Първо искам да се извиня, ако темата не е за този раздел. Изпитах затруднение да избера най-подходящия. Ако в категория "Здраве" имаше подраздел "Психично здраве", вероятно щеше да е там. Но ситуацията касае пряко и семейството ми, заради това избирам "Семейни отношения".
Както се разбира от заглавието, чувствам се разочарована от себе си. В продължение на вече месеци ме обземат постоянни мрачни мисли, че съм провал и няма да успея в живота /наясно съм, че под "успех" всеки визира различно нещо/. Осъзнах, че не съм доволна от начина, по който съм прекарала последните години от живота си.
В момента съм на 22, предстои ми да се дипломирам - уча в България и не съм особено доволна нито от специалността, нито от университета и вероятно ще бъда от тези личности, които няма да работят по специалността си. Обмислях магистратура в чужбина, но нито имам финансовата възможност, нито силата да изляза от зоната си на комфорт /дори с езиковата бариера не съм сигурна как ще се справя/.
Чувствам се все едно нямам потенциал. Не съм добра в нищо и нямам идея как функционира светът. Наистина си нямам идея. Не разбирам от наука, от технологии, нямам афинитет към изкуствата, нямам дарба или отличителен талант. И се чувствам все едно паразитирам на света. Опитвам се да бъда полезна, занимавам се с доброволческа дейност и съм социално ориентирана, но това не го чувствам като достатъчно.
Не срещам и подкрепата на семейството ми. Студентка съм извън родния си град и последния път, когато се прибрах, споделих своите притеснения за бъдещето. Споделих, че специалността не ми харесва и не се виждам да я практикувам, а и към момента нямам успех със стажове и работа. Искам да поема в напълно ново посока, но роднините ми са скептични и по-скоро споделят разочарованието си от мен. Няма как да не са фактор в моя живот, все пак са ме отгледали и все още имат влияние върху изборите ми.
Не знам какво да правя. Наистина. Чувствам се в безизходица - все едно съм обречена на нещастен живот. От седмици плача всеки ден, затворила съм се в себе си, нямам сили и желание за общуване с другите, не успявам да се концентрирам, не съм започнала дипломната работа... Знам, че трябва да се "стегна", казвам го на себе си, но е толкова трудно. Преди успявах да уча и да работя едновременно, сега нямам сили и капацитет за нито едното... Чувствам се все едно затъвам.
Сравнявам се с учениците от гимназията, които уверено вървят по своя път. Да, не знам какво изживяват и не съм наясно с трудностите им, но те успяха да предизвикат себе си. Повечето заминаха в чужбина, учиха здраво, някои вече градят кариери, други създават семейство. "За всичко си има време", но аз на 22 нямам ориентир, чувствам се все едно 4 години са минали през пръстите ми...
Съжалявам, че Ви притесних. Вероятно въобще няма смисъл да пускам темата, но тук сте предимно хора с повече житейски опит и вярвам /или поне искрено се надявам/, че някой може да ми даде съвет.
Благодаря предварително!