А след спонтанен аборт?! Как да го преживея?

Боже,боже...аз съм твърде млада за деца(22г.) но вашата реакция е потресаваща,едно дете се появява породено от любовта на 2ма души,вие ако от няколко Неуспешни опита сте се “разлюбили” хич и не правете никакви опити за деца.Все пак не на всеки е писано да има,ако ви е писано ще стане и колкото повече мислите това толкова повече нищо няма да стане.Отпуснете се радвайте се на любовта си и ако е писано ще си имате детенце.Късмет

Toralica, аз съм на 31. 7 години със съпруга ми водехме борбата за бебе. Имам един  мисед аборт, една извънматочна бременност, след която последва операция и отстраняване на тръба и още една химична бременност. Никога не съм изпадала в такова отчаяние като вашето. Да, тежко е след всеки удар, наревавах се два дена, оставях си време за физическо и психическо възстановяване и продължавах напред. Знам какво е да се чувстваш виновна, непълноценна, негодна, но съпругът ми винаги е бил до мен. Никога не съм чула една дума да ме упрекне, а напротив даваше ми сила, че ще стане. Просто трябва време, но никога не се е съмнявал, че ще станем родители. Той също го преживяваше тежко, но е по-затворен и в един момент напрежението му изби в паник атаки. Около нас се раждаха бебета. Много пъти съм си мислила, защо при тях, а не при нас, но злоба не съм изпитвала, а по-скоро съжаление към себе си.
Според мен задължително трябва да потърсите специализирана помощ и не се отказвайте. Това е изпитание и за вас и за съпруга ви, не се отдалечавайте от него, а говорете открито един с друг. Вие сте най-голямата си опора и както са ви писали в другия коментар, ако позволите това да разруши брака ви, значи не сте с правилния човек. Най-добре е даже да отидете двамата на специалист. Успех!

Искрено съжалявам, за случилото се. Преминах през същите чувства. Загубих детето си в началото на шести месец, изтекоха ми водите и нямаше шанс да я задържа. Дълго чакано дете, първи опит инвитро. Не знаех как да продължа. Борих се със себе си, затворих се вкъщи сама. По мое настояване, съпругът ми отиде за известно време в другото ни жилище. Не желаех да ходя на работа, да излизам с приятелки, нищо не исках. Исках си само детето. Осъзнавах, че имам нужда от помощ, но не знаех откъде да започна. Започнах да посещавам психолог. Баща ми беше особено силна подкрепа за мен. Той почина неочаквано малко повече от месец, след като загубих детето си. Беше някакъв ад, усещах злоба към всички останали, които са щастливи. Не разбирах защо се случва, макар да знам, че просто се случва. Минаха девет месеца от тогава и не минава ден, без да се натъжа. Върнах се на работа, направих втори опит инвитро, който беше неуспешен, но вече не се отказвам. Вероятно има причина, макар и да не я разбираме сега.
За отношенията със съпругът ви разбирам напълно. Аз също се отдръпнах. Струваше ми се, че аз страдам повече. Отне ми месеци да разбера, че всеки страда по различен начин. След като загубихме детето си му казах, че това или ще ни сплоти още повече или ще ни раздели.
Напълно нормална е и реакцията ви, относно другите бебета. Пет месеца след като загубих моето, смело отидох на празненство за едно бебе. Е, не издържах. Едва успях да не се разплача, за да не разваля празника на родителите, но си тръгнах почти веднага. 
Разбирам ви напълно. Посетете психолог, ако не ви помогне, поне няма да навреди. Намерете нещо, с което да занимавате съзнанието си, да се успокоите, а моето лично мнение е и да не се отказвате да си имате дете. Това няма да замени първото, за което сте мечтали, но все пак ще имате смисъл да продължавате напред.

Какво са виновни брат ти и жена му и това невинно същество, което е на път? Изключително грозно е това, което си написала по техен адрес. Вместо да се радваш на едно дете, ти се чудиш как ще го приемеш? Висша форма на егоизъм е това, дано го осъзнаваш.
Иначе, почти всяка втора жена минава през т.н. мисед аборт. Много по- често срещан е, отколкото си мислиш. Разбира се, боли, тежко е, но може би е било за добро. Понякога при оплождането се получават генетични  грешки, несъвместими с живота и природата си знае работата. Тежко е, знам, но е минало доста време. Има жени, които минават през много по- тежки неща, но не губят дух и не се озлобяват към света, даже напротив. Поработи над емоциите си, ако не искаш да загубиш мъжа си и връзката с брат си.

Аз забременях след много трудности,отне ни 3 години и две неуспешни бременности,просто следвах плана и не се отчайвах.Раждаха си хора,но аз си казвах,че това е моя път.
Познавам семейство с 14 инвитро опита за първо дете,сега са на 16ти опит за второ.Дали са силни?
Мъжът ми е моята скала,тази борба е за двама и изпитание за връзката,просто го преживей и продължи.
Ако не можеш сама,потърси помощ.

VickyTaylor, защо се нахвърляте с такива обвинения? Тя е честна, иска да си излее болката някъде, а вместо това получава упреци. Напълно човешко е да мислим за себе си. Не знаем детайли от историята ѝ, затова не трябва да я обвиняваме. И аз съм злобна към някои хора, признавам. Боря се с това да имам дете, а някои хора ги правят без да искат, правят аборти умишлено, не си искат децата, мрънкат за всичко, свързано с децата си. И на друго място съм писала - няма как да не съм злобна, когато някаква жена забременява напълно случайно и мрънка, че това бебе ще ѝ развали фигурата.  С това нахвърляне срещу болката ѝ, не ѝ помагаме, напротив. Ще се озлоби още повече, ще се затвори в себе си, защото е отхвърлена. Всеки преживява по различен начин нещата и това ни прави различни. Не сме стадо в крайна сметка. Болката си е нейна, ще се справи с нея по някакъв начин. Но не бива да я упрекваме, защото е опитала да бъде честна...

Злобата е изключително саморазрушително чувство, дано го осъзнавате. Няма нужда да гледате другите и да се питате защо? Всеки има своята съдба и като се оглеждате в другите, нищо няма да постигнете. Всеки трябва да извърви своя път, да, животът е несправедлив, понякога е гаден, дори. Но погледът трябва да бъде насочен навътре, тези негативни емоции единствено вредят. И аз съм се борила за дете, но никога не съм изпитвала подобни саморазрушителни емоции. Понякога човек има нужда от нещо отрезвително, за да се взвме в ръце, отколкото от съжаление.

Отклоняваме темата на момичето. Точно пък от такива изказвания се отвратих след като загубих моето момиченце. “Приеми го”, “преживей го”, “животът е гаден” и най-вече “ще си имаш друго”. Да бе, така е, никой не казва, че животът е нещо хубаво. Но не влизайки в чуждото положение, не разбирайки чувствата на другия само отблъскваме. Аз пък не разбирам думите ви, защото не заслужавам нито аз, нито изобщо някой заслужава да види мъртвото си бебе - “ето, момиченце е”. Но същевременно един определен етнос си се размножават без проблеми. Смея да твърдя, че гледам и вътре в себе си и около себе си и продължавам да недоумявам защо се случва. Приех случилото се, нямам друг избор. Но все още подобни крайни изказвания са ми непонятни. Има хора, които преминават през това без да изпадат в дълбоки размисли, има обаче и други, които преживяват нещата по-дълбоко. Съгласна съм с вас, че тези чувства са саморазрушителни, но ако не преживея и най-дълбоките чувства в себе си, то няма как да продължа истински напред и да бъда в мир със себе си. Всяка емоция се изживява - дали положителна или не и се натрупва в житейският ни опит. Озлоблението също е част от този опит и смятам всяка емоция за част от нашето израстване. Процесът за възстановяне при едни може да е три часа, при други - три години, няма общо правило валидно за всеки. Въпреки чувствата на момичето, тя заслужава похвала, затова че търси начин да се справи. С упреци няма да помогнем. Вероятно тя се упреква много повече, за да иска помощ тук. Ще се справи, сигурна съм. Но първо е небходимо да стигне до дъното на емоциите си и да се завърне по-мъдра отвсякога досега оттам.

Вижте, не ме разбирайте погрешно, това, което Ви се е случило е наистина огромна трагедия и е трудно, дори невъзможно превъзмогването й. Искрено съжалявам за случилото се и Ви пожелавам да Ви се случват само прекрасни неща. Оставете етноса, наистина, това няма да Ви помогне.
Но моите думи бяха насочени в друга посока. Злобата към някого, който очаква дете, е неразбираема за мен. Поставям се на мястото на тези хора. Редно ли е да акумулират злоба и негативизъм, без да имат вина за нещо? Аз мисля, че не. Не е редно да превръщаме болката си в злоба, с която да целим близките си.

Аз съм ходила по мъките с борба със стерилитета 3 г. Бяха операции, пълни упойки за цветни снимки, смяна на лекари, ин-витро процедури и т.н. А роднините раждаха по трето дете и ми подмятаха лафове. Стегни се. Не си го поставяй като фикс идея! Работи, за да можеш да си ангажираш мислите със странични неща. Птичката ще кацне и на твоето рамо. Мисед е често срещано явление. Какво да кажем ние... които не можехме дори до бременност да стигнем.

ПС. В последствие родих 2 деца едно след друго, а онези които ми подмятаха лафове се срамуват от себе си, дори вече не ме търсят

Напълно разбирам чувствата ти. Имам зад гърба си три спонтанни аборта, две неуспешни инвитро процедури и едно прекрасно дете. Човешко е да изпитваш подобни чувства. Аз също съм се чувствала така. Ще го преживееш, но болката ще остане.

Съжалявам, че ти се е случило това нещастие.

За себе си съм приела, че няма справедливост и няма заслужаващи/незаслужаващи. Просто живот...
Озлобяването не помага за нищо, само губим човечността си.

Просто потърси специалист и посещавай терапия. Според мен добре би било и мъжът ти да се включи.  Нормално е да си гневна, нужно е да преминеш през всички етапи на загубата, а ти в момента си далеч от това.

Според мен, точно обратното: не подтискай чувствата си, а намери пред кого да ги изразиш. Най-добре да е психолог, защото това са много тежки емоции и едва ли близките биха се съгласили да се натоварват с тях, особено майка ти.
Не знам защо с мъжа ти не можете да го обсъждате. Нали и той е изгубил детето. Ако той реагира различно, това не значи, че също не страда.
Аз също имах спонтанен аборт, преди това си говорех с детето, беше начална бременност все още и много му се радвах, а после прокървих, и се опитах да отида в болница, не ме приеха и в един момент бебето буквално ми се изсипа в ръцете.  Шаш си беше. После бях и аз озлобена, но на докторите и бях се зарекла, че втората бременност няма да е така, и не беше така.

Както казах, всеки изживява нещата различно. Горе-долу по това време, когато пометнах, сестра ми роди първото си дете, аз много му се радвах и някак го възприемах като мое дете. Може би мен майка ми да ме е окуражила, че и тя го е преживяла - защото действително и на нея първото дете й е било спонтанен аборт.
А може разликата да идва от там, че ти си си помислила, че ако подтиснеш чувствата си, те ще изчезнат, а то не става така.
Иди на психолог просто, явно нещата при теб са отишли твърде далеч, за да се справиш сама.

Недей да подтискаш всичко. Аз загубих моето момиченце в 30-та седмица, без аномалий, напълно "безпроблемна" на пръв поглед бременност, заради некадърник. Цели 2 месеца се отделих на село, при свекърва ми.Тя е доста млада и много си пасваме, огромна опора ми беше. Знае подробности и неща, които не съм споделяла с никой друг.
Много ми помогна да се откъсна. Живея в малък град и направих първите си стъпки по центъра едва 2-3 месеца след загубата.Чувствах се като дамгосана, прокажена...
Светлина в тунела ми даде новата работа. Нещо, за което се хванах здраво. Нещо заради, което си накупих нови дрехи...Стимул. Мъжът ми беше огромна подкрепа. Няма да лъжа, с днешна дата отношенията ни не са идеални, но се обичаме и продължаваме да гледаме в една посока, да искаме дете..Дори преди месец, година и половина след загубата се реших да си направя изследвания за да открия причината, защото такава естествено имаше.
Точно след това дойде и гадния вирус и ми стопира плановете, но въпреки всичко реших за себе си, че ще се боря.
Адски трудно е. И около мен бременни, раждащи вече и 3-то.Обаче сега не ми прави впечатление. Само си казвам, дано с бременността на момичето всичко да е наред. Дано бебето се роди живо и здраво.Това е единственото, което си мисля, когато видя бременно момиче.Защото никоя жена не заслужава да преживее такава загуба. Хвани се здраво за нещо.За половинката ти - бъдете си опора. Никой друг няма да ви разбере по-добре от вас, самите.Хвани се за хоби или работа. Каквото и да е. Веднъж вече като изплуваш, после е по - лесно. Никога няма да забравим, но времето лекува всичко.

И аз съм в този кюп и разбирам колко е тежко. Но ще се пребориш! Аз вярвам, че нещата се получават, не ЩЕ, а СЕ!
Относно детенцето, което тепърва ще се появи - и тук бях в същата ситуация. Зълва ми разбрала, че е бременна в деня, в който загубих детенцето си. Много ми беше трудно, аз също не можах да се зарадвам за нея и се дразнех. И каквото и да ти казват някои - нормално е! Ти минаваш през неописуема болка, не всички ще те разберат, затова те упрекват! Но пък, когато детенцето се появи, се зарадвах и ходим да го виждаме. Е, в момента не можем, но когато ситуацията отмине...

Горе главата! Ще бъдеш щастлива! Първата стъпка към това е да изразиш благодарност! Аз благодаря на Бог всеки ден за детенцето ми, макар и да не е до мен! Благодаря за това, че ме направи майка! Вярвам и, че ще стана майка отново!

Сила и кураж! Аз също понякога се питам защо на другите им се получава, защо ние минаваме по този труден път, а в следващия момент се обвинявам, че изобщо са ми минали такива мисли и че никой не е виновен, че нашият път за мечтаното дете е трънлив. Силно се надявам хората, които водим тази битка скоро да я увенчаем с успех и все по малко двойки да минават по този път! Ние загубихме първото си бебе, резултат на инвитро, преди 3 месеца в 10та седмица и не минава и ден без да си помисля за нея, но продължаваме напред!

Аз също пожелавам на всички по тоя път,да успеят.И да е безболезнено,трудно е знам,но ще успеете.
Казват,че като родиш и си видиш бебето,забравяш болката,сигурно,скоро ще разбера.
Аз казвам това за забременяването,като минат първите месеци и започнах да се радвам,забравих всички лапаро,хистеро ,инсе и инвитро.Все едно че не е било на моя г@з.Успех и вяра,момичета!

Кураж!!! Свекърва ми е имала страхотна бременност, ражда и детенцето умира след няма и 24 часа, защото даден лекар, не забелязал проблема, който всъщност е имало. Майка ми е с три спонтанни аборта, а сега имам брат на 3 и половина.  Жената на баща ми е с неуспешно инвитро, второ проблемно и ражда първото си дете (сестра ми) на 50г. Аз сега те първа започнах с опитите за бебче, но съм с ендометриоза, така че пак мога до някаква малка степен да те разбера. Идеята на това, което пиша е, че не трябва да се отказваш. Не трябва да се обвиняваш.Всичко ще бъде наред, един ден. Ще бъде трудно, но ще си заслужава! ❤

Понеже прочетох много гадни коментари по-нагоре за това, че си била "злобна", бих искала да се намеся.
Слава Богу не съм преживявала това, но мога да си представя, защото съм емпатична и съм нормален човек...
Ти не си злобна, ти си нормално човешко същество с нормалните за ситуацията чувства и мисли. На тия съвършените нечовеци от коментари по-нагоре искам да кажа: трябва да сте страшно гадни, за да се нахвърляте върху човек, който в момента е в такава ситуация! Това е толкова долно!
А на теб искам да кажа: започни да мечтаеш за нещо, представяй си хубави неща! А когато дойде моментът: започни да си представяш и детенцето, което би желала да имаш- момиченце или момченце, с каква косичка, с какви очички, палаво или послушно... то си те чака да си го родиш! И това ще стане!
След лошото идва хубавото!!!
Ние сме жени- в природата ни е да сме силни!
Стискам ти палци и те прегръщам!
Хвани се за косата си и се изтегли сама!
Сега са светли празници- нека вярата ти възкръсне! Пожелай си нещо!

Потресена съм от коментарите на един конкретен потребител по-горе. Ама вие наистина ли си мислите, че авторката на темата се чувства добре изпитвайки тези емоции, които споделя? Тя именно затова споделя, с непознати, с нас, защото я измъчват и търси помощ. И злоба да е, понякога всички изпитваме емоции , които не искаме и това е човешко. Тя осъзнава, че това не е правилно и това е най-важното. Аз също имам мисед. И с мъжки фактор сме. И също ми се плаче след среща с всяко новородено на близки. Мъчно е. Трудно е. И какво я съветвате? Да поработи над емоциите си? Недейте така. Ако не можете да подадете ръка на падналия , не го ритайте.
Авторке, говори. Споделяй. Всичките емоции, които задържаш от срам и от мъка работят против теб, против организма и здравето ти, против отношенията с мъжа до теб и брат ти и неговото семейство. Ако нямаш близки, с които да говориш го направи със специалист, но го направи. Не си сама , просто повечето не говорят за това. Аз също си мислех, че само на мен се случва докато не осъзнах колко много жени минават през това. Живота е несправедлив понякога, но се случват и хубави неща. И на теб , и на мен и на всички ще се случват. Аз те прегръщам и ти изпращам топли чувства, молитва и любов.