Хора, аз пък да ви кажа, нямам интереси. Не мога да кажа, че имам специфичен интерес към нещо. Обичам комедийни сериали, влогове, обичам да се шегувам, да се разхождам по центъра, да разглеждам магазини. Не знам, толкова ли е фатално, че не обичам да спортувам, че не свиря на китара и че не изкачвам планини. 😀 Иначе по образование съм фармацевт и мога да говоря за лекарства, здраве и козметика до утре 😀 Аз съм на 26 години и имам същият проблем като на авторката. Даже аз буквално останах без нито един приятел след като всички се ожениха и родиха. И се чувствам самотна и може би затова изписах цял ферман тук. 😀
- Публикувана: 13 юли 2020, 11:07 ч.
- Последно мнение: 20 май 2022, 13:09 ч.
Проблем_нямам никакви приятели
...Аз съм на 26 години и имам същият проблем като на авторката. Даже аз буквално останах без нито един приятел след като всички се ожениха и родиха. И се чувствам самотна и може би затова изписах цял ферман тук. 😀
Ами то много често това е проблема:
С ММ някак сме си самодостатъчни и не държим всяка седмица да излизаме навън с големи компании. А и с дете няма как да ни се получи като няма как и баби и дядовци да помагат постоянно. Поддържаме отношениния с няколко други семейни двойки. И двамата на работа общуваме с доста хора, заради естеството на работата ни.
Помня, бях на козметик, в период, след раздяла с човек, с който си "бяхме самодостатъчни", с мен работеше една красива, русокоса възрастна жена (60-тина години) и споделих колко съм сама и тя разказа как и при нея - съпругът ѝ починал и отначало всички били мили, но после живота на приятелските им семейства си продължил и "Спряха да ме канят, защото мълчах и бях тъжна и не съответствах на общото настроение". Беше прекрасна жена, с деца в чужбина, изпаднала в тотална социална изолация.
Да пази Господ и не го пожелавам на никого, но човек трябва да има приятелства и да протяга ръка към хората, които са сами, да не спира да ги кани, само защото не са семейни, или скърбят или не пасват на общото настроение.
В това отношение много други култури* са по-човечни от "самодостатъчността" на семейните тук. Отвратена съм от егоизма на повечето възрастни двойки**...
*Изключвам Лионци/ Франция
** Цитирам JayRay като пример, без обвинения към нея
...Аз съм на 26 години и имам същият проблем като на авторката. Даже аз буквално останах без нито един приятел след като всички се ожениха и родиха. И се чувствам самотна и може би затова изписах цял ферман тук. 😀
Ами то много често това е проблема:
С ММ някак сме си самодостатъчни и не държим всяка седмица да излизаме навън с големи компании. А и с дете няма как да ни се получи като няма как и баби и дядовци да помагат постоянно. Поддържаме отношениния с няколко други семейни двойки. И двамата на работа общуваме с доста хора, заради естеството на работата ни.
Помня, бях на козметик, в период, след раздяла с човек, с който си "бяхме самодостатъчни", с мен работеше една красива, русокоса възрастна жена (60-тина години) и споделих колко съм сама и тя разказа как и при нея - съпругът ѝ починал и отначало всички били мили, но после живота на приятелските им семейства си продължил и "Спряха да ме канят, защото мълчах и бях тъжна и не съответствах на общото настроение". Беше прекрасна жена, с деца в чужбина, изпаднала в тотална социална изолация.
Да пази Господ и не го пожелавам на никого, но човек трябва да има приятелства и да протяга ръка към хората, които са сами, да не спира да ги кани, само защото не са семейни, или скърбят или не пасват на общото настроение.
В това отношение много други култури* са по-човечни от "самодостатъчността" на семейните тук. Отвратена съм от егоизма на повечето възрастни двойки**...
Много правилно казано. И аз съм била в същата ситуация и виждам, че хората просто те отписват, забравят и продължават напред. Дори и да сте били близки, просто обръщат гръб и те изоставят, а понякога е нужно толкова малко на човек за да излезне от депресия. Вместо това ние често просто се правим че не е наша работа и игнорираме хора с които сме били близки от дълго време. Понякога си мисля че хората го правят, защото си мислят че човешките несгоди в живота са заразни и ако продължат да общуват с някого в труден период, тях просто ще ги прихване и едва ли не ще си съсипят рахатлъка и хубавия живот.
На мен ми се случи да остана сама за една година. Преди това си имах среда, приятели, съпругът ми беше с мен. После той замина за една година, също и основните ни приятели. Останах с множество познати, които продължаваха да си живеят живота, но аз не влизах в плановете на никого. Не беше хубаво време.
Постепенно обаче се сближих с една групичка познати, които имаха интересно хоби и ме включиха. Та благодарение на това ново приятелство можах интересно да си доизкарам тази година.
Искам да кажа, че понякога човек е сам, но ако не се затваря дипълнително в себе си и не си поставя сам бариери, може да си намери приятели даже там, където не ги е търсил.
Постепенно обаче се сближих с една групичка познати, които имаха интересно хоби и ме включиха. Та благодарение на това ново приятелство можах интересно да си доизкарам тази година.
Искам да кажа, че понякога човек е сам, но ако не се затваря дипълнително в себе си и не си поставя сам бариери, може да си намери приятели даже там, където не ги е търсил.
EmmaT тук говорим за временни емоционални състояния или депресия. Може да се случи на всеки, дори и на хората с ведър характер и добри социални умения. Всеки може да изпадне в такива ситуации в живота си, както дамата описана по-горе след смъртта на съпруга й. Човек изпадайки в подобни състояния често и не разбира че вихрушката го е отнесла и вълната го е потопила под повърхността.
Вижда се само от страни, а често хората отстрани само подминават, обръщат ти гръб и си продължават живота. Не че ги обвинявам, но човешкото в нас умира с всеки изминал ден сякаш.
Вижда се само от страни, а често хората отстрани само подминават, обръщат ти гръб и си продължават живота. Не че ги обвинявам, но човешкото в нас умира с всеки изминал ден сякаш.
Затова съм написала, че не остават задълго сами, а не, че никога не остават сами.
Знам, че заставам на силно непопулярна позиция, но хората, които трайно имат проблеми със създаването на приятелства и страдат от липсата на близки приятели, обикновено не търсят причината на правилното място.
Знам, че заставам на силно непопулярна позиция, но хората, които трайно имат проблеми със създаването на приятелства и страдат от липсата на близки приятели, обикновено не търсят причината на правилното място.
Виждам темата сега. Ще ви кажа нещо, съгласна съм с някои от вас. Аз също нямам приятели. За мен думата "приятел" не значи човек, с който да седнем на кафе или клубчета по хобита. За мен приятел е човек който знае и най-мрачните кътчета от твоята душа и въпреки това остава. Подрепя те и е до теб, изслушва те и те разбира, както и ти него.
С годинките може би "приятелите" от първия тип не ме интересуват. Не ми е до ведрост и вихрушка в живота, до смешки и забавления. На друг етап съм. Търся емоционално духовно сближаване с човек.
Преминах през труден период, който ме направи различна, не съм някоя нахилена вечно, живееща в облаците.
Детството ми не беше леко, та никога не съм била от хората, които се смеят на висок глас, обичат компании и подобни. Винаги съм търсела близки до сърцето и светоусещането ми хора. Една приятелка ми стига, но да е качествена. За кафе винаги ще се намери с кой, но често си тръгвам разочарована- просто повечето хора са много повърхности и материални- интересува ги само външния свят, дали имаш свой апартамент, кола, колко си постигнал, колко пари взимаш, ходиш ли по екскурзии.. Ако кажеш- "не, нямам кола, не ми е необходима" те гледат все едно си извънземен.. Голяма работа.
Покажи ми душата си, сподели ми страховете си, ще си поговорим без да се съдим, ще се разходим по магазините, ще пийнем вкусно кафе на някое приятно кафенце, ще се прегърнем и ще ни е приятно да сме заедно. Повече не ми трябва от живота.
За щастие имам съпруга си и родители и те са ми достатъчни. Да, липсва ми приятелка всъщност, но насила хубост не става. Имах много близка от гимназията бяхме като сестри, но се влюби в женен мъж и тотално спря да ме търси, промени се от този мъж и накрая ме блокира. 15 годишно приятелство. Та така... Имам още една, с която излизаме отвреме-навреме от университета, но не мога да кажа, че ми е истинска приятелка.
С годинките може би "приятелите" от първия тип не ме интересуват. Не ми е до ведрост и вихрушка в живота, до смешки и забавления. На друг етап съм. Търся емоционално духовно сближаване с човек.
Преминах през труден период, който ме направи различна, не съм някоя нахилена вечно, живееща в облаците.
Детството ми не беше леко, та никога не съм била от хората, които се смеят на висок глас, обичат компании и подобни. Винаги съм търсела близки до сърцето и светоусещането ми хора. Една приятелка ми стига, но да е качествена. За кафе винаги ще се намери с кой, но често си тръгвам разочарована- просто повечето хора са много повърхности и материални- интересува ги само външния свят, дали имаш свой апартамент, кола, колко си постигнал, колко пари взимаш, ходиш ли по екскурзии.. Ако кажеш- "не, нямам кола, не ми е необходима" те гледат все едно си извънземен.. Голяма работа.
Покажи ми душата си, сподели ми страховете си, ще си поговорим без да се съдим, ще се разходим по магазините, ще пийнем вкусно кафе на някое приятно кафенце, ще се прегърнем и ще ни е приятно да сме заедно. Повече не ми трябва от живота.
За щастие имам съпруга си и родители и те са ми достатъчни. Да, липсва ми приятелка всъщност, но насила хубост не става. Имах много близка от гимназията бяхме като сестри, но се влюби в женен мъж и тотално спря да ме търси, промени се от този мъж и накрая ме блокира. 15 годишно приятелство. Та така... Имам още една, с която излизаме отвреме-навреме от университета, но не мога да кажа, че ми е истинска приятелка.
Живеем в един много забързан свят където всичко е такова че сякаш няма къде и как човек да намери нови приятели. Казвам го от опит. От една страна повечето хора бягат в големия град, където мислят че там живота ще им предожи много социален живот, но пък се оказва че именно там живота им предлага асоциален живот. От друга страна в малките населени места хората стават все по-малко и там на моменти няма с кого и една приказка да си кажеш. С две думи, хората живеят в социална изолация. Като човек минал по-този път, мога да кажа че универсална рецепта за това няма. Едни намират приятели/щастие в клуба по танци, други в парка, трети в Бара или дискотеката. Но няма обща и единна рецепта за всички. Общото е, човек да излиза. За младите хора може би е по-добре да отидат в голяма фирма на работа, където има повече хора, и шанса да срещнеш млади с еднакви виждания е по-голям. Но каквото и да си говорим, човек трябва да не се вторачва във нещо и да си живее живота. Как, това става като всеки сам си усети. Минал съм по-този път, и мога да кажа как става, но това което при мене е проработило при друг няма да проработи. Но общото между всичките е било излизането, социалните контакти и търсенето, но не на всяка цена. Защото когато човек търси, се получава че търсейки ти пропускаш това което търсиш. Парадокс, който много често се случва.
То пък в посочената по-горе тема блика от идеи.
За съжаление човек като започне работа му се ограничават социалните контакти, особено ако работата му е по-натоварена.
Нямаш ли някакви хобита или интереси- разкажи в каква насока са, за да можем да дадем по-адекватен съвет. Запиши се на някакъв спорт или танци- народни, салса, табата, фитнес, бадминтон.
Ако те интересува музика- има любителски хорове и музикални формати за непрофесионалисти.
Има клубове за настолни игри.
Има планинарски групи за преходи в планината, за планински велопреходи, клубове за катерене.
В кой град всъщност се намираш, в София възможностите са наистина много.
За съжаление човек като започне работа му се ограничават социалните контакти, особено ако работата му е по-натоварена.
Нямаш ли някакви хобита или интереси- разкажи в каква насока са, за да можем да дадем по-адекватен съвет. Запиши се на някакъв спорт или танци- народни, салса, табата, фитнес, бадминтон.
Ако те интересува музика- има любителски хорове и музикални формати за непрофесионалисти.
Има клубове за настолни игри.
Има планинарски групи за преходи в планината, за планински велопреходи, клубове за катерене.
В кой град всъщност се намираш, в София възможностите са наистина много.
Винаги съм искала да съм част от такива планинарски групи. Къде и как може да се случи?
Скрит текст:
Тази емоционална нужда "да си имаме другарчета" , че чак да си търсим дружки, винаги ми е била доста несвойствена и съм с отрицателно мнение...некви да си предлагат душата и сърцето на тепсия, за да получат социален контакт и внимание. 
Истинските хора с характер никога няма да се разтворят така лесно , а тези,които го направят,трябва да се бореиш , да се доказваш за тяхното отношение ...абе, както казва една позната :Нищо лесно не е тЕсно!
Съгласен съм и с друго, че играчите и победителите в този живот имат цели, борба и съответно врагове, слабите и лузърите имат приятелчета,рамена, на които да поплачат!
Разбира се, в никакъв случай не казвам, че не трябват хора....но преди тях трябва цел! Ама ЦЕЛ-кеш, тяло,образование, влияние или нещо друго реално и трудно...не група по интереси- да попадаме в измислен свят, докато готвим или играем електронна или настолна игра:)))))"искам да имам другарче, с което да ида на зооградина да разгледам малките маймунки" -WTF?! ЦЕЛ! МИСИЯ!
Вече като навлезе човек в тая игра, те Хората сами ще те намерят...щото в съвременния свят често се налага няколко вълка да се обединяват, за да утрепат бивол, че да ядат повече, а не всеки да преследва заек.
Живеем в свят с мноооого емпатия...към всичко. Ненужно е, според мен! Емпатия към любима, към майка, да, ама иначе...
Истинските хора с характер никога няма да се разтворят така лесно , а тези,които го направят,трябва да се бореиш , да се доказваш за тяхното отношение ...абе, както казва една позната :Нищо лесно не е тЕсно!
Съгласен съм и с друго, че играчите и победителите в този живот имат цели, борба и съответно врагове, слабите и лузърите имат приятелчета,рамена, на които да поплачат!
Разбира се, в никакъв случай не казвам, че не трябват хора....но преди тях трябва цел! Ама ЦЕЛ-кеш, тяло,образование, влияние или нещо друго реално и трудно...не група по интереси- да попадаме в измислен свят, докато готвим или играем електронна или настолна игра:)))))"искам да имам другарче, с което да ида на зооградина да разгледам малките маймунки" -WTF?! ЦЕЛ! МИСИЯ!
Вече като навлезе човек в тая игра, те Хората сами ще те намерят...щото в съвременния свят често се налага няколко вълка да се обединяват, за да утрепат бивол, че да ядат повече, а не всеки да преследва заек.
Живеем в свят с мноооого емпатия...към всичко. Ненужно е, според мен! Емпатия към любима, към майка, да, ама иначе...
Сходен пример са ми 1-2 познати, които твърдяха че не харесват романтични жестове...това щото никой не им беше правил такива, като им се случи ги захаресваха.
Гроздето е кисело...
Всъщност е странно човек да няма никакви приятели. След училище и университета сте загубили контакт, те си направили семейства и ви забравили...аха.
Всъщност доста често без приятели остават хора, които никога не поемат инициативата, все чакат някой да ги потърси, покани, да им предложи нещо... а обвързаните приятели често се отдръпват заради вечно минорното настроение, промрънкване как всички други си имат някого, а те -сами. Звъннеш им и те - ами то всички сте по двойки, аз какво да правя там - това е типично за жените, от мъж,който е сингъл не съм го чувала. И то в някакъв момент човек се изморява не му се ще да се товари.
Положителните и весели хора са приятна и търсена компания.
Липсата на каквито и да било хобита и интереси също е препъни камък, поне на мен не ми е интересно да слушам само за нечия работа.
Всички предложени варианти са осъществими, но за да не си по събиранията и екскурзиите просто щото играеш в тяхната група по народни танци, а и за да персонално искат да общуват с теб в бъдеще и търсят конкретно теб - помисли какво предлагаш като "другарче".