Ако някой наруши душевния ми комфорт, независимо, дали е с увреждане, или не е, може би няма да реагирам много приятно. Но определено недъзите на хората, сами по себе си не предизвикват у мен смущения... Знам, че ако започна да любезнича излишно, само ще притесня човека, за това се държа естествено с него и не наблягам на проблема му.
- Публикувана: 25 септ. 2006, 15:57 ч.
- Последно мнение: 27 септ. 2006, 13:56 ч.
Как реагирате когато възрастен или дете с увреждане смути душевния ви комфорт?
Става ми мъчно за тях. Старая се да се държа нормално с тях, за да се чувстват равни с мен. Има обаче и случаи, в които ги избягвам, от страх да не направят нещо на мен или детето ми.
Близначе, за това изказване многословието ми е бедно.
Знаеш ли, според мен си емоционален инвалид. За тази диагноза лекарство няма.
Не мога да разбера, Рони, как можеш да правиш такива определения за човек който не познаваш
Мога да ти кажа, че ако познаваше blizna4e, щеше да знаеш че тя е всичко друго, но не и емоционален инвалид. Тя е един прекрасен човек и знай че можеш само да съжаляваш че не я познаваш.
Извинявам се за оff-a накрая.
Близначе, за това изказване многословието ми е бедно.
Знаеш ли, според мен си емоционален инвалид. За тази диагноза лекарство няма.
Не мога да разбера, Рони, как можеш да правиш такива определения за човек който не познаваш
Мога да ти кажа, че ако познаваше blizna4e, щеше да знаеш че тя е всичко друго, но не и емоционален инвалид. Тя е един прекрасен човек и знай че можеш само да съжаляваш че не я познаваш.Извинявам се за оff-a накрая.
.... Ами ако не ги видите- не се сещате. .....национален ефир сега)....Не знам как трябва да се държа с дете с увреждане или с възрастен с увреждане. Често се срещам с такива и често изпадам в неловко положение. С времето единственото сигурно нещо което разбрах, че май трябва да се държа по различен начин според случая. Ако ме ядоса ще си кажа, ако ми се гушка детенце(много обичам да гушкам три бебета и не пропускам да ги намачкам 
) ще го нагушкам ако ми позволи, ако ме плаши ще се уплаша. Но за смущаване на душевния ми конфорт...май просто трябва време да свикнеш да не се смущаваш външно. ...............
) ще го нагушкам ако ми позволи, ако ме плаши ще се уплаша. Но за смущаване на душевния ми конфорт...май просто трябва време да свикнеш да не се смущаваш външно. ...............Ами на практика аз така се държа със всички хора, без значение дали имат недъг или не.Да, -хора всякакви-пияници, досадни, тях ги игнорирам по принцип.Уточнението, че жена, очевидно не със всичкия си ги е уплашила чак сега го виждам и в тази вече връзка-много ясно, случвало ми се е и на мен.Но човек, сляп с бастунче, който с нищо не ми пречи, не ме напада, не ме ругае-защо да не му подам ръка да пресечем заедно и защо да не му пожелая лек ден-та той не ме травмира ни най-малко.Той е пълноценен по свой си начин и живее свой живот и това ни най-малко ме смущава.Аз реших, че се пита дали самият недъг в такива хора нарушава душевният ви комфорт...или пак не съм разбрала...
Много ми се иска поне тази тема да не се превръща в стрелбище...
Кой какво написал...
Нормално е човек да се стряска от непознатото, а още по-нормално е да пази себе си и децата си, ако усети заплаха.
Важно е да се научим да правим разлика между заразното, опасното...и това, което е просто..ако щете лош късмет за някого...
Кой какво написал...
Нормално е човек да се стряска от непознатото, а още по-нормално е да пази себе си и децата си, ако усети заплаха.
Важно е да се научим да правим разлика между заразното, опасното...и това, което е просто..ако щете лош късмет за някого...
Хайде сега Рони да се изправи и да се извини! Много тежат подобни обидни квалификации!
Хем страдате по хората с увреждания, хем съчетанието "душевен комфорт" ви пречи! Именно за душевния комфорт се е "хванала" близначе, може би ако случката не й беше така прясна, нямаше да я напише в точно тази тема!
Съжалявам, но и аз съм имала близки срещи с душевно болни хора (нали така се казват?) - много, мноооого! Само 2 примера -
1. една жена стоеше на кръстовището на Гурко и Раковски с една пластмасова тръба и я размахваше и крещеше срещу пешеходците, които максимално я избягваха - какво трябваше да направят, да не се притесняват, че ще ги удари ли?
2. друга вървеше по ул. Шипка в един тих неделен следобед и крещеше на всеки срещнат човек кой какво й е отнел в живота. Някои хора първо спираха и слушаха 2 секунди и бързо разбираха, че тя не ги възприема като разбиращи, а като врагове, на които тя все по-силно крещеше и отминаваха. Гледах я как за 10 минути ту се приближаваше към мен ту се отдалечаваше - а аз стоях на 1 кафе и бутах напред-назад количката с детето, което спеше. Тя и при мен дойде. Със събрани длани една към друга я помолих тихо "Моля те, тихо, детето спи!", но тя продължи, после от заведението също я помолиха да си отиде, но тя не си тръгна. Детето ми се събуди и разплака, а аз се разплаках от яд, и от злоба, от безпомощност. Почти не беше спало през нощта, цял ден не беше спало, а аз не можах да направя нищо - не само заради толеранса си към такива хора, всъщност какво безопасно нещо можех да направя! Да избягам ли - хм, да не съм емоционален инвалид!
Това ли е картината на емоционалните инвалиди, Рони! Не е ли нормално да изпитвам страх, ами яд, а душевен дискомфорт? Вярно, не е по темата - тя е за хората с физически увреждания, но можеш просто да поправиш объркания потребител и брой до 10 преди да обидиш така!
А сега по темата - само 1 изречение! Възхищавам се на една майка от нашия парк, която извежда детето си с нашите. За съжаление само няколко пъти съм я засичала в нашата компания, буквално засичала, защото късно отивам там или все нещо друго много ме е вълнувало, за да успея да я заговоря, преди да си тръгнат. То е по-голямо, но е в количка, изглежда толкова чувствително, като я гушка! И това така ме трогва, както ме трогват любвеобилните движения на другите деца към мамите им. Момиченцето не може да играе с нашите деца и не знам наистина, колко сме му полезни, но то на нас е много полезно - прави ни по-зрели, по-разумни и по-човечни, докато възпитаваме дори пасивно нашите деца!
Моята баба беше инвалид, цели 15 години! Преди да получи инсулт беше най-истинският човек, когото познавах! Най-силната жена, най-любимата! После дълго време продължи да побутва живота и накрая се срина! Никой не заслужава такъв живот, няма добър или лош човек, на когото да му отива! Мъчно ми е! Всеки път, когато видя човек с увреждане се сещам за баба! Тя не излизаше от къщи, защото не искаше да я съжаляват! Толкова горда! Заради тази нейна гордост ми е още по-тежко като си помисля, колко години живя така - не заслужаваше да живее толкова години по този начин!
Хем страдате по хората с увреждания, хем съчетанието "душевен комфорт" ви пречи! Именно за душевния комфорт се е "хванала" близначе, може би ако случката не й беше така прясна, нямаше да я напише в точно тази тема!
Съжалявам, но и аз съм имала близки срещи с душевно болни хора (нали така се казват?) - много, мноооого! Само 2 примера -
1. една жена стоеше на кръстовището на Гурко и Раковски с една пластмасова тръба и я размахваше и крещеше срещу пешеходците, които максимално я избягваха - какво трябваше да направят, да не се притесняват, че ще ги удари ли?
2. друга вървеше по ул. Шипка в един тих неделен следобед и крещеше на всеки срещнат човек кой какво й е отнел в живота. Някои хора първо спираха и слушаха 2 секунди и бързо разбираха, че тя не ги възприема като разбиращи, а като врагове, на които тя все по-силно крещеше и отминаваха. Гледах я как за 10 минути ту се приближаваше към мен ту се отдалечаваше - а аз стоях на 1 кафе и бутах напред-назад количката с детето, което спеше. Тя и при мен дойде. Със събрани длани една към друга я помолих тихо "Моля те, тихо, детето спи!", но тя продължи, после от заведението също я помолиха да си отиде, но тя не си тръгна. Детето ми се събуди и разплака, а аз се разплаках от яд, и от злоба, от безпомощност. Почти не беше спало през нощта, цял ден не беше спало, а аз не можах да направя нищо - не само заради толеранса си към такива хора, всъщност какво безопасно нещо можех да направя! Да избягам ли - хм, да не съм емоционален инвалид!
Това ли е картината на емоционалните инвалиди, Рони! Не е ли нормално да изпитвам страх, ами яд, а душевен дискомфорт? Вярно, не е по темата - тя е за хората с физически увреждания, но можеш просто да поправиш объркания потребител и брой до 10 преди да обидиш така!
А сега по темата - само 1 изречение! Възхищавам се на една майка от нашия парк, която извежда детето си с нашите. За съжаление само няколко пъти съм я засичала в нашата компания, буквално засичала, защото късно отивам там или все нещо друго много ме е вълнувало, за да успея да я заговоря, преди да си тръгнат. То е по-голямо, но е в количка, изглежда толкова чувствително, като я гушка! И това така ме трогва, както ме трогват любвеобилните движения на другите деца към мамите им. Момиченцето не може да играе с нашите деца и не знам наистина, колко сме му полезни, но то на нас е много полезно - прави ни по-зрели, по-разумни и по-човечни, докато възпитаваме дори пасивно нашите деца!
Моята баба беше инвалид, цели 15 години! Преди да получи инсулт беше най-истинският човек, когото познавах! Най-силната жена, най-любимата! После дълго време продължи да побутва живота и накрая се срина! Никой не заслужава такъв живот, няма добър или лош човек, на когото да му отива! Мъчно ми е! Всеки път, когато видя човек с увреждане се сещам за баба! Тя не излизаше от къщи, защото не искаше да я съжаляват! Толкова горда! Заради тази нейна гордост ми е още по-тежко като си помисля, колко години живя така - не заслужаваше да живее толкова години по този начин!
Когато бях бременна с първата си дъщеря, както си вървях към поликлиниката срещу мен се зададе сакат ром, който уж вървеше най-спокойно, но зведнъж като ме наближи се втурна към мен и ми заби шамар псувайки ме, после побърза куцайки да избяга. Не мога да опиша това, което почуствах - разплаках се, изплаших се колко съм уязвима. В поликлиниката от лекарите разбрах, че този човек е с психически отклонения и си прекарва дните вътре, по пейките на топло. Не стъпих повече на това място без придружител, а паническия страх, който изпитвах всеки път като го видя, граничеше с параноя. Не го обвинявам, той дори незнае какво ми е причинил. Обвинявам държавата за нехайството да оставя тези хора на улицата в студовете да оцеляват едвам, някои от които са опасни не само за околните, но и за себе си.
Имам приятелка, която е болна от детски паралич. Възприемам я просто като нещо различно, като част от разнообразието на живота - така, както някои са високи, други - с тъмна кожа... Не ми е неудобно да я гледам в краката и не избягвам разговори на тази тема. Ако се наложи, мога да я вдигна на ръце и да я занеса някъде. Нормално и естествено, без пресилени емоции.
При душевноболните нещата не стоят точно така и мнението ми е сходно с това на Близначе. Имам съсед шизофреник, и макар че си говорим и помагам с каквото мога, изпитвам страх - най-вече за детето си. Тъжно, но истина.
При душевноболните нещата не стоят точно така и мнението ми е сходно с това на Близначе. Имам съсед шизофреник, и макар че си говорим и помагам с каквото мога, изпитвам страх - най-вече за детето си. Тъжно, но истина.
Извиних се на Близначе. 
Извинявам се в аванс на всеки, който се почувства засегнат.
Извинявам се в аванс на всеки, който се почувства засегнат.
Не съм засегната, но ми харесваш!