Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?

Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?

Предлагам темата да бъде номинирана за най-тъпа тема!

Криска,браво за поста 

От контактите ми с такива деца,мога да кажа само-ТЕ НЕ СА ВИНОВНИ,ЧЕ СА ТАКИВА И те са като нас,независимо дали с увреждания или не.
На въпроса-как да реагираш:Усмихни им се,не ги съжалявай.Това са хора или деца,който се радват искренно,дори и на една усмивка.

Иска ми се въпросът да е "Как се чуствате, когато видите дете или възрастен с увреждане и изведнъж си дадете сметка, че въобще не сте се замисляли за тези хора преди?".

И следващият ми въпрос би бил "Какво правите за душевния комфорт на децата си при такава среща?".

Нека не си позволяваме да забравим, че абсолютно всеки един от нас във всеки един момент би могъл да изпадне в подобна ситуация (инвалидност). Това не е заразно. Това се случва.
Малко е хазартно.
Никога не знаеш кога и на кого...следващия може да си ти...

Не си прав . Никак . Моят душевен комфорт не се нарушава от самият факт , че някой е различен , а затова че живея в държава , където тези хора нямат възможност да живеят един относително нормален и достоен живот . И ние трябва да говорим , длъжни сме . Не може някой да ме убеди , че нищо в тези хора не е различно и че ние трябва да си се държим с тях като с останалите - напротив трябва да им осигурим повече удобства и улеснения , за да може те да се чустват нормално и да имат едни относително добри условия на живот и възможност да се развиват , да имат среда .  Усмивките , разбирането , топлото отношение са началото , но това съвсем не е достатъчно .Общувала съм с детенце със Синдром на Даун - слънчево и прекрасно дете , което ходи на училище , има приятели , изживява едно нормално детство и се надявам да бъдат прятели с дъщеря ми в бъдеще , не виждам разлика между две деца , иска ми се да вярвам , че и като възрастни няма да има такава - и ако стане наистина може да си кажем , че сме в Европа.

Навремето когато живеех в чужбина /Кейси може да каже дали още е така, сигурно е така/, много ме възхити отношението към тези хора. Спомням си веднъж бяхме на ресторант с моята приятелка, тогава на 17 год - тинейджърка, и докато чакахме за маса до нас имаше човек в инвалидна количка, заговорихме се с него и се удивих от позитивизма и на него и на Трейси.
Разговорът беше в смисъл, че увреждането му е дар от Бога и страданието го е извисило и направило по-добър и достоен човек. И това беше разговор между непознати - около 40-50 годишен мъж и 17 годишно момиче.
Тогава си помислих, че това тук никога, ама никога не може да стане. Трейси ми помогна много да изградя отношението си.
Приемам тези хора като много специални, да, имам контакти с тях и не се правя, че не забелязвам проблема им, а напротив давам им специално отношение, гледам да е винаги леко и дискретно.
Особено децата с увреждания, не осъзнават в пълния смисъл, че са различни, така че с тях общуването не е обременяващо, поне не за мен.

По принцип не ме смущават изобщо. Но има хора, които ме смущават, например ако съм с Алина в парка и някой дойде и почне да ми разправя някакви работи....  ми смущава ме и гледам да се махна по-бързо...
А иначе като малка много исках да науча езика на глухонемите и да контактувам с такива...

Такива хора не нарушават душевният ми комфорт-що за хрумване?Магазините под прозорците ми го смущават иначе порядъчно.
Срещам такива хора-усмихвам се, често съм с детето-то ме пита-аз обяснявам.Помагаме заедно ако трябва-да премине улицата, да преодолее бордюр, разменяме по някоя дума.Т.е-държа се като с нормален човек, така както и на мен са ми помагали, когато бях с количка например, а трябва да слезна по стълби...

Радвам се, като виждам такива хора. Не защото ги има, а защото имат възможност да излизат, да се разхождат. Колкото и да е малко, прави се нещо. За социализма това явление беше неприсъщо, както гейовете. При първите си излизания в чужбина бях потресена колко много инвалиди има. Ами не че у нас е нямало, но нямаха никаква възможност да се показват.
Имахме приятел с дете с Даун. Години наред не го виждахме това дете, срамуваше се от него. Оказа се изключително мило, слънчево дете, което си играеше с нашите деца, а на тях изобщо не им правеше впечатление, че е по-различно. 

Веднага искам да уточня,че това което съм написала не е с цел да обиждам психично болните хора.Аз се притеснявам за тези хора не по-малко от вас.
Бях наречена даже емоционален инвалид.Нещо което жестоко ме нарани ! Най-малкото защото никога не съм била такава !
Съжалявам ако изказването ми  се е сторило крайно на някои,но бях уплашена от случилото се наистина.Тази жена скочи срещу нас и уплаши детето ми .Което не означава че я мисля за еди-каква си.Стана ми жал,стана ми мъчно че държавата ни нехае за тези хора.И че мястото и не беше на улицата а някъде където можеха да и помогнат.
На да бъда обиждана и нападана заради мнението си,което явно не е разбрано добре,това е жестоко.Още повече от хора които не ме познават.Лесно е да се лепне етикет ей така нали ?
Съжалявам ако моя пост ви кара да мислите че имам негативно мение за психично болните,не е така !!!Аз самата преживях тежка психична криза и донякъде знам какво им е !
Няма да пиша повече.Достатъчно се разстроих.
Рони,сигурна съм че ако ме познаваше нямаше да напишеш това !

Лек ден на всички ! 

Тони, какви ги говориш бре дъртофелник- изкуфелник
Темата е страхотна!! И заглавието според мен е точно каквото трябва. Както споделих с една приятелка преди малко- човърка по тънката струна с лопата. Това е чудесен начин да се предизвика мислене. Мислене изобщо, размисъл по тези въпроси и разговор. Колко пъти на ден се сещате, че има и хора с увреждания ей така както си седите? Ами ако не ги видите- не се сещате. Точно толкова пъти колкото се замисляте за красивите, за грозните, за ниските за високите, хм...за Пеньо от Биг Брадър(за него по- често защото е в национален ефир сега)....Не знам как трябва да се държа с дете с увреждане или с възрастен с увреждане. Често се срещам с такива и често изпадам в неловко положение. С времето единственото сигурно нещо което разбрах, че май трябва да се държа по различен начин според случая. Ако ме ядоса ще си кажа, ако ми се гушка детенце(много обичам да гушкам три бебета и не пропускам да ги намачкам  ) ще го нагушкам ако ми позволи, ако ме плаши ще се уплаша. Но за смущаване на душевния ми конфорт...май просто трябва време да свикнеш да не се смущаваш външно. Боли ме, понякога когато остана насаме със себе си и се замисля за някое от познатите ми деца с проблем...Но мама ме е учила да не съжалявам хората. Та те всъщност нямат нужда от съжаление или дори от съпричастност.
От всички ви обаче според мен най- адекватно е реагирала Близначе и не разбирам защо и наскачахте. Представете си буйстващ пияница или просто ядосан човек който крещи насреща ви- няма ли да се предпазите? Или ще идете на чашка да обсъдите какво му се е случило, а той просто е непознат? Искам да кажа, че сред хората с увреждания има хрисими, има пияници, има експанзивни, има разрушителни, има прекрасни хора, има и такива дето могат да те оберат.
Ето казус: Просяците по кръстовищата със отрязаните ръце и крака. Те също са с увреждане. Как реагирате на тях? Давате ли им пари. Аз не бих им дала и пукната паричка. Както не давам паричка и на майката извела малкото си бебе на 2-3 месеца на просия. Защото аз така реагирам на просяците. Така е постъпила и близначе- тя така реагира на агресивно поведение.
Ми тъй мисля аз пък не знам дали съм права....

Нарушават ми душевния комфорт несъобразени тротоари, входове, бедният вид на хора, недостатъчно обгрижени. Радват ме хора в инвалидни колички на плажа на морето, деца, видимо различни, да играят при останалите.
Трепва нещо в мен, когато ги виждам, защото ми напомнят колко крехък е балансът между здраве и болест, и че те са се озовали от "другата страна", където може всеки от нас да се озове и тогава всички останали ще са от "другата страна".
Това осъзнаване не е повод да избягвам контакт с всеки различен, още повече, че всеки от нас е различен. Ама че изречение..... Всъщност различията са видими само на фона на всичко общо, което ни свързва.

Близначе, подкрепям те. Аз няма да се уплаша, макар че човек всичко може да очаква от такива. Но децата! Каква уплаха може да получи от това. А ако е по-голямо и излиза само. Може да се уплаши, да не смее да излезе от къщи.

Нарушават ми комфорта.  Определено ми го нарушават.  Чувствам се безсилен, искам да помогна с нещо, но се чувствам ужасно безсилен.  И в този момент усещам, че съм се зазяпал.

г-жа Смутена,благодаря ти от сърце !  Радвам се че има хора които все пак ме разбират !