Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?

Просто им се усмихни  . Мисля, че хората с увреждания нямат нужда от съчувствие и съжаление, а от разбиране,приемане и добро отношение .

Не мисля, че трябва директно да им се предлага непоискана помощ. Това ги кара допълнително да се чувстват неспособни. Усмивка и искрен поглед в очите им ще е достатъчен.

Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт? - нещо не мога да разбера въпроса. В какъв смисъл, по принцип за мен среща с човек с увреждания не смущава комфорта ми.

Не реагирам необичайно, не показвам, че контактувам с различен човек.
Няма значение това, особено пък ако е дете.

Как така смущава комфорта ти  Това звучи сякаш, е по-добро да се скрият някъде, за да неги виждаш...

На детската площадка играят 2 "по-различни" деца. Държа се с тях нормално, като с всяко друго дете.

Старая се да се държа естествено. Да не показвам, че ми е нарушен душевният комфорт и ми е бръкнато в душата...

Реагирам по същия начин както когато ми направи впечатление човек без увреждане - усмихвам се, дори само с очи. Хората независимо с или без увреждане са различни. Помагам, ако някой ме помоли за това или ако наистина има нужда. С деца винаги подхождам по един и същ начин.

Да добавя. Йоан е виждал хора в инвалидна количка (това че имат възможност да излизат само може да ме радва) и е имало случаи, в които са го закачали и той започва да вика "количка, количка", да им се радва и аз само се усмихвам. В момента не му прави особено впечатление и се радва и не е нужно да обяснявам. Виждали сме и деца с проблем, той не реагира като че ли децата са различни - те са си деца за него и толкова. А аз ги закачам както се закачам с всички останали дечица.

Не реагирам различно, но ми се нарушава душевния комфорт определено в смисъл не, че ми става гадно и по-добре да се скрият, а поради факта, че някой страда.
Ако е необходимо - помагам както мога - превеждала съм слепи деца например.

Душевен комфорт не притежавам. Хората с увреждания възприемам напълно нормално, като всички останали.

Що за идиотски въпрос?  
Ей, много се ядосах от това заглавие, отдавна не ми се беше случвало да се впрегна толкова

Винаги ми смущава душевния комфорт, защото се сещам как никой в тази държава не прави нищо за интеграцията на тези хора........най- елементарното- хората в инвалидни колички нямат достъп нито до градски транспорт , нито до тротоари, училища, обществени сгради...магазини...библиотеки........

Имах предвид,че когато ме залеят различни и противоречиви чувства определено вълнуват душата ми.

Не реагирам никак.
Ако видя човек на улицата, който има нужда от помощ, независимо дали има увреждане или не ще попитам дали да помогна.

Аз пък не знам, защо всички така се възмутихте на заглавието.  
Подкрепям secretgarden, и освен това смятам, че не сме научени как да се държим с такива хора. И ако някой твърди, че не изпитва нищо като види човек /още повече дете/ с увреждане не бих могла да му повярвам. Иначе и за се стремя да се държа нормално, не знам доколко успявам.  

И само искам да добавя, че в 90% от случаите, ако не се сблъскат директно с този проблем родителите не го коментират с децата си, и много често децата с увреждания са обект на подигравки от съучениците си.   И вместо да се обясняваме колко нормално приемаме такива хора да си помислим говорили ли сме за това с децата си.  

Да, напълно съм съгласна с това, както и с целия ти постинг. Самата аз се чувствам неудобно-да не притесня човека или детето. Затова не реагирам никак. Само ако видя, че трябва да се помогне. Но това важи и за всички останали.

Честно казано ме е страх и гледам да стоя настрана.Вчера докато се разхождахме с мъж ми и малката и блеехме по витрините,изведнъж една психично болна изскочи срещу нас и почна да крещи  Да не говорим как миришеше  Изплашихме се доста и бързо се прибрахме....Тъжно ми е все пак за такива хора,защото и те душа носят,макар и болна.

Заглавието е точно каквото трябва да е Преди време точно тук моята история смути душевния мир на много хора и аз съм много благодарна.Аз самата, като майка на дете с увреждане, съм била смутена в ситуация с друго такова ,въпреки че в същия момент моето е в количката до мен и сигурно си мислите, че би ми било по лесно ,но не е ,защото всички хора сме различни и ако аз обичам да говоря свободно за проблема си ,при други не е така.Много трудно може да се обясни как трябва да се подхожда в такъв случай ,верния отговор май наистина е -НИКАК

Става ми тъжно и май предпочитам да избегна погледа на човека, защото не знам как да отвърна    Иска ми се да приемам хората нормално, но какво ли значи това за тях 

Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?
докато пазим душевния си комфорт няма скоро да ги приемем като нормални хора
а по въпроса, преди няколко дни имах контакт със сляпо дете, не е по различно от моето, също толкова гальовно и любвеобвилно, и не наруши душевния ми комфорт дори ми беше много приятно като се гушкаше в мен и ме галеше

 От прочетеното оставам с впечетление, че  според теб всички хора с увреждане са психично болни и налудничиви и могат да причинят зло на някой....Нима смяташ, че човек/дете в инвалидна количка, някой сляп, глух и т.н е опасен, миризлив  .????
Някакси примера който даваш не е подходящ...
Извинявам се за различното мнение и ако прозвучи заяждащо- не е таково.

Реагирам неадекватно. Както и да е.
Вчера едно момиче в инвалидна количка имаше нужда от помощ, ма на мен ми беше едно такова вързано в устата и вцепенено, та помолих съпруга ми да й помогне.
Гадните нови плочи в центъра, дето кметът ги нареди са така хлъзгави, когато се намокрят, че момичето не можеше да се придвижи по баира. Гадно е.
Незнам дали хората с увреждания искат усмивка или съжаление-не мисля. Считам, че искат възможност да живеят достойно. Пфу, пак ми стана криво и гадно.

ПП. Близначе, що сте се прибрали бързо поради тая случка.  Преди живеех до помощното училище, сигурно не е трябвало да излизам. 

Виждам, че доста момичета казват "старая се да се държа естествено" , " старая се да не ги обиждам" . Момичета каквото и да правите те пак ще са различни, колкото повече ги карате да се чувстват нормални толкова повече лъжите себе си. Тези хора търсят в очите ви съчувствие и съпричастност, аз имам контакт с такива хора и знам, че колкото повече се опитваш да подминеш проблема му толкова по- неприятно им става. Има хора с увреждания които са психически настроени, че хората им се подиграват, просто не ги карайте да се чувстват по- зле като показвате, че "уж" нищо им няма. Те във всеки един момент се нуждаят от помощ. А ако не знаеш как да им помогнеш просто стойте на страна, защото вие ще го забравите но те няма 

Имам близко дете с ДЦП и повярвайте,много е любознателен,мил и най-възпитаното дете,което познавам.Сега е 1ви клас и се справя добре.Свекърът ми от 6г. е инвалид (с ампутиран крак) и като идем на море,на плажа като го зяпнат...кво да ви кажа,направо УжАс,вече спря да идва и ходи само за риба.15 дена да си на море и да не можеш да се топнеш.А е най-добрия човек,който познавам.Не е чесно.Защо не можем да приемем нормално различните от нас?

Ако имате наистина близък контакт с реални хора /моите наблюдения са върху възрастен/ с увредания, ще се изумите колко чувствителни са всъщност. Всеки поглед се коментира: "Тоя/тая защо ме гледа така." Движенията сякаш сме сами в света, т.е. заблеяни в нищото с глава, пълна с вихрещи се мисли отсещната страна вижда като: "Тоя/тая щеше да ме отнесе. Не вижда ли, че съм болен".  
Те си мислят, че всеки вижда болното им място, но мъничко внимание и усмивка ги превръща в други хора.
[/quote]Близначе, за това изказване многословието ми е бедно.
Знаеш ли, според мен си емоционален инвалид. За тази диагноза лекарство няма.

По принцип ми става мъчно, но знам че не може да им се помогне.Държа се с тях като с нормални хора.

Държа се с тях така, както те биха се държали с мен И те са хора като мен и вас, най-обикновенни хора Помагам когато имат нужда, както други хора са помагали и на мен когато аз съм имала нужда

Ми никак не реагирам, как да реагирам.
Те как реагират на това че съм 1,76?

Отнасям се към всички хора с уважение и респект.
А ако някой има нужда от моята помощ му я давам.

     Ами аз съм се замисляла как ли трябва да реагирам или нереагирам.Още не съм стигнала до никакъв извод.Веднъж ми се слу4и да срещна един съсед,който има паркинсон.Духаше силен вятър и той се опитваше да си закоп4ае ципа,но ръцете му треперят.Хем исках да помогна,хем незнаех дали няма да се обиди.И досега си мисля за слу4ката и се 4удя дали съм постъпила добре или зле.

Онзи ден бях на сватба, едно момиче беше по-различно на външен вид от останалите, но се веселеше три пъти повече от тях и то от сърце - ами аз прихванах от нейното настроение и се веселих от сърце.
а би ли ми казала какво значи да им помогнеш, в какъв смисъл искаш да им помогнеш.
Ела с мен в дом за деца с увреждания, общувай с тях, пей им песни, давай им малко топлина и обич - това е голяма помощ.
Пък и какво значи увреждане, нима това , че видимо нямаме физически недъзи занчи, че не сме увредени вътрешно например, което е по-страшно.   

Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?

Предлагам темата да бъде номинирана за най-тъпа тема!

Криска,браво за поста 

От контактите ми с такива деца,мога да кажа само-ТЕ НЕ СА ВИНОВНИ,ЧЕ СА ТАКИВА И те са като нас,независимо дали с увреждания или не.
На въпроса-как да реагираш:Усмихни им се,не ги съжалявай.Това са хора или деца,който се радват искренно,дори и на една усмивка.

Иска ми се въпросът да е "Как се чуствате, когато видите дете или възрастен с увреждане и изведнъж си дадете сметка, че въобще не сте се замисляли за тези хора преди?".

И следващият ми въпрос би бил "Какво правите за душевния комфорт на децата си при такава среща?".

Нека не си позволяваме да забравим, че абсолютно всеки един от нас във всеки един момент би могъл да изпадне в подобна ситуация (инвалидност). Това не е заразно. Това се случва.
Малко е хазартно.
Никога не знаеш кога и на кого...следващия може да си ти...

Не си прав . Никак . Моят душевен комфорт не се нарушава от самият факт , че някой е различен , а затова че живея в държава , където тези хора нямат възможност да живеят един относително нормален и достоен живот . И ние трябва да говорим , длъжни сме . Не може някой да ме убеди , че нищо в тези хора не е различно и че ние трябва да си се държим с тях като с останалите - напротив трябва да им осигурим повече удобства и улеснения , за да може те да се чустват нормално и да имат едни относително добри условия на живот и възможност да се развиват , да имат среда .  Усмивките , разбирането , топлото отношение са началото , но това съвсем не е достатъчно .Общувала съм с детенце със Синдром на Даун - слънчево и прекрасно дете , което ходи на училище , има приятели , изживява едно нормално детство и се надявам да бъдат прятели с дъщеря ми в бъдеще , не виждам разлика между две деца , иска ми се да вярвам , че и като възрастни няма да има такава - и ако стане наистина може да си кажем , че сме в Европа.

Навремето когато живеех в чужбина /Кейси може да каже дали още е така, сигурно е така/, много ме възхити отношението към тези хора. Спомням си веднъж бяхме на ресторант с моята приятелка, тогава на 17 год - тинейджърка, и докато чакахме за маса до нас имаше човек в инвалидна количка, заговорихме се с него и се удивих от позитивизма и на него и на Трейси.
Разговорът беше в смисъл, че увреждането му е дар от Бога и страданието го е извисило и направило по-добър и достоен човек. И това беше разговор между непознати - около 40-50 годишен мъж и 17 годишно момиче.
Тогава си помислих, че това тук никога, ама никога не може да стане. Трейси ми помогна много да изградя отношението си.
Приемам тези хора като много специални, да, имам контакти с тях и не се правя, че не забелязвам проблема им, а напротив давам им специално отношение, гледам да е винаги леко и дискретно.
Особено децата с увреждания, не осъзнават в пълния смисъл, че са различни, така че с тях общуването не е обременяващо, поне не за мен.

По принцип не ме смущават изобщо. Но има хора, които ме смущават, например ако съм с Алина в парка и някой дойде и почне да ми разправя някакви работи....  ми смущава ме и гледам да се махна по-бързо...
А иначе като малка много исках да науча езика на глухонемите и да контактувам с такива...

Такива хора не нарушават душевният ми комфорт-що за хрумване?Магазините под прозорците ми го смущават иначе порядъчно.
Срещам такива хора-усмихвам се, често съм с детето-то ме пита-аз обяснявам.Помагаме заедно ако трябва-да премине улицата, да преодолее бордюр, разменяме по някоя дума.Т.е-държа се като с нормален човек, така както и на мен са ми помагали, когато бях с количка например, а трябва да слезна по стълби...

Радвам се, като виждам такива хора. Не защото ги има, а защото имат възможност да излизат, да се разхождат. Колкото и да е малко, прави се нещо. За социализма това явление беше неприсъщо, както гейовете. При първите си излизания в чужбина бях потресена колко много инвалиди има. Ами не че у нас е нямало, но нямаха никаква възможност да се показват.
Имахме приятел с дете с Даун. Години наред не го виждахме това дете, срамуваше се от него. Оказа се изключително мило, слънчево дете, което си играеше с нашите деца, а на тях изобщо не им правеше впечатление, че е по-различно. 

Веднага искам да уточня,че това което съм написала не е с цел да обиждам психично болните хора.Аз се притеснявам за тези хора не по-малко от вас.
Бях наречена даже емоционален инвалид.Нещо което жестоко ме нарани ! Най-малкото защото никога не съм била такава !
Съжалявам ако изказването ми  се е сторило крайно на някои,но бях уплашена от случилото се наистина.Тази жена скочи срещу нас и уплаши детето ми .Което не означава че я мисля за еди-каква си.Стана ми жал,стана ми мъчно че държавата ни нехае за тези хора.И че мястото и не беше на улицата а някъде където можеха да и помогнат.
На да бъда обиждана и нападана заради мнението си,което явно не е разбрано добре,това е жестоко.Още повече от хора които не ме познават.Лесно е да се лепне етикет ей така нали ?
Съжалявам ако моя пост ви кара да мислите че имам негативно мение за психично болните,не е така !!!Аз самата преживях тежка психична криза и донякъде знам какво им е !
Няма да пиша повече.Достатъчно се разстроих.
Рони,сигурна съм че ако ме познаваше нямаше да напишеш това !

Лек ден на всички ! 

Тони, какви ги говориш бре дъртофелник- изкуфелник
Темата е страхотна!! И заглавието според мен е точно каквото трябва. Както споделих с една приятелка преди малко- човърка по тънката струна с лопата. Това е чудесен начин да се предизвика мислене. Мислене изобщо, размисъл по тези въпроси и разговор. Колко пъти на ден се сещате, че има и хора с увреждания ей така както си седите? Ами ако не ги видите- не се сещате. Точно толкова пъти колкото се замисляте за красивите, за грозните, за ниските за високите, хм...за Пеньо от Биг Брадър(за него по- често защото е в национален ефир сега)....Не знам как трябва да се държа с дете с увреждане или с възрастен с увреждане. Често се срещам с такива и често изпадам в неловко положение. С времето единственото сигурно нещо което разбрах, че май трябва да се държа по различен начин според случая. Ако ме ядоса ще си кажа, ако ми се гушка детенце(много обичам да гушкам три бебета и не пропускам да ги намачкам  ) ще го нагушкам ако ми позволи, ако ме плаши ще се уплаша. Но за смущаване на душевния ми конфорт...май просто трябва време да свикнеш да не се смущаваш външно. Боли ме, понякога когато остана насаме със себе си и се замисля за някое от познатите ми деца с проблем...Но мама ме е учила да не съжалявам хората. Та те всъщност нямат нужда от съжаление или дори от съпричастност.
От всички ви обаче според мен най- адекватно е реагирала Близначе и не разбирам защо и наскачахте. Представете си буйстващ пияница или просто ядосан човек който крещи насреща ви- няма ли да се предпазите? Или ще идете на чашка да обсъдите какво му се е случило, а той просто е непознат? Искам да кажа, че сред хората с увреждания има хрисими, има пияници, има експанзивни, има разрушителни, има прекрасни хора, има и такива дето могат да те оберат.
Ето казус: Просяците по кръстовищата със отрязаните ръце и крака. Те също са с увреждане. Как реагирате на тях? Давате ли им пари. Аз не бих им дала и пукната паричка. Както не давам паричка и на майката извела малкото си бебе на 2-3 месеца на просия. Защото аз така реагирам на просяците. Така е постъпила и близначе- тя така реагира на агресивно поведение.
Ми тъй мисля аз пък не знам дали съм права....

Нарушават ми душевния комфорт несъобразени тротоари, входове, бедният вид на хора, недостатъчно обгрижени. Радват ме хора в инвалидни колички на плажа на морето, деца, видимо различни, да играят при останалите.
Трепва нещо в мен, когато ги виждам, защото ми напомнят колко крехък е балансът между здраве и болест, и че те са се озовали от "другата страна", където може всеки от нас да се озове и тогава всички останали ще са от "другата страна".
Това осъзнаване не е повод да избягвам контакт с всеки различен, още повече, че всеки от нас е различен. Ама че изречение..... Всъщност различията са видими само на фона на всичко общо, което ни свързва.

Близначе, подкрепям те. Аз няма да се уплаша, макар че човек всичко може да очаква от такива. Но децата! Каква уплаха може да получи от това. А ако е по-голямо и излиза само. Може да се уплаши, да не смее да излезе от къщи.

Нарушават ми комфорта.  Определено ми го нарушават.  Чувствам се безсилен, искам да помогна с нещо, но се чувствам ужасно безсилен.  И в този момент усещам, че съм се зазяпал.

г-жа Смутена,благодаря ти от сърце !  Радвам се че има хора които все пак ме разбират !

Ако някой наруши душевния ми комфорт, независимо, дали е с увреждане, или не е, може би няма да реагирам много приятно. Но определено недъзите на хората, сами по себе си не предизвикват у мен смущения... Знам, че ако започна да любезнича излишно, само ще притесня човека, за това се държа естествено с него и не наблягам на проблема му.

Става ми мъчно за тях. Старая се да се държа нормално с тях, за да се чувстват равни с мен. Има обаче и случаи, в които ги избягвам, от страх да не направят нещо на мен или детето ми.


Не мога да разбера, Рони, как можеш да правиш такива определения за човек който не познаваш  Мога да ти кажа, че ако познаваше blizna4e, щеше да знаеш че тя е всичко друго, но не и емоционален инвалид. Тя е един прекрасен човек и знай че можеш само да съжаляваш че не я познаваш.
Извинявам се за оff-a накрая.

Ами на практика аз така се държа със всички хора, без значение дали имат недъг или не.Да, -хора всякакви-пияници, досадни, тях ги игнорирам по принцип.Уточнението, че жена, очевидно не със всичкия си ги е уплашила чак сега го виждам и в тази вече връзка-много ясно, случвало ми се е и на мен.Но човек, сляп с бастунче, който с нищо не ми пречи, не ме напада, не ме ругае-защо да не му подам ръка да пресечем заедно и защо да не му пожелая лек ден-та той не ме травмира ни най-малко.Той е пълноценен по свой си начин и живее свой живот и това ни най-малко ме  смущава.Аз реших, че се пита дали самият недъг в такива хора нарушава душевният ви комфорт...или пак не съм разбрала...

Много ми се иска поне тази тема да не се превръща в стрелбище...
Кой какво написал...

Нормално е човек да се стряска от непознатото, а още по-нормално е да пази себе си и децата си, ако усети заплаха.
Важно е да се научим да правим разлика между заразното, опасното...и това, което е просто..ако щете лош късмет за някого...

Сещам се как един незрящ разказваше в интервю за своя случка.  Чака си човекът на спирката на рейса, а един друг в опит да му бъде от полза му изкрещял в ухото "Номер едикойси идва!"  Та човекът апелираше да правим разлика поне между сляп и глух.

Хайде сега Рони да се изправи и да се извини! Много тежат подобни обидни квалификации!

Хем страдате по хората с увреждания, хем съчетанието "душевен комфорт" ви пречи! Именно за душевния комфорт се е "хванала" близначе, може би ако случката не й беше така прясна, нямаше да я напише в точно тази тема!

Съжалявам, но и аз съм имала близки срещи с душевно болни хора (нали така се казват?) - много, мноооого! Само 2 примера -
1. една жена стоеше на кръстовището на Гурко и Раковски с една пластмасова тръба и я размахваше и крещеше срещу пешеходците, които максимално я избягваха - какво трябваше да направят, да не се притесняват, че ще ги удари ли?
2. друга вървеше по ул. Шипка в един тих неделен следобед и крещеше на всеки срещнат човек кой какво й е отнел в живота. Някои хора първо спираха и слушаха 2 секунди и бързо разбираха, че тя не ги възприема като разбиращи, а като врагове, на които тя все по-силно крещеше и отминаваха. Гледах я как за 10 минути ту се приближаваше към мен ту се отдалечаваше - а аз стоях на 1 кафе и бутах напред-назад количката с детето, което спеше. Тя и при мен дойде. Със събрани длани една към друга я помолих тихо "Моля те, тихо, детето спи!", но тя продължи, после от заведението също я помолиха да си отиде, но тя не си тръгна. Детето ми се събуди и разплака, а аз се разплаках от яд, и от злоба, от безпомощност. Почти не беше спало през нощта, цял ден не беше спало, а аз не можах да направя нищо - не само заради толеранса си към такива хора, всъщност какво безопасно нещо можех да направя! Да избягам ли - хм, да не съм емоционален инвалид!

Това ли е картината на емоционалните инвалиди, Рони! Не е ли нормално да изпитвам страх, ами яд, а душевен дискомфорт? Вярно, не е по темата - тя е за хората с физически увреждания, но можеш просто да поправиш объркания потребител и брой до 10 преди да обидиш така!

А сега по темата - само 1 изречение! Възхищавам се на една майка от нашия парк, която извежда детето си с нашите. За съжаление само няколко пъти съм я засичала в нашата компания, буквално засичала, защото късно отивам там или все нещо друго много ме е вълнувало, за да успея да я заговоря, преди да си тръгнат. То е по-голямо, но е в количка, изглежда толкова чувствително, като я гушка! И това така ме трогва, както ме трогват любвеобилните движения на другите деца към мамите им. Момиченцето не може да играе с нашите деца и не знам наистина, колко сме му полезни, но то на нас е много полезно - прави ни по-зрели, по-разумни и по-човечни, докато възпитаваме дори пасивно нашите деца!

Моята баба беше инвалид, цели 15 години! Преди да получи инсулт беше най-истинският човек, когото познавах! Най-силната жена, най-любимата! После дълго време продължи да побутва живота и накрая се срина! Никой не заслужава такъв живот, няма добър или лош човек, на когото да му отива! Мъчно ми е! Всеки път, когато видя човек с увреждане се сещам за баба! Тя не излизаше от къщи, защото не искаше да я съжаляват! Толкова горда! Заради тази нейна гордост ми е още по-тежко като си помисля, колко години живя така - не заслужаваше да живее толкова години по този начин!

Извиних се на Близначе.   
Извинявам се в аванс на всеки, който се почувства засегнат.

Когато бях бременна с първата си дъщеря, както си вървях към поликлиниката срещу мен се зададе сакат ром, който уж вървеше най-спокойно, но зведнъж като ме наближи се втурна към мен и ми заби шамар псувайки ме, после побърза куцайки да избяга. Не мога да опиша това, което почуствах - разплаках се, изплаших се колко съм уязвима. В поликлиниката от лекарите разбрах, че този човек е с психически отклонения и си прекарва дните вътре, по пейките на топло. Не стъпих повече на това място без придружител, а паническия страх, който изпитвах всеки път като го видя, граничеше с параноя. Не го обвинявам, той дори незнае какво ми е причинил. Обвинявам държавата за нехайството да оставя тези хора на улицата в студовете да оцеляват едвам, някои от които са опасни не само за околните, но и за себе си.

Имам приятелка, която е болна от детски паралич. Възприемам я просто като нещо различно, като част от разнообразието на живота - така, както някои са високи, други - с тъмна кожа... Не ми е неудобно да я гледам в краката и не избягвам разговори на тази тема. Ако се наложи, мога да я вдигна на ръце и да я занеса някъде. Нормално и естествено, без пресилени емоции.
При душевноболните нещата не стоят точно така и мнението ми е сходно с това на Близначе. Имам съсед шизофреник, и макар че си говорим и помагам с каквото мога, изпитвам страх - най-вече за детето си. Тъжно, но истина.

     

Не съм засегната, но ми харесваш!