Не, нямат. Технически е възможно, но на този етап е твърде сложно за подобни алгоритми. Много по-лесни са други методи за "шпионаж". И както се вижда - достатъчно са ефективни.
- Публикувана: 19 ян. 2024, 14:54 ч.
- Последно мнение: 9 май 2024, 06:41 ч.
Случи ми се нещо странно XXIX
От много време следя темата и често съм била на косъм да се включа, но честно казано, не знам от къде да започна. Странните случки в живота ми са не една и две, всъщност са започнали още преди да се родя. По това време не е имало начин да се разбере пола не бебето предварително, затова мама и татко са били готови с два варианта - Иво ако съм момче и Ива - ако съм момиче. На бащата на мама, починал отдавна.
Но една сутрин, месец преди да се родя, баба (майката на мама, с която живеехме заедно), повикала родителите ми и им съобщила: "Тази нощ при мен дойде Мъртвата." Баба ми беше склонна към драматизъм и въобще не се съмнявам, че точно така се е изразила. Единствено се чудя, как са разбрали, че "мъртвата" е майката на татко, починала доста млада. Както и да е, баба продължила: "Седна до мен на леглото и ме хвана за ръката. Каза ми: ще се роди момиче. Искам да го кръстите на мен, защото синовете ми ме забравиха."
Оказало се, че предния ден баща ми с един от двамата си братя са ходили да носят моторите си на ремонт в работилница срещу гробищата, но не се сетили да посетят гроба на майка си. Така съм се сдобила с име, което е красиво и напоследък доста модерно, но което никога не почуствах свое. Когато бях малка, често се притеснявах да го кажа, сякаш името не ми принадлежи и хората ще ме обвинят, че се преструвам на някой друг.
И понеже това въведение стана твърде дълго, ще разкажа една от по-интересните странни случки в друг пост.
Но една сутрин, месец преди да се родя, баба (майката на мама, с която живеехме заедно), повикала родителите ми и им съобщила: "Тази нощ при мен дойде Мъртвата." Баба ми беше склонна към драматизъм и въобще не се съмнявам, че точно така се е изразила. Единствено се чудя, как са разбрали, че "мъртвата" е майката на татко, починала доста млада. Както и да е, баба продължила: "Седна до мен на леглото и ме хвана за ръката. Каза ми: ще се роди момиче. Искам да го кръстите на мен, защото синовете ми ме забравиха."
Оказало се, че предния ден баща ми с един от двамата си братя са ходили да носят моторите си на ремонт в работилница срещу гробищата, но не се сетили да посетят гроба на майка си. Така съм се сдобила с име, което е красиво и напоследък доста модерно, но което никога не почуствах свое. Когато бях малка, често се притеснявах да го кажа, сякаш името не ми принадлежи и хората ще ме обвинят, че се преструвам на някой друг.
И понеже това въведение стана твърде дълго, ще разкажа една от по-интересните странни случки в друг пост.
Когато децата бяха малки, се наложи да живеем за няколко месеца на квартира. Най-добрият приятел на брат ми тъкмо се беше пренесъл със семейството си в по-голямо жилище и ни пусна да живеем в апартамента, в който беше израснал, срещу символичен наем. За родителите му не знаех много – знаех, че и двамата са починали, баща му – преди много време. Знаех, че баща му е преследвал горяни и според недомлъвките, които чувах, останах с впечатление, че смъртта на някои от тях лежи на съвестта му.
Апартаментът се състоеше от две големи стаи, като едната стана детска, а другата – всичко останало. Там с мъжа ми спяхме на разтегателен диван, аз – от вътрешната страна.
Една нощ се събудих с ясното усещане, че в стаята има някой. Седнах, за да се огледам и го видях – висок, слаб мъж в отсрещния ъгъл. Елегантен. Беше облечен със шлифер и имаше шапка, която поради липсата на познания в мъжката мода определих като „бомбе”. Мъжът изглеждаше объркан. Аз бях напълно спокойна. Поздравих го. Трябва да уточня, че целият разговор, който проведохме, беше много ясен и отчетлив, без някой от нас да си отвори устата. Все още го помня, дума по дума.
Той отвърна на поздрава ми и каза: „Аз дойдох да видя децата”. Без да питам, бях наясно, че „децата” не са моите, а на приятеля.
Отвърнах „Много съжалявам, те се преместиха.” Той каза „Разбирам.” Аз реших, че е важно да попитам: „Неприятно ли ти е, че ние живеем тук?” Той отвърна: „Не, не, изобщо”.
И понеже за първи път ми се случваше да общувам с мъртвец, започнах трескаво да мисля какво да попитам, как да разбера повече, без да го обидя или прогоня. Затова попитах „Ами ти, сега с какво се занимаваш?”
Той ми отговори, като си личеше че се затруднява в подбора на думи: „Уча, ходя на… училище?”
Аз: „Харесва ли ти?”
Той: „Много е интересно, обичам да ходя там.”
Аз (все по-любопитна): „Ама в рая ли си?”
Той (все по-затруднен): „Може и така да се каже.”
Аз: „Ама нали си вършил…лоши неща?”
Тук той се усмихна снизходително и каза: „Не бяха чак толкова лоши”.
След това ми махна с ръка и изчезна.
Аз се отпуснах на възглавницата и заспах без проблеми. На сутринта побързах да звънна на приятеля на брат ми. Още с описанието, преди да предам разговора, той каза: „Това е татко! В онзи ъгъл беше тяхното легло с мама, той там почина”. Аз го питах „Ама баща ти с бомбе ли ходеше?” Той отвърна „Не бомбе, а борсалино. Баща ми беше много елегантен мъж и никога не излизаше без шапка.”
Апартаментът се състоеше от две големи стаи, като едната стана детска, а другата – всичко останало. Там с мъжа ми спяхме на разтегателен диван, аз – от вътрешната страна.
Една нощ се събудих с ясното усещане, че в стаята има някой. Седнах, за да се огледам и го видях – висок, слаб мъж в отсрещния ъгъл. Елегантен. Беше облечен със шлифер и имаше шапка, която поради липсата на познания в мъжката мода определих като „бомбе”. Мъжът изглеждаше объркан. Аз бях напълно спокойна. Поздравих го. Трябва да уточня, че целият разговор, който проведохме, беше много ясен и отчетлив, без някой от нас да си отвори устата. Все още го помня, дума по дума.
Той отвърна на поздрава ми и каза: „Аз дойдох да видя децата”. Без да питам, бях наясно, че „децата” не са моите, а на приятеля.
Отвърнах „Много съжалявам, те се преместиха.” Той каза „Разбирам.” Аз реших, че е важно да попитам: „Неприятно ли ти е, че ние живеем тук?” Той отвърна: „Не, не, изобщо”.
И понеже за първи път ми се случваше да общувам с мъртвец, започнах трескаво да мисля какво да попитам, как да разбера повече, без да го обидя или прогоня. Затова попитах „Ами ти, сега с какво се занимаваш?”
Той ми отговори, като си личеше че се затруднява в подбора на думи: „Уча, ходя на… училище?”
Аз: „Харесва ли ти?”
Той: „Много е интересно, обичам да ходя там.”
Аз (все по-любопитна): „Ама в рая ли си?”
Той (все по-затруднен): „Може и така да се каже.”
Аз: „Ама нали си вършил…лоши неща?”
Тук той се усмихна снизходително и каза: „Не бяха чак толкова лоши”.
След това ми махна с ръка и изчезна.
Аз се отпуснах на възглавницата и заспах без проблеми. На сутринта побързах да звънна на приятеля на брат ми. Още с описанието, преди да предам разговора, той каза: „Това е татко! В онзи ъгъл беше тяхното легло с мама, той там почина”. Аз го питах „Ама баща ти с бомбе ли ходеше?” Той отвърна „Не бомбе, а борсалино. Баща ми беше много елегантен мъж и никога не излизаше без шапка.”
И аз сънувах името на дъщеря ми. Трябваше да се казва по друг начин. 2-3м преди да се роди сънувах, че си купувам хляб, подавайки парите жената, която го продаваше ми каза: "няма да ми го плащаш, но ще кръстиш детето Х".
Съвсем неочаквано дъщеря ми се роди в деня на този светец. Имам и прадядо с това име.
Съвсем неочаквано дъщеря ми се роди в деня на този светец. Имам и прадядо с това име.
Eyia, много интересно, настръхнах! Любопитно ми е как точно изглеждаше духът, плътен или не? Как изчезна, разнесе се във въздуха ли? Виждаше ли се лицето му?
Досега само ви четох, но реших и аз да разкажа две странни истории , които после станаха реалност , поне за мен са си странни , бременна съм с първото си дете преди 4 г , бях в 2 месец . Става вечер и си лягам и заспивам , че цял ден бях по задачки и сънувам момченце русо със сини очи , което тичаше към мен (до 8 ми месец не се знаеше пола , тъй като бебчо все заставаше така , че да не можем да видим) родих и след като се очовечи вече малкия абсолютно приличаше 1:1 на това дете от съня ми .С второто дете пак в началото имах странен сън , унасям се и изведнъж силен говор ми изкрещява името Йоана и цифри 231, бебчо се роди на 23.01 тази година , но момченце , за мен са си странни сънища . И още един точно преди да родя 2019 (декември ) сънувам ноември месец баба , в бяло облечена ярка светлина доближи се до мен и ми прошепна “тук е много хубаво “ и изчезна , събудих се и веднага звъннах на дядо те живеят на село , викам дядо как е баба не бяхме се чували от доста време , баба ти си отиде вчера , не искахме да ти казваме поне докато не родиш , защото се притеснявах ме как ще го приемеш . А баба все още приживе ми казваше дали ще доживея да видя правнуци и за жалост не успя да ги види 🥹
Eyia, колко спокойно си реагирала, аз бих умряла от страх, ако видя непознат в стаята, независимо дали е жив човек или дух на мъртвец.
Аз съм разказвала в по-старите теми, че и на мен ми се присъни дядо ми преди да родя - имахме силна връзка с него, но той почина преди доста години. Имах тежка бременност и до последно имаше опасност от усложнения при раждането. В тази връзка трябваше да взема решение къде да родя. Колебаех се между две болници - в едната работеше лекарят, който следи бременността ми и му имах доверие, но другата болница беше по-добра и с повече възможности при очакваните усложнения. В съня ми дядо ми беше заедно с мен на някаква ЖП гара, от която се виждаше първата от двете болници и ми вдъхна увереност, че ще взема правилното решение, ако родя при моя лекар и няма да се случи нищо лошо с бебето или с мен, въпреки тревогите на всички . В крайна сметка реших да родя там и наистина се оказа неочаквано леко раждане. Лекарят беше изненадан даже. Само за кратко бебето се обърна с краката напред, а уж беше главично, но бързо се върна обратно с главичката.
А тази гара от съня ми не знам от къде се взе, защото до въпросната болница няма гара.
А тази гара от съня ми не знам от къде се взе, защото до въпросната болница няма гара.
Да, Фрау, това беше единствената подобна случка там. И единствения случай, в който имах възможност разговарям с починал човек.
Момичета, не се опитвам да изглеждам като някаква корава жена, която няма страх от нищо. Аз просто усещах, че всичко е наред и този човек не представлява никаква заплаха. Освен това съм израснала в стара къща с високи тавани и огромни врати, където странните шумове и събития си бяха ежедневие и до някаква степен съм им свикнала. Когато прадядо ми е строил къщата в началото на ХХ век, тя е била извън града, когато аз се родих - си беше в центъра. Нашите твърдяха, че била построена върху турско гробище и прабаба разказвала, че всяка нощ вижда забулена жена, която бавно пресича двора. Викала и "ханъмата". Аз никога не съм я виждала.
Но всяка вечер заспивах на фона на гласове на хора, които разговаряха на непознат език, а клоните на мъртвото дърво в двора се удряха в прозорците ми от напора на вятъра. Много години по-късно, след като къщата ни вече беше разрушена, осъзнах, че клоните на дървото няма как да са се блъскали в прозореца, защото дървото беше на поне пет метра от къщата. Не беше отсечено, защото между него и къщата ни нашите бяха опънали въжетата за простиране. Но и до сега мога ясно да си спомня мъртвите клони, които почукват по прозореца, докато аз се унасям.
Момичета, не се опитвам да изглеждам като някаква корава жена, която няма страх от нищо. Аз просто усещах, че всичко е наред и този човек не представлява никаква заплаха. Освен това съм израснала в стара къща с високи тавани и огромни врати, където странните шумове и събития си бяха ежедневие и до някаква степен съм им свикнала. Когато прадядо ми е строил къщата в началото на ХХ век, тя е била извън града, когато аз се родих - си беше в центъра. Нашите твърдяха, че била построена върху турско гробище и прабаба разказвала, че всяка нощ вижда забулена жена, която бавно пресича двора. Викала и "ханъмата". Аз никога не съм я виждала.
Но всяка вечер заспивах на фона на гласове на хора, които разговаряха на непознат език, а клоните на мъртвото дърво в двора се удряха в прозорците ми от напора на вятъра. Много години по-късно, след като къщата ни вече беше разрушена, осъзнах, че клоните на дървото няма как да са се блъскали в прозореца, защото дървото беше на поне пет метра от къщата. Не беше отсечено, защото между него и къщата ни нашите бяха опънали въжетата за простиране. Но и до сега мога ясно да си спомня мъртвите клони, които почукват по прозореца, докато аз се унасям.
Пишеш по-страшни неща от Стивън Кинг 