Единият се разболя през есента и не можа да излети. Другият също остана с него. Болният умря... другият също след него, може би от студ, не знам.. но птиците създават в общия случай двойки за цял живот! Папагалите примерно ако са двойка не бива да се разделят, защото умират без другарчето си. Ако си купуваш папагал да знаеш... или купуваш двойката или си търсиш сам папагал.

А животните може би разсъждават, не знам.. затова не го изключвам...

Аз бях на 5-6 години, когато почина прабаба ми.
Не зная как, но наистина още сутринта, когато я видях да "спи" в леглото някак си знаех какво се е случило.
Тогава ме пратиха при съседите на първи етаж. Видях как я изнасят, а те си мислеха, че не разбирам.
Беше ми мъчно, че не можах някак си....сега бих го нарекла "да се сбогувам"..но тогава не знаех за какво точно ми е мъчно. Най-много ми беше тъжно за баба ми, която плачеше когато си мислеше, че не я виждам.

После с дядо ми същата история, хем вече бях голяма...на 13. На погребението ме оставиха вкъщи и се чуствах ужасно.

Според мен на децата трябва да се говорят прости и вярни неща.
Факти, поднесени внимателно.
Покрепям мненията в тази насока:)

     

И аз съм съгласна!
Пък и е важно да ти дадат да се "сбогуваш" с човека - поне на мен са ми позволявали досега повечето пъти... (но не знам как щеше да е било, ако и аз бях на пет - за пръв път бях на 17...)

Много ме вълнува темата. Напоследък синът ми, който е на 7 1/2 ми задава въпроси на тази тема. Споделете точно какви въпроси ви задават, защото въпроса определя и отговора, в голяма степен.

Той ме попита първо дали ще умре и какво ще стане с него. Обясних му, че когато остарее всеки умира, но не знам какво става след това, защото досега никой не се е съживил, за да разкаже какво става след това.

След известно време (сигурно е говорил с приятелите в детската) ме попита аз като умра и се преродя дали пак ще съм му майка. Този въпрос ме стъписа и не знаех какво да кажа, обясних както и предишния път като добавих, че животът е прекрасен и човек трябва да му се наслаждав, да е грижи за себе си, за да е жив по-дълго време.

Пак след известно време попита колко дълго духовете на умрелите живеят сред нас. Явно говори с приятелите в детската. Обясних, че не знам дали духовете на умрелите са сред нас, пак защото никой не се е върнал, след като е умрял, за да разкаже. А той каза, че щял да избрети машина, която да направи стария човек пак млад, за да не умира. Тук вече не знаех какво да обяснявам, а само му пожелах успех с машината.

Мисля си, че не съм задоволила любопитството му и не зная какво конкретно да отговарям. Той не приема идеята за край, както и повечето деца, страхува се от края и очаква от мен да му дам надежда. Може би това, че иска да изобрети машината е неговото "спасително островче", което е намерил докато се е страхувал, мислейки по този въпрос.

 ох не мога да изчета цялата тема но се включвам за да ви разкажа мочт опит...Моята майка почина когато бях на 19,много плаках много страдах но не заради дълбоката философия на смърта а защото ми беше мъчно,много мъчно!Но такива неща се случват,ТЕ СА НЕЩО НОРМАЛНО и като такива ги приемам като нещо нормално....колкото и да боли.За щастие когато бях на около 16-17-18 баща ми ми разби всички илюзии за величието на човека казвйки ми че между мен(човека) и едно дърво (или животно) няма никаква  разлика-всеки се нуйдае от слънце и вода за да живее.....това че аз съм била велика и че имам съзнание и амбиции и колко много разбирам света и живота се сгромоляса с простичката истина че всичко това е за да живея по-добре,така както дивите животни намират по-добрата полянка с по-добрата трева за паша и също като мен и теб се оглеждат за врагове от другото стадо или индивид.
 с една дума -стремеж за по-добър и сигурен безопасен живот...
Никога вкъщи докато бях по малка и живеех с родителите си не се е изпадало до паника и криене за загубата на някой човек-давано ми е да разбера че тези неща се случват за съжаление,но ние сме безсилни,че болката трябва да се изстрада, да вземеш времето което ти е необходимо за да я преодолешш така ,че поне малко да ти олекне, поне малко наистина защото тази болка не престава но става преодолима когато признаеш че я има.
БИла съм на погребението на мои приятели от блока ,от тайфата ( на около13 годишна възраст),но да си призная освен болката имаше и любопитство което някак си ти отваря очите по друг начин.наред с болката която изживяваш, изживяваш и извора на знание от опита-преживяваш погребение.И понеже винаги е било мистика и  отбягвана тема на теб ти е и любопитно наред с мъчното.........Така е децаста са изследователи.Ако не им наложете вашите страхове,Вашите ужасни мисли и титанични страхове от безкрайно черното и лошо явление наречено смърт те има шанс да приемат всичко това по един много обикновен начин като за "нещата от живота".не правете темата за смърта непременно трудна
   Когато ходя на гроба на майка си в Сливен винаги взимам дъщерите си с мен.Плача винаги защото ми е мъчно,не крия сълзите си.А те ме утешават"не плачи мамо,не искаме да ти е мъчно,нали значаеш че тя много те е обичала а ти сега обичаш нас..."......... те сами го изрекоха ,сами се сетиха за тези думи.....И смятам че това се длжи на моето НЕприкриване и старателно отклоняване на темата.КОгато ми е мъчно или се разплача за някой спомен за майка си винаги им казвам когато ме попитат,КОгато ги слагам да си лягат понякога им казвам че моята майка така ми е пяла или че така ми говорела,така ме завивала.....
КОгато ми е мъчно ми е мъчно,казвам защо ми е мъчно.Племеницата ми беше на 4 когато моята майка-нейната любима баба почина,Не беше на погребението! просто искахме да ч предпазим от многото хора и голямата скръб и паника-не от срещата със смърта.Когато всичко отмина още на следващия ден когато тя ппопита  я заведохме на гробищата,казахме и още преди да отидем-не и направи голямо впечетление (забележете -любимата баба).просто баба и я намаше и тя реши че един ден като стане много стара ще се видят защото че и отиде на гости.Ние ревнахме с баща ми и сестра ми а тя опули очи и каза :"ама защо плачете сега ,нали така става..."-на 4 години.
мнооооооооооооого дълго стана ,ама защото някак си преекспонирате нещата,много сложно ги обяснявате,пък те просто съществуват.Говорете им така че да имат идея за смъртта ,да не е някойя супер непозната страшна странница,оставете философиите и круговратите за момента в който те ще пораснат и сами ще ви изненадат със сентенция много по-ясна от тази която вие сега се чудите как да формулирате и обясните....
Филмчето с цар Лъв е наистина добро попадение,или пък как Фабрицио умря внезапно и колко страшно плака после Елиза.оставих  дъщея ми да гледа серията-изстрада 30 секунди мъка на елиза гледайки кадрите и полсе каза нещо от сорта на искам сладолед и айде да ходим да караме колело-ДЕЦА к`во да ги прайш......

Точно това обяснение аз не харесвам по принцип. По-горе съм обяснила защо. Животът само за да му се надслаждаваме ли е? Ами онези, които нямат възможността да му се наслаждават? Хората в тежки условия, война? За тях по-добре да не живеят ли е? Има все още нещо друго, освен това да се наслаждаваме на живота!
А и какво ще стане, ако се случи така, че, недай си Боже, умрем преди да сме успели да живеем по-дълго (много хора умират, не когато остареят)?! Тогава вероятно много от смисъла и целта на живота се сгромолясва в главата на едно дете.
И стремежът му цял живот ще е да изобрети машина за не-състаряване? За без-смъртие? Един пропилян живот?... Преувеличавам, но ... това е западното не-приемане на смъртта (другото пък е твърде повърхностното й приемане.)

И как живее човек, ако само за това живее? Аз си мислех, че при нас, хората, има нещо повече...

Това са по-скоро разсъждения, отколкото идеи за това какво да казваме на децата си!

Амели , много хубав пост.
Съгласна съм с всичко.
Това, което е направил баща ти, при мен го направи мъжът ми - помогно ми много.

Смъртта е плашеща за всеки, но ако открито я погледнем, опитаме се да я проумеем и приемем, тя вече не е толкова страшна.

jabushka, мащабите са различни, принципът е същия. Човекът може и да е повече, но за мен е все пак бръмка от цялото. Трябва малко смирение и уважение. Погледни света от страни, а не през твоите очи. Сама за себе си и за близките ти ти си уникална, но за всички останали - напълно заменима. И твоето съществуване и това на един заек например имат еднакво отражение върху Вселената - почти никакво. Когато човекът създаде нещо от ранга на това което природата или Бог са направили, тогава ще го призная за "нещо повече". За сега той е просто един консуматор с характерните за всяко живо същество особености /просто някои са по-добре изразени/.
И защо все търсиш смисъл? Може и да няма такъв. Отдавна съм престанала да се замислям за това. Просто се опитвам да живея така, както смятам, че е редно и толкова.

абе защо така ми се трият постингите докато пиша...



Jabushka, не ме разочаровай.....какво значи да сме нещо повече като човешки индивид..
  откривайки тази простичка истина за която говорих в предният си пост си отворих широко сетивата,отворих си душата....Проумях касотата на цвтето в поляната и открих най искрената молитва и близост до Бога( или както там искаш го наричай)
Това че съм "човек " не ме прави непременно по-висш организъм или пук по-точно по- заслужаващ живот.ДА повече сме ако мислиш за духовните неща ,но те са възможни само когато човек си отвори очите,само когато приеме светът в неговата цялост......

не кариерата ни ,не способноста ни за мислене,не техническата ни гадна еволюция н и прави повече,а осъзнатата радост от живота и Божията благодат да се усмихнеш на изгряващото слъне например...но в този ред на мисли-тя и мравката се радва слънцето....

а що се отнася до това че съм написала по-скоро разсъждения-нали не очакваш някой да ти каже кога точно (отивайки до магазина,или четейки книжка или пък играеики с пръста) и с какви думи и изречения да дадеш обяснения смисъла на смърта.Така става като предаване на клишета.Точно в горния ми постинг е скрит моя съвет-нешата от живота,нормалните неща от живтота , а не непременно страшната тема за смърта.........