Къде завършва границата на възпитанието с бой и започва малтретирането...

Съвсем права си за рефрена и аз току-що имах нещастието да се убедя в това Големият ми син е на 9 години, много отговорен за възрастта си спрямо малкия си брат (на 10 месеца) и аз започнах да го оставям да наглежда мъника докато ида да взема кухнята (в съседния блок, т.е за около 15 до 20 минути ако има опашка и/или минавам и през магазина). Малкият обикновено спи, а ако се събуди, големият си играе с него и няма проблеми. Преди да изляза аз изброявам - да не дава вода или храна на малкия ако се събуди; да не му отваря кошарата; ако някой звънне да не отваря; ще заключа решетъчната врата, но ще оставя дървената отключена (тя е с топка, а той има ключове и за двете врати в случай на нужда), да не се опитва да прави нещо, което обикновено се прави от мен и т.н. Това е всеки път когато ги оставям двамата. И така - днес се връщам след около 15 минути, а баткото ме посреща с бележка от пощальонката и думите кой щял да я вземе ако не бил той! Полудях!!! Хиляди пъти му е повтаряно да не отваря на никой! Даже и да има възрастен в къщи, отварянето на вратата не е негова работа!!! И ето резултатът от 7-8 години говорене И то е отворил на непозната! Бил видял, че носи нещо!!! (Все пак не е отключил решетъчната врата, само е отворил дървената.) Е, какво да правя, как да говоря на малкия, за да не повторя тази грешка във възпитанието? И как да я коригирам при големия? А очевАдно съм сгрешила... Относно баткото - не го шляпнах, защото не виждам смисъл от този метод - той е на 9 години, твърде голям за такова нещо по мое мнение... Обаче подробно му разясних, макар и с леко нервен тон (но без да викам, успях да се сдържа ) какво точно е направил (че той се чувстваше едва ли не герой, че е бил вкъщи и е взел бележката), как ме е разочаровал, как сега му нямам доверие, как вече няма да го оставям сам в къщи с малкия, как той като е отворил е застрашил не само себе си, а и бебето и т.н... Разрева се А аз се почувствах виновна, сякаш съм го ударила... Не отговаря на психологичното (емоционално) малтретиране, с което ни запозна Деметра, обаче пак се почувствах зле... Не смятам да налагам повече наказания за постъпката му, надявам се да си е взел поука... А аз приемам съвети за подобни случаи
Ето още едно потвърждение... Те уж слушат, уж разбират, а в крайна сметка какво се получава? Щуква им някаква мисъл и правят каквото си искат без да се замислят за последствията...

Далеч съм от мисълта да нагърбвам едно 9 годишно дете с отговорността на 30 годишен Баткото сам изявява желание да се занимава с брат си - просто обича малки деца, колкото и нетипично за момче да е това. Всъщност е всеобщ любимец на всички бебета около нас И предпочита да е вкъщи, отколкото да дойде с мен/нас до кухнята. Даже ме е молил да му оставям малкия когато е буден, а аз да отида сама да взема храната. Е, още не съм се престрашила... Оставям малкия на неговото наблюдение само когато спи, със съответните инструкции какво да прави ако се събуди. Обаче съм взимала малкия с мен, а съм оставяла големия вкъщи с мисълта, че нищо не може да му се случи, защото е вече на 9 и е достатъчно разумен да се справи сам. Оказа се, че не е така
Всъщност той изживя много бързо - за около месец, ревността от "бебето в семейството", когато се роди братовчедка му. От брат си никога не е ревнувал - явно думите, с които разсеях ревността относно братовчедка му, държат влага и за брат му Още повече, че той вижда, че съм казала истината Но доста се отклоних... Не ставаше въпрос за отношенията между двамата - те много се обичат и това се вижда, дано остане така. Не карам големия да върши нищо за брат си, което не желае (аз също съм по-голяма от сестра ми и пределно са ми ясни неприятните чувства когато насила те карат да вършиш нещо). И караница не е отнесъл - само мноооого сериозен разговор, въпреки леко нервния ми тон... Въпросът е в това, че въпреки хилядите повторения, той си е позволил да направи нещо, което отлично знае, че е категорично забранено! Разговаряно е за това години наред! Напомняно е постоянно! И в този случай разговорите не са помогнали Затова питам как да поправя тази грешка във възпитанието? И как да я избегна при малкия? Тук даже не стои въпросът за шляпването - както казах, той е твърде голям за това и един шамар по дупето хич няма да промени поведението му. Иска ми се да вярвам, че днешния разговор ще има ефект, но след като толкова години говорене са нямали, как да се надявам?

El lucero del alba, направих го веднага Но дори да има ефект за големия, как да науча малкия? Нима и той трябва да го направи, за да поумнее? Ами ако следващия път не е пощальонката То вярно, че човек се учи от грешките си, ама...