А след спонтанен аборт?! Как да го преживея?

Боже,боже...аз съм твърде млада за деца(22г.) но вашата реакция е потресаваща,едно дете се появява породено от любовта на 2ма души,вие ако от няколко Неуспешни опита сте се “разлюбили” хич и не правете никакви опити за деца.Все пак не на всеки е писано да има,ако ви е писано ще стане и колкото повече мислите това толкова повече нищо няма да стане.Отпуснете се радвайте се на любовта си и ако е писано ще си имате детенце.Късмет

Toralica, аз съм на 31. 7 години със съпруга ми водехме борбата за бебе. Имам един  мисед аборт, една извънматочна бременност, след която последва операция и отстраняване на тръба и още една химична бременност. Никога не съм изпадала в такова отчаяние като вашето. Да, тежко е след всеки удар, наревавах се два дена, оставях си време за физическо и психическо възстановяване и продължавах напред. Знам какво е да се чувстваш виновна, непълноценна, негодна, но съпругът ми винаги е бил до мен. Никога не съм чула една дума да ме упрекне, а напротив даваше ми сила, че ще стане. Просто трябва време, но никога не се е съмнявал, че ще станем родители. Той също го преживяваше тежко, но е по-затворен и в един момент напрежението му изби в паник атаки. Около нас се раждаха бебета. Много пъти съм си мислила, защо при тях, а не при нас, но злоба не съм изпитвала, а по-скоро съжаление към себе си.
Според мен задължително трябва да потърсите специализирана помощ и не се отказвайте. Това е изпитание и за вас и за съпруга ви, не се отдалечавайте от него, а говорете открито един с друг. Вие сте най-голямата си опора и както са ви писали в другия коментар, ако позволите това да разруши брака ви, значи не сте с правилния човек. Най-добре е даже да отидете двамата на специалист. Успех!

Искрено съжалявам, за случилото се. Преминах през същите чувства. Загубих детето си в началото на шести месец, изтекоха ми водите и нямаше шанс да я задържа. Дълго чакано дете, първи опит инвитро. Не знаех как да продължа. Борих се със себе си, затворих се вкъщи сама. По мое настояване, съпругът ми отиде за известно време в другото ни жилище. Не желаех да ходя на работа, да излизам с приятелки, нищо не исках. Исках си само детето. Осъзнавах, че имам нужда от помощ, но не знаех откъде да започна. Започнах да посещавам психолог. Баща ми беше особено силна подкрепа за мен. Той почина неочаквано малко повече от месец, след като загубих детето си. Беше някакъв ад, усещах злоба към всички останали, които са щастливи. Не разбирах защо се случва, макар да знам, че просто се случва. Минаха девет месеца от тогава и не минава ден, без да се натъжа. Върнах се на работа, направих втори опит инвитро, който беше неуспешен, но вече не се отказвам. Вероятно има причина, макар и да не я разбираме сега.
За отношенията със съпругът ви разбирам напълно. Аз също се отдръпнах. Струваше ми се, че аз страдам повече. Отне ми месеци да разбера, че всеки страда по различен начин. След като загубихме детето си му казах, че това или ще ни сплоти още повече или ще ни раздели.
Напълно нормална е и реакцията ви, относно другите бебета. Пет месеца след като загубих моето, смело отидох на празненство за едно бебе. Е, не издържах. Едва успях да не се разплача, за да не разваля празника на родителите, но си тръгнах почти веднага. 
Разбирам ви напълно. Посетете психолог, ако не ви помогне, поне няма да навреди. Намерете нещо, с което да занимавате съзнанието си, да се успокоите, а моето лично мнение е и да не се отказвате да си имате дете. Това няма да замени първото, за което сте мечтали, но все пак ще имате смисъл да продължавате напред.

Какво са виновни брат ти и жена му и това невинно същество, което е на път? Изключително грозно е това, което си написала по техен адрес. Вместо да се радваш на едно дете, ти се чудиш как ще го приемеш? Висша форма на егоизъм е това, дано го осъзнаваш.
Иначе, почти всяка втора жена минава през т.н. мисед аборт. Много по- често срещан е, отколкото си мислиш. Разбира се, боли, тежко е, но може би е било за добро. Понякога при оплождането се получават генетични  грешки, несъвместими с живота и природата си знае работата. Тежко е, знам, но е минало доста време. Има жени, които минават през много по- тежки неща, но не губят дух и не се озлобяват към света, даже напротив. Поработи над емоциите си, ако не искаш да загубиш мъжа си и връзката с брат си.

Аз забременях след много трудности,отне ни 3 години и две неуспешни бременности,просто следвах плана и не се отчайвах.Раждаха си хора,но аз си казвах,че това е моя път.
Познавам семейство с 14 инвитро опита за първо дете,сега са на 16ти опит за второ.Дали са силни?
Мъжът ми е моята скала,тази борба е за двама и изпитание за връзката,просто го преживей и продължи.
Ако не можеш сама,потърси помощ.

VickyTaylor, защо се нахвърляте с такива обвинения? Тя е честна, иска да си излее болката някъде, а вместо това получава упреци. Напълно човешко е да мислим за себе си. Не знаем детайли от историята ѝ, затова не трябва да я обвиняваме. И аз съм злобна към някои хора, признавам. Боря се с това да имам дете, а някои хора ги правят без да искат, правят аборти умишлено, не си искат децата, мрънкат за всичко, свързано с децата си. И на друго място съм писала - няма как да не съм злобна, когато някаква жена забременява напълно случайно и мрънка, че това бебе ще ѝ развали фигурата.  С това нахвърляне срещу болката ѝ, не ѝ помагаме, напротив. Ще се озлоби още повече, ще се затвори в себе си, защото е отхвърлена. Всеки преживява по различен начин нещата и това ни прави различни. Не сме стадо в крайна сметка. Болката си е нейна, ще се справи с нея по някакъв начин. Но не бива да я упрекваме, защото е опитала да бъде честна...

Злобата е изключително саморазрушително чувство, дано го осъзнавате. Няма нужда да гледате другите и да се питате защо? Всеки има своята съдба и като се оглеждате в другите, нищо няма да постигнете. Всеки трябва да извърви своя път, да, животът е несправедлив, понякога е гаден, дори. Но погледът трябва да бъде насочен навътре, тези негативни емоции единствено вредят. И аз съм се борила за дете, но никога не съм изпитвала подобни саморазрушителни емоции. Понякога човек има нужда от нещо отрезвително, за да се взвме в ръце, отколкото от съжаление.

Отклоняваме темата на момичето. Точно пък от такива изказвания се отвратих след като загубих моето момиченце. “Приеми го”, “преживей го”, “животът е гаден” и най-вече “ще си имаш друго”. Да бе, така е, никой не казва, че животът е нещо хубаво. Но не влизайки в чуждото положение, не разбирайки чувствата на другия само отблъскваме. Аз пък не разбирам думите ви, защото не заслужавам нито аз, нито изобщо някой заслужава да види мъртвото си бебе - “ето, момиченце е”. Но същевременно един определен етнос си се размножават без проблеми. Смея да твърдя, че гледам и вътре в себе си и около себе си и продължавам да недоумявам защо се случва. Приех случилото се, нямам друг избор. Но все още подобни крайни изказвания са ми непонятни. Има хора, които преминават през това без да изпадат в дълбоки размисли, има обаче и други, които преживяват нещата по-дълбоко. Съгласна съм с вас, че тези чувства са саморазрушителни, но ако не преживея и най-дълбоките чувства в себе си, то няма как да продължа истински напред и да бъда в мир със себе си. Всяка емоция се изживява - дали положителна или не и се натрупва в житейският ни опит. Озлоблението също е част от този опит и смятам всяка емоция за част от нашето израстване. Процесът за възстановяне при едни може да е три часа, при други - три години, няма общо правило валидно за всеки. Въпреки чувствата на момичето, тя заслужава похвала, затова че търси начин да се справи. С упреци няма да помогнем. Вероятно тя се упреква много повече, за да иска помощ тук. Ще се справи, сигурна съм. Но първо е небходимо да стигне до дъното на емоциите си и да се завърне по-мъдра отвсякога досега оттам.

Вижте, не ме разбирайте погрешно, това, което Ви се е случило е наистина огромна трагедия и е трудно, дори невъзможно превъзмогването й. Искрено съжалявам за случилото се и Ви пожелавам да Ви се случват само прекрасни неща. Оставете етноса, наистина, това няма да Ви помогне.
Но моите думи бяха насочени в друга посока. Злобата към някого, който очаква дете, е неразбираема за мен. Поставям се на мястото на тези хора. Редно ли е да акумулират злоба и негативизъм, без да имат вина за нещо? Аз мисля, че не. Не е редно да превръщаме болката си в злоба, с която да целим близките си.

Аз съм ходила по мъките с борба със стерилитета 3 г. Бяха операции, пълни упойки за цветни снимки, смяна на лекари, ин-витро процедури и т.н. А роднините раждаха по трето дете и ми подмятаха лафове. Стегни се. Не си го поставяй като фикс идея! Работи, за да можеш да си ангажираш мислите със странични неща. Птичката ще кацне и на твоето рамо. Мисед е често срещано явление. Какво да кажем ние... които не можехме дори до бременност да стигнем.

ПС. В последствие родих 2 деца едно след друго, а онези които ми подмятаха лафове се срамуват от себе си, дори вече не ме търсят

Напълно разбирам чувствата ти. Имам зад гърба си три спонтанни аборта, две неуспешни инвитро процедури и едно прекрасно дете. Човешко е да изпитваш подобни чувства. Аз също съм се чувствала така. Ще го преживееш, но болката ще остане.

Съжалявам, че ти се е случило това нещастие.

За себе си съм приела, че няма справедливост и няма заслужаващи/незаслужаващи. Просто живот...
Озлобяването не помага за нищо, само губим човечността си.

Просто потърси специалист и посещавай терапия. Според мен добре би било и мъжът ти да се включи.  Нормално е да си гневна, нужно е да преминеш през всички етапи на загубата, а ти в момента си далеч от това.

Според мен, точно обратното: не подтискай чувствата си, а намери пред кого да ги изразиш. Най-добре да е психолог, защото това са много тежки емоции и едва ли близките биха се съгласили да се натоварват с тях, особено майка ти.
Не знам защо с мъжа ти не можете да го обсъждате. Нали и той е изгубил детето. Ако той реагира различно, това не значи, че също не страда.
Аз също имах спонтанен аборт, преди това си говорех с детето, беше начална бременност все още и много му се радвах, а после прокървих, и се опитах да отида в болница, не ме приеха и в един момент бебето буквално ми се изсипа в ръцете.  Шаш си беше. После бях и аз озлобена, но на докторите и бях се зарекла, че втората бременност няма да е така, и не беше така.

Както казах, всеки изживява нещата различно. Горе-долу по това време, когато пометнах, сестра ми роди първото си дете, аз много му се радвах и някак го възприемах като мое дете. Може би мен майка ми да ме е окуражила, че и тя го е преживяла - защото действително и на нея първото дете й е било спонтанен аборт.
А може разликата да идва от там, че ти си си помислила, че ако подтиснеш чувствата си, те ще изчезнат, а то не става така.
Иди на психолог просто, явно нещата при теб са отишли твърде далеч, за да се справиш сама.