Къде завършва границата на възпитанието с бой и започва малтретирането...

Така е. Нито съм от 'никога непосягащите', нито съм майка-звяр. Но понякога голо убеждение не работи и това си е.
Колкото и да сме говорили с Мая и да съм давала най-разнообразни примери, наскоро изхвърча директно на улицата от магазина. Просто като стрела. Не можах да я хвана. Цяло чудо е, че нямаше коли, че не ми се мисли, толкова бързо изтича... Наплесках я по дупето и виках. Бях много разстроена.

Вчера - същото - при това след още повече обяснения и приказки защо не се тича на улицата, нито се излиза без възрастен, хванат за ръка. От магазина - през фоайето - на паркинга, който е много оживен (Била). Черта! Доведох я обратно за ухото...

Ще ме прощавате, но понякога просто няма начин (или поне аз не го виждам).
Да, понякога си изпускам нервите без нужда - случва се. Старая се обаче когато 'извършвам насилие над дете' да не е току-тъй за спорта... Радвам се, че засега ползвам такива методи значително по-малко, отколкото майка ми ползваше за нас. Има ефект значи...

За момента трудно мога да говоря за възпитание на Фелипе, но ще споделя, какво правя в подобни ситуации на безсилие. Аз имам много силна ярост и съм го осъзнала. Тъй като съм противник на насилието над хора (средностатистическа форумарка, ъм), удрям стени, маси, врати и си докарвам синки по ръцете. Това може да бъде възприето като психически тормоз, но е най-доброто, което съм измислила.
Също много ми помага смяната на мястото.
Т.е. бърка в контакта или прави нещо, за което е разбрал, че не харесвам-взимам на ръце и премествам в друго помещение, занимавам го с нещо странично, такива неща. В един момент кляка, все пак АЗ съм големия човек, а не детето и трябва да мога АЗ да се справя с него, защото, както казва майка ми   , като отиде в казармата какво ще правим, трябва отсега да се справяме.

Отговарям на заглавието (по-късно ще прочета мненията):
Възпитание с бой не може да има!
Аз лично, явно поради късмета си с родители, не съм бита. мъж ми също. Насилието поражда насилие. Не винаги родителите са в състояние да запазят самообладание, но боят никога не е решение - моментно сигурно да - колкото да стресне детето, но концептуално - категорично не!
Дано, когато стана родител, да постъпвам като моите - брой до десет и после говори.

Не мисля, че боят възпитава, но като временен "укротител" действа безотказно аз мойте не ги оставям да ми" скачат по главата" , не че ежедневно не пробват безсилна се чувствам, когато съм потретила  по три пъти едно и също нещо без ефект и тогава си отпускам ръцете.....ужасно се чувствам след което.

Е, това пък с бягането към улицата е върха- почти всеки ден се случва и при нас. При положение, че го правят нарочно, въпреки обясненията, някой има ли идея как да стане работата?

Нали правим разлика между "бой" и "пляскане"/"шляпване"?
От личния ми опит и многобройни наблюдения, бих казала, че във всяка възраст децата имат такива изблици на "невъзможност", когато родителят е изкаран извън нерви и е принуден да вземе някакви извънредни мерки. Обикновено тогава се стига до пляскането. Просто децата решават в един момент да станат "лоши" и да проверят до каква степен родителят ще им позволи да бъдат такива. И когато са стигнали границата на допуск, я осъзнават (повече или по-малко), успокояват се и пак се връща "доброто" дете. До следващия път, когато решат да проверят до къде ще бъдат допуснати в "лошотията си"...
Въпросното пляскане има сила само, когато детето е малко и комуникацията с него е затруднена. Също и когато не е овладяло причинно-следствените връзки. То е било лошо сега, съответно мама също е лоша сега, веднага. Но когато поотраснат, децата могат да бъдат наказвани например с лишаване от някое любимо занимание и тогава шамарчето им се струва ласка, в сравнение със "садистичното" лишаване от компютър или телевизия например. За лишаването от дискотека в по-късни години да не говорим... Тогава вече и наказанията стават по-дългосрочни, защото детето вече знае, че има правила на поведение и тяхното нарушаване води до наказания.
Друг е въпросът кой как разбира термина "наказание". За някои най-страшното от тях е боят, за други - седенето мирно и тихо в ъгъла, за трети - мама да ти е сърдита и само да ти мърмори/опява... Всичко е индивидуално. Намирането на верният начин се нарича добро възпитание.

Не знам... и обяснявам, и като видя умряло животинче, разказвам (понеже пита защо е умряло, нали и тя вижда), че го е блъснала кола, защото изтичало на улицата, без да е хванало мама за ръката ('Защо?') и пр. и пр., е няма и няма!

Как` Сийке, да ти кажа право, права си...
Значи така, баща ми (лека му пръст) ме биеше, а майка ми мълчеше. Със седмици... Познайте, кое от двете предпочитах... Изям си дозата шамари, след 10 минути с него вече можеше да се говори. Докато с майка... това вече е мъка...

Ужас, Бу, и аз не знам... Лошото е, че мойта като види, че я гоня хуква още по- силно. Добре, че не го прави на оживени улици. В други случаи пък наближи ли кола както вървим двете казва : "Вземи ме, че идва кола" или иска да я хвана за ръка. Значи се страхува все пак...

След като спря да плаче, сама знаеше защо съм й дърпала ухото - защото тича на улицата без мен и може да я сгази кола. А защо го прави?

Ъм че и аз бях с убеждение, при това абсолютно, че никога няма да ударя... Да, бе, да.
Бях го шляпвала няколко пъти по дупето, само се кискаше и бягаше. Смисъл няма.
Докато вчера, ме изкара извън нерви, баща му спеше, помолих да си играе по-тихо, не то беше крещене, пищене. Нищо, събуди го човека. Преживяхме го.
После вече беше време да си ляга, не иска в неговото легло, три пъти го молих да отиде до тоалетната, нямал бил пиш, питам го "сигурен ли си?", той "Да", "внимавай току що съм сменила чаршафите", гледа ме дяволито, и легна и ме гледаше в очите и се усмихваше и се изпика в леглото. Не преувеличавам, беше нарочно....
И го нашляпах, развиках се, бях страшна гледка. Много му бях сърдита.
Дали ще повторя, не знам.
Ами не искам да го бия, ама в такъв случай какво пък да правя?

Това за мое голямо удивление го открих като дете още, по време на един ученически лагер. Събрали сме се група деца и се жалваме от възпитателните методи на родителите си. Всички малко или много пошляпвани или пощипвани от родителите си... Само едно момче, голям калпазанин между другото, сподели, че никога не са го удряли. Завинаги се запечатаха в мене думите му: "Блазе ви на вас, пляснат ви и им мине. Питате ли ме мене, когато направя някоя беля и после със седмици ми опяват и мърморят вкъщи? Не ме оставят да го забравя никога..."
Често си спомням думите му и се чудя и разсъждавам по въпроса за връзката между провинение - наказание - прошка...

ПП А какво мислите за отказа на родители да наказват по какъвто и да е начин децата си? Аз познавам такива хора, всички те имат големи проблеми с децата си на по-късни етапи...

Ами пробва те... Докъде ще й позволиш да стигне. Поне така твърдят психолозите. Както и, че когато детето открие, че родителят бди над него и няма да допусне да стане "лошо" или да си навреди и пострада, се успокоява...
Търпение на всичи пожелавам и ясни, твърди правила. 

кака Сийке,
Аз съм такъв случай - не са ме удряли (само веднъж баща ми ми удари шамар в късна тинейджърска възраст и избягах от къщи... реакцията ми е показателна)! Брат ми е по-големия, нашите са се учели с него да бъдат родители, т.е. той е удрян. говорила съм в по-късен етап с тях за боя по принцип и мама ми е казвала, че са преценили, че шамарът или пляскането по дупето не са играли никаква възпираща роля. Затова с мен отношението беше различно. Бях много палаво дете, бясна, непокорна, но слава Богу - оцелях и смятам, че съм нормален човек. а непокорството, непослушанието са въпрос на характер. не смятам, че шамарите биха ме усмирили - напротив, биха ме накарали да се съпротивлявам напук!
Другият пример - мъж ми! единствен син! никога не е удрян! съвсем нормален човек, уравновесен, с добра кариера... така че не съм съгласна с това, че такива деца създават гигантски проблеми в бъдеще. всяка генерализация ще бъде погрешна

кофти случка, много кофти. За мен всеки бой си е малтретиране с много лоши последици и мрачни спомени. Казвам ти го от личен опит. Не го мисли , станалото станало, но работи върху самоконтрола си. Ако на детето му е трудно да стои на плажа, просто не ходете, мъничък е много и не разбира още, ще порасне и тогава ще наваксате.