Как да комуникираме - диалог с родителите на деца с увреждания

Е... , ако всички хора бяха  толератни........ , ако само  разбираха , че това да бъдеш толерантен  към такива хора няма да те зарази......... Тази тема нямаше да е на дневен ред.
Все пак да благодарим на  дамата която започна темата и на тези които се интересуват как да направят първата стъпка.Да благодарим и на тези, които по някакъв начин  вече са направили тази крачка.

Сега се сетих, че майка ми, която е учителка, ми каза, че в тяхното училище ще правят пътеки с наклон до стълбите с цел олесняване придвижването на хора с двигателни проблеми / инвалидни колички /.
Мисля, че това е някаква стъпка ....

  Прочетох цялата тема и всичко, което мисля по този въпрос е вече написано. Само ще добавя, че в нашата градинка има едно детенце със синдром на Даун. Щур е, като всички деца - тича, крещи с връстниците си, гонят се като хлебарки. Майката има още едно детенце и никак не й е лесно с две момчета. Никога не съм я разпитвала, не виждам смисъл в това. Тя си има много приятелки-мами в градинката и мисля, че досега никой и по никакъв начин не е реагирал идиотски. Радвам се, че тя не изпитва някакви притеснения, защото сигурно щеше да е неловко.
  Хубаво е детските градини да бъдат за всички деца, нали затова се казват "детски"...
  Ако има някоя мама от Люлин 1, която иска да станем приятелки нека ми драсне една лична

Признавам си, че различното и нестандартното ме притеснява  Мисля че това важи при повечето хора. Затова и първата ми реакция е объркване.
Когато синът ми дойде в чужбина не можеше да контактува с местните деца заради езика. И както беше добър и кротък, изведнъж се превърна в едно буино и агресивно дете. Така докато не проговори. Когато видя първия черен човек го заобиколи на почтително разстояние, докато не разбра, че това са същите хора като нас, само с различен цвят на кожата.
Има приятелче, което е алергично към млечните продукти и всеки път, като дойде на гости, изпадам в тих ужас да не объркам нещо в диетата му и да се случи непоправимото.
А това лято разбрах, че и едно друго приятелче има проблем, след като дойде с инхалатор на гости у нас с преспиване. Беше ме страх, че ако се случи нещо, не бих могла да реагирам адекватно.
Имам приятел дислексик, който със запознаването ми каза, че е такъв, но аз не знаех точно какво е дислексия. Сега като се замисля, колко пъти съм изпадала в ужасно конфузни ситуации с него, поради незнанието си.
Това са моите притеснения и съм благодарна и по-спокоина, когато имам повече информация за даден проблем и как най-адекватно да реагирам. Определено имам нужда от помощ от страна на специалното дете и неговите родители.

Много хубави неща прочетох тук. Искам само да споделя моето отношение към малко по -различните. Аз имам братовчед с тежка форма на детски паралич .Не ме питайте как се е случило, но той е бил на 3 годинки ,когато се е разболял. Страшно много го обичам и изобщо не обръщам внимание че се придвижва с две патерици .Прекрасен човек ,умен, работлив и сам се справя с трудностите на живота ,не защото няма кой да му помага, а защото така иска. Създаде семейство, има си едно прекрасно момченце на 13 години .Възхищавам му се на силния характер, а и тези които го познават, го приемат такъв какъвто е .Дали покрай него ,моите деца са много толерантни към по различните ,не зная. Мога само да кажа, че не се притесняват да общуват с тях .На улицата ,на която живеем, има момиче  с церебрална пареза. Всички деца от квартала си играят с нея и не съм чула някой да и се подиграва. В класа на дъщеря ми имаше дете с лека умствена изостаналост и целия клас се отнасяха съвсем нормално с него ,а ако някой посмееше да го обиди ,скачаха дружно да го защитават. Това отношение може би е било и благодарение на госпожата .И други примери мога да дам ,но няма смисъл дано сте разбрали какво искам да кажа ,че мислите ми тичат хаотично.

Искам да попитам майките на специалните деца.......без да искам да ви засегна.....сколонни ли сте понякога да подценявате децата си? .........Да гледате на тях през призмата на диагнозата........

Да ти кажа аз не само, че не я подценявам, ами се улавям, че изисквам дори много повече отколкото е нужно. Някак си ми се е искало да се научи да се бори и доказва въпреки недъга си.
Мисля, че с течение на времето успя да се изгради като борбена личност, която не отдава голямо значение на недъга си.

Харесвало ми е когато и други хора не са я подценявали.
Примерно учителят и по физическо в първи клас никога не и каза да не участва с игрите и покриването на нормативите наравно с другарчетата и. Отчиташе факта, че не може да се справи с абсолютно всичко като здравите деца, но направи всичко възможно да не я засегне и обиди като я изолира.
Дори ми е споделял, че в много от мероприятията тя постига по добри резултата, защото е по амбицирана да се докаже.

Сега треньора и по плуване също така подхожда. Въобще не отдава значение на недъга и и я включва в състезанията наравно с другите деца.
Вчера щях да се разрева като в състезанието излезе втора, като преди нея беше само едно по голямо и едро момченце. Идеше ми да викам от радост и гордост.
Може би за някой това да изглежда смешно, но за мене това е много силно. При положение, че до 4 си година Бети не можеше почти да ходи и бях ужасно отчаяна  , сега виждайки, че тя не е по лоша от  здравите дечица като че ли успявам да гледам по оптимистично на нещата.

Виждам че тя също се е променила. Преди често плачеше и се ядосваше на недъга си, а сега вече виждайки, че с нищо не отстъпва на другите дечица приема положението си по лесно.

На мен ми се е случвало,за съжаление.И сега отчитам едни мои грешки от времето,когато дъщеря ми започна да опознава света.С мисълта тя да не се натоварва,да не и е трудно,аз и подавах всяка една играчка,към която проявяваше интерес-не я оставях да я вземе сама.Държах се с нея като с порцеланова кукличка,която всеки момент може да се счупи.И това и се отрази-имаше един период,в който чакаше всичко на мен,спря да посяга към играчките с идеята,че е по-лесно мама да ги подаде.Това отмина,но определено не съм била права.

Задавам този въпрос, защото тук при нас живее едно съвсем нормално, обикновено детенце.......едната му баба има някакво увреждане......незнам дали заради това.....или друго.......но родителите му не му позволяват нищо да прави.......може би от страх за детето............и все клатят глави......Ами, той не можел, горкия........вече е на 3 годинки и почти не говори, но не защото има проблем, а защото почти никой не разговаря с него.......много често го разхожда бабата, която има увреждане и която не може да говори....вседствие - детето само мучи нещо и сочи........не го пускат да върви- от както го познавам съм го виждала 2 или три пъти извън количката.....пак повтарям- детето е на 3.......все иска нещо- те не му дават........иска да се катери, да се пързаля- не му дават....иска да слезе от количката- не му дават....иска да се съблече....защото и в най- големите жеги е с шапка на главата и някакъв дебел панталио- не му дават........така че ....ето един пример за родители, които според мен спъват развитието на детето си ............не го пускат сред децата, а когато го срещнем и питаме нещо и той свенливо наведе глава, казват "гледай го какъв е"......

Та затова аз мисля обратното на много от тук пишещите майки.....мисля, че е по- добре да забравяме ,че някои  деца са специални и да се държим с тях все едно са обикновени дечица....така според мен им даваме по- голям шанс

secretgarden   - конкретно по въпроса ти- Не само майките всички в семейството, НАЙ ВЕЧЕ БАБИ  са склонни от съжаление или подценяване да правят мечешки услуги на децата ! Това е често срещан проблем , аз също все жалех сина си до първата среща с психолог , когато осъзнах грешката си! За съжаление баба му все още /май никога / не може да разбере това!Отдавна не се държа с него като със специално дете! Нито пък околните!
Относно описания от теб случай- в групата на сина ми има дете , чиято майка е глухоняма, детето е добре. Учителката ми каза че много трудно общуват с него, в същото време със сина ми ,който много малко говори , нямат проблеми в общуването

secretgarden, примера който си дала изглежда покъртителен, но да не слагаме всичко под един знаменател.
Според мен рисковото дете е възможно да се нуждае от повече стимули, които майката няма как да осигури. Моето дете е родено много преди термин и очаквам поне по коригирана възраст  да има уменията на връстниците си. В тази връзка не го съжалявам и да си казвам, то понеже е ранно бебе, ще прави нещо "когато му дойде времето..." Например почти всички деца към 1 год и 10 месеца  драскат с молив. Преди 2 месеца му дадох молив, бутна ми ръката и избяга... Е какво трябва да направи нежалещата майка - да му завърже молива за ръката или да го шляпам по едната, за да драска с другата . Заведох го на логопед, който работи и с Монтесори терапия и за 2 месеца има напредък, какъвто аз сама не бих могла да постигна. За това по-скоро цялата организация трябва да може да прецени кога детето да отиде при специалист.

Здравейте!
Аз сам майка на различно дете-оставете децата си сами да изберат начина на общуване с различните-справят се чудесно,ние само можем да се учим от тях.А вие просто ги следвайте-макар и различни те са деца-реагират еднакво на обич и болка.

color=red]Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се.[/color]
Не съм го казала аз, но нали не мислите , че някой който  няма ни най -малка идея как минава деня ви ще иска да промени нещата за вас.Говорете за това как се чувствате , разкажете за трудностите през които ежедневно минавате..Колко ви коства това. Разкажте за себе си .......пишете и в другите форуми...Едни ще четат от любопитство ...

               ДОБРЕ казано,но наи-често се получава:ТОВА СИ Е ВАШ ПРОБЛЕМ!
А проблема е общ,защото боледува не само специалното,различното или както щете го наречете дете ,а всички около него:родители,роднини,близки.

Мисля че не разрбахте точно какво има в предвид secretgarden Затова ще ви дам друг пример.:
Дете с ДЦП- пареза на част от тялото и съответно с двигателни затруднения. Трудно ходи, трудно се обува, облича...и т .н. Ако на едно здраво дете са са обходими 5 мин. за да се придвижи от т.1 до т.2 , то на това дете ще са му необходими 15, дори може и 20 мин. Реакцията на околните е винаги да му помагат, да го подпират за да "не падне" , защото и стойката и походката му е клатушкаща- но та НЯМА ДА ПАДНЕ! Искат даго обуят, обличат , защото то едва събира пръстите си да захване нещо  НО НЯМА ЦЯЛ ЖИВОТ КОЙ ДА ГО ПРАВИ ТОВА!
В този ред на мисли, наща помощ е мечешка услуга! Това дете ще трябва да се научи само да се справя със всичко в живота!
tigonew  не ти на трябва да го вържеш за молива, но замисли се- детето бяга от това което му е трудно! Ти като родител трябва да го "принудиш" да иска да го прави ! Тук именно се къса нишката - до колко да жалим децата си и до колко да сме "жестоки"
Моя син отказваше да говори , защото му е трудна- п-с който се развива спонтанно при другите деца, но при нас протича по друг начин! Е много по лесно беше да посочи предмета който иска и да вика ъ-ъ-ъ ! Аз естествена го разбирам, но умишлено съм се правиле че не го разбирам за да го накарм да говори- ето това е пример как да не го "подценяваш от съжаление" Или пък показвам че го разбирам , но не му давам предмета докато не направи усилие да го каже, по този начен се опитвам да стимулирам говора! Да но баба му не разсъждава така - тя казва" -- не го тормозете , той НЕ МОЖЕ  да го каже" Така е но ако не го тормозим, никога няма да поиска да го каже, щото винаги ще има и по лесно!

               ДОБРЕ казано,но наи-често се получава:ТОВА СИ Е ВАШ ПРОБЛЕМ!
А проблема е общ,защото боледува не само специалното,различното или както щете го наречете дете ,а всички около него:родители,роднини,близки.
[/quote]
Не разбирам , защо очаквате да бъде проблем  на другите. Нали разбирате , че някои от тях дори не подозират , че вие имате проблеми.А това , че боледуват или страдат околните на това дете е показателно и ако всеки от тях се опита да заинтригува околните без да им натрапва проблема , ако би могъл да промени нагласата им ...нали знаете песента  ..............   ако до всяко добро същество застане още едно..............
Мое лично мнение е ,че един от проблемите е , че много от родителите, когато контактуват с други родители , с институции и др.,често наблягат на това ,че детето не е настанено в институция  или изоставено на гърба на държавата. Видители аз съм добър родител. Моите уважения към тези родители за пътя който сте избрали , да това е така вие сте един много по-добър родител. Но нали разбирате , че на никой не му е приятно да бъде сравняван  или да му се вменява ,че ако има специално дете ще е по-добър родител. разбирате ли това е така но не го  натрапвайте на другите. Не искам да обидя никой от родителите , но три години ежедневно се срещах с родители , и установих че много от проблемите идват от тук. АЗ също съм родител на такова дете , но даже и на мен не ми е било приятно.Това звучи като едно убеждение , което изпращащ към другите но и лично към себе си ,за да убедиш и себе си.Да обществото и държавата в която живеем не ни дава възможност да се чувстваме добре, мачка ни   непрекъснато , с едната ръка ти дава с другата взема, от друга страна вместо да се чувстваш добър родител, защото само ти знаеш колко ти струва това, ти виждаш , че не можеш да дадеш много от нещата защото нямаш финанси.Не е като да нямаш възможност да му направиш рожденния ден в Макдоналдс , не само ти знаеш какво е.Затова мили родители покажете , че уважавате себе си и, а вие родители от другата страна на бариерата  допуснете ни сред Вас за да ни разберете. И знайте  те заслужават вашето уважение.
Още един път моля да ме извините, ако някой се е почуствал обиден това е мое мнение и не ангажирам никой с него.