Здравейте!
Пиша тук, защото просто искам да излея, това което преживявам.
За повечето вероятно е банално, ежедневно и досадно.
Но за мен е раздяла с бащата на детето ми, когото обичах безрезервно 7 години.
Всичко започна, както при всички- приказно и необяснимо перфектно.
Роди ни се дете, нещата се промениха коренно.
Превърна се в грубиян, посягаше ми, обиждаше ме, игнорираше ме и всичко което можете да се сетите.
Не ми е изневерявал или поне не знам, но всичко останало е на лице.
До много скоро вярвах, че аз съм виновна за всичко, прощавах, извинявах се след всеки скандал, забравях всичко и сляпо вярвах, че ако аз променя всичко което него го дразни нещата ще тръгнат в друга посока.
Е, не. Промених се. Спрях да съм обсебваща, както ме определяше той, спрях да показвам, че той е центърът на моя живот и щастието ми зависи от него, но не, той не се промени.
Всичко ставаше по-зле и по-зле.
Е, имали сме моменти на затишие, но никога щастливи мигове. Наистина никога.
И така дойде моментът, в който се реших на категорична раздяла.
Да, обаче ми е ужасно тежко. Чувствам се пред разпад. Държа се заради детето. Тя е малка, но разбира всичко. В момента е при баба си, за да не вижда какво се случва. Ние сме в процес на раздяла, още живеем заедно, той не съм сигурна че осъзнава напълно какво ще се случи и може би не вярва, че този път нещата за окончателни.
Знам, че това е най-правилното решение. Не само за мен, но и за детето ни. Той е незаинтересован дори от нея.
Интересува се само от работа и само работа. След работа филми, шах и мълчание.
Навикът обаче е нещо опасно, което ме срива до степен, в която настъпващата реалност ме плаши. Наричам го навик, но може и да е любов. Наистина прогледнах, но всичко през тези години е било свързано и обвързано с него и не знам как ще бъда през утрешния ден без него. Свикнах да живея с нещастието, с болката, с обидите и безразличието. Сега излизам от зоната си на комфорт и не знам докъде ще ме докара.
Страх ме е, че бавно и сигурно изпадам в депресия, а нося отговорност за едно невинно създание.
Чудя се как да действам, за да се откъсна от всички мисли в главата си.
Страхувам се това да не продължи вечно.
Излизания с приятели не са вариант, защото след подобно весело събитие, мислите нахлуват още по-силно.
Психолог не знам дали ще ми е от помощ също.
Не знам дори как да определя състоянието си, но знам че се чувствам ужасно безнадеждно и безпомощно.
Пиша тук, защото просто искам да излея, това което преживявам.
За повечето вероятно е банално, ежедневно и досадно.
Но за мен е раздяла с бащата на детето ми, когото обичах безрезервно 7 години.
Всичко започна, както при всички- приказно и необяснимо перфектно.
Роди ни се дете, нещата се промениха коренно.
Превърна се в грубиян, посягаше ми, обиждаше ме, игнорираше ме и всичко което можете да се сетите.
Не ми е изневерявал или поне не знам, но всичко останало е на лице.
До много скоро вярвах, че аз съм виновна за всичко, прощавах, извинявах се след всеки скандал, забравях всичко и сляпо вярвах, че ако аз променя всичко което него го дразни нещата ще тръгнат в друга посока.
Е, не. Промених се. Спрях да съм обсебваща, както ме определяше той, спрях да показвам, че той е центърът на моя живот и щастието ми зависи от него, но не, той не се промени.
Всичко ставаше по-зле и по-зле.
Е, имали сме моменти на затишие, но никога щастливи мигове. Наистина никога.
И така дойде моментът, в който се реших на категорична раздяла.
Да, обаче ми е ужасно тежко. Чувствам се пред разпад. Държа се заради детето. Тя е малка, но разбира всичко. В момента е при баба си, за да не вижда какво се случва. Ние сме в процес на раздяла, още живеем заедно, той не съм сигурна че осъзнава напълно какво ще се случи и може би не вярва, че този път нещата за окончателни.
Знам, че това е най-правилното решение. Не само за мен, но и за детето ни. Той е незаинтересован дори от нея.
Интересува се само от работа и само работа. След работа филми, шах и мълчание.
Навикът обаче е нещо опасно, което ме срива до степен, в която настъпващата реалност ме плаши. Наричам го навик, но може и да е любов. Наистина прогледнах, но всичко през тези години е било свързано и обвързано с него и не знам как ще бъда през утрешния ден без него. Свикнах да живея с нещастието, с болката, с обидите и безразличието. Сега излизам от зоната си на комфорт и не знам докъде ще ме докара.
Страх ме е, че бавно и сигурно изпадам в депресия, а нося отговорност за едно невинно създание.
Чудя се как да действам, за да се откъсна от всички мисли в главата си.
Страхувам се това да не продължи вечно.
Излизания с приятели не са вариант, защото след подобно весело събитие, мислите нахлуват още по-силно.
Психолог не знам дали ще ми е от помощ също.
Не знам дори как да определя състоянието си, но знам че се чувствам ужасно безнадеждно и безпомощно.
Смея се ама не ми е смешно.