Пътешествие до Иран и Ирак

ПътеШефствие е дума, която дъщеря ни Стела измисли като малка. Както много от нейните измислени думи и в тази има богата логика. Когато пътеШефстваш, сам управляваш времето и разстоянията, вземеш решения за посоките и дестинациите, носиш последствията от тези решения и изобщо ти си Шефът на пътя.

Пътешествието продължи 27 дни. Изминахме точно 13 000 километра. Бяхме в 3 чужди страни. Видяхме уникални природни красоти, забележителни исторически и културни обекти и срещнахме хора, които заслужават да бъдат запомнени.

Влязохме в Иран в навечерието на най-големия мюсулмански празник - Байрам. Връщаме се в България в навечерието на Великден. Пътувахме във времето, в пространството, между различни религии, култури и цивилизации. Научихме един куп нови за нас неща, усетихме и разликите и приликите, почувствахме духа на всяко място и разбихме голяма част от предразсъдъците си.

Това пътуване беше предизвикателство в много отношения - непознато, несигурно, неясно. Тръгнахме с минимална подготовка и няколко пъти в движение променяхме плановете, спрямо ситуациите и условията. Това, което разбрахме със сигурност е, че нищо не сме знаели за тези места, нито за хората, живеещи там. Че онези страхотии, които чуваме по медиите, изграждат грешни представи и създават ненужни притеснения. Със сигурност Иран и Ирак не са съвсем безопасни места. Но ако човек тръгне из тях с изследователски дух и с готовност да се адаптира към различните условия, те всъщност са много интересни, изпълнени с богатства и най-вече хора, които буквално са готови да свалят ризата от гърба си за теб. Това няма да го чуете в новините, защото там се говори за политика, за военни конфликти и изобщо за теми, които са много, много далеч от нормалната човешка реалност в една страна. И Иран, и Ирак си струват човек да посмее да излезе извън зоната си на комфорт и да се потопи в тази различна, далечна и непозната реалност. Ние не само оцеляхме, но и преживяхме това пътешествие по най-оптималния начин и се връщаме у дома, преизпълнени с прекрасни емоции, нови и интересни запознанства, незабравими спомени и истории, които ще разказваме дълго.

Последна редакция: сб, 04 май 2024, 17:20 от Jade

Ето и практичната страна на нещата, относно пътуването ни до Иран и Ирак.

ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА

Визи за Иран - кандидатствахме пред агенция около 2 седмици преди датата на заминаването. Писахме си по WhatsApp с номер +989350662366. Получихме електронното одобрение след 2 дни и платихме на агенцията комисионна от по 25 евро на човек. След това с тези предварителни одобрения отидохме в посолството на Иран в София и за около час оттам ни издадоха визите, разпечатани. Трябваше да носим и паспортни снимки, но в крайна сметка на визите стояха снимките, които пратихме на агенцията за предварителното одобрение. Преди това трябваше да сме платили самите визи , по 50 евро на човек, като за целта ни пратиха в някакъв специален клон на ОББ в Дианабад, където имали подготвени документи за плащането на визите. В този клон искаха задължително пари в брой да им дадем и таксата за услугата беше 5 лв на човек.

Карнет за колата - оказа се, че карнет се издава само от централата на СБА в София, но пък служителите бяха така любезни да ни изпратят предварително документите за попълване и банковата сметка, на която да преведем таксата за издаване на документа и депозита за колата. Не сме от София и така ни спестиха едно разхождане до там. Платихме 240 лв за карнет с 5 страници (минимума) и внесохме 1000 лв депозит, който трябва да ни върнат след като занесем обратно карнета с входните и изходните печати ,от държавите, в които сме ходили. Твърдяха със сигурност, че карнета, който издават не е валиден за Ирак. Не можеха да ни обяснят защо и как да влезем в Ирак в такъв случай. Бяхме чели, че Ирак също изискват карнет. Когато ни дадоха документа, на гърба му бяха задраскани почти всички държави, с изключение на Иран, което много ни озадачи, но все пак решихме да се оправяме в движение. В крайна сметка, на влизане в Ирак, митничарите ни взеха карнета и си го обработиха без проблем, нищо че страната им беше задраскана. Сложа ни входящ печат и на изхода към Турция - изходящ. Дано СБА преживеят това Grinning

Международна шофьорска книжка - пак от СБА, струва 24 лв. Извадихме я за всеки случай, да има. Никъде не са ни я искали, но понеже мъжа ми загуби портфейла с документите в Турция 2 дни преди да се приберем, се оказа полезно да имаме някаква алтернатива на документ за правоуправление, включително и за България.

Медицинска застраховка - направихме си към Булстрад за 30 дни (толкова продължителност очаквахме) и ни струваше по около 2 лв. на човек на ден. Отказаха да впишат изрично Иран в полицата и бяхме готови да плащаме още веднъж на влизане в страната, но не се наложи.

Застраховка за автомобила - пътувахме със стандартната зелена карта на колата, където Ирак изобщо не е вписан, а Иран макар да е вписан, от застрахователното дружество твърдяха, че за там не важала. Не сме плащали никакви други застраховки по четирите граници, през които минахме.

ИРАН

Границата Турция - Иран - Влязохме в Иран през Капъкьой. Там турците ме накараха да ходя пеша по едни дълги коридори с паспорта си, а мъжа ми да преминава сам с колата през разните му там проверки. Когато приключиха с проверките на колата и неговите документи се озовахме при иранските проверяващи, които още веднъж ме свалиха от колата и искаха с личен багаж да минавам отново пешеходно през гишетата, а шофьора с колата. При мен нещата се развиха що годе нормално. Едни забрадени булки ми проверяваха багажа и нещо се притесниха от торбата с лекарства в едната раница, но като им казах, че са витамини всичките (естествено, че не бяха) и ме пуснаха. На паспортната проверка доста се чудиха и маеха на европейския паспорт, но дойде един старши и разреши чуденките. При мъжа ми обаче нещата са стояли доста по сложно и в някакъв момент се е измъкна от някъде един Раза, който срещу сумата от 30 долара го развеждаше из всякакви гишета, да оправят документи и да събират печати. Не платихме нито застраховки за нас, нито за колата - абсолютно нищо друго, освен тези 30 долара за Раза. Предполагам, че неговата комисионна ни е спестила допълнителни плащания, но няма как да съм сигурна. Цялата процедура отне около 2,5 часа. Докато чаках мъжа ми, намерих в сградата гише, на което продаваха ирански сим карти и цените им бяха следните: 5ГБ - 10 евро, 10ГБ - 15 евро и 20ГБ - 20 евро. Всички планове включваха и безплатни минути за ирански номера. Купих си най-евтиния пакет, за 10 евро и освен това за още 5 евро ми инсталираха момчетата някакъв китайски VPN (за жалост го изтрих приложението и не помня името), който бил много надежден за Иран. Другите, които бях инсталирала не ставаха - или работиха с разни ограничения. NordVPN изобщо не сработи, например. Freedom беше добре, особено в моментите, в които трябваше да нареждам пари по Револют. Китайския работеше с всички други приложения, но Револют го режеха.

Пътищата - никъде не сме плащали за пътни такси. Движехме се по магистрали, където можем, но тол кабинките им бяха или отдавна изоставени или изглеждаха напълно нефункциониращи. Пътищата са прилични на повечето места. Магистралата Табриз - Техеран ни се стори доста разбита на места, но като сме си свикнали с български магистрали и не ни правеше голямо впечатление. Изобщо, за над 6500 км в страната не видяхме пътища в супер окаяно състояние, които да ни забавят скоростта твърде много. Разбира се навигацията на Гугъл на моменти ни вкарваше в някакви черни пътища, но ние бяхме в вископроходим автомобил и само веднъж на остров Кешм това се оказа проблем. Просто беше вече тъмно, а пътят тук-таме изобщо го нямаше и трябваше да слизаме в тъмното и с фенерчета да търсим откъде да прекараме колата. Но и с това се оправихме. Опитахме се да ползваме и навигациите Waze и Maps.me, но там много трудно намирахме точките, до които искаме да стигнем, а някои изобщо ги нямаше и затова ползвахме основно Гугъл мапс.

Настаняване - оказа се, че включените минути в иранската сим карта ни свършиха доста добра работа за търсенето на настаняване по местата, на които ходихме. Като цяло, пътувайки нанякъде, си харесвах 2-3 места от Гугъл мапс и се обаждах на тези, които имат оставени телефони (повечето имаха) и ако отсреща говорят що годе английски, успявахме да се разберем дали имат места за вечерта и дали ни устройва цената. Цените, които плащахме за настаняване вариараха от 13 до 36 долара, като най-скъпо беше в Бандар Абас, на Перскийския залив и хотела не беше никак добър, но бяхме много изморени от пътя и нямахме много избор. През останалото време спяхме средно за 20-25 долара. Търсихме нискобюджетни места - да има баня, ако може уайфай и чисти чаршафи ни беше достатъчно. И без това по тези места само се къпехме, лягахме, ставахме и хуквахме към следващата ни дестинация. Само в Исфахан имахме 2 нощувки в хотел Иран, на центъра. Хотелът много ни хареса и цената беше поносима. А самият град ни омагьоса с красотата си и решихме да му посветим един допълнителен ден. Седем от всички 27 нощувки спахме в колата по паркинги, в пустини, в нищото... Бяхме си направили импровизиран кемпер отзад в колата и се спеше доста комфортно вътре.

СИМ карта - ползвахме само Ирансел. Като освен картата на влизане от Турция си купихме още една на следващия ден. Купуването и активирането отнеха повече от час. Вземат отпечатък от палеца, снимки, подписи, попълване на данни, задължително трябва паспорта да се даде. Цената от офис беше доста по-ниска от тази на границата - 20ГБ за 4-5 долара. Активира се бързо картата, в рамките на час. После я зареждахме още веднъж. Връзката понякога се губеше напълно, защото има региони в Иран, където няма никакво покритие. Рядко, но все пак се случваше, уж да има пълен обхват и да показва 4.5G, но всъщност да няма достъп до интернет. Като цяло обаче тези предплатени пакети ни свършиха много добра работа.

Туристически обекти - цената за входните такси за чужденци почти навсякъде беше по-скъпа от тази за иранци, но не и прекалено. Нещо средно между 1,5 и 5 долара на човек бяха входовете за различните обекти. Но повечето от тях са така поддържани и устроени, че изобщо не съжаляваш, че са ти взели пари за вход.

Облеклото - бях решила да нося хиджаб през цялото време, заради законите им, но най-вече заради това да не създавам предпоставки за проблеми. Оказа се, че това ми беше ок в северните и централните части, където температурите бяха нормални, но когато слязохме на юг към Персийския залив, беше далеч над 40 градуса, а в комбинация с влагата беше просто ужасно и само парцал на главата ми липсваше. В общи линии хвърлих хиджаба в Бандар Абас и в следващите няколко дни изобщо не го сложих. Никой не ми е направил проблем. Оказа се дори, че островите Кешм и Хормуз са някакъв безхиджабен рай, където дори иранските ходят да си почиват от това задължение. Островите са нещо като иранска територия, на която не всички правила се следват стриктно, поне по отношение на хиджаба. Единствено на границата с Ирак, докато си стоях в колата, един полицай ме погледна отвън и каза "Хиджаб, хиджаб!", но аз така и не го сложих и той отмина.

Разходи - всички пари, които похарчихме в Иран за 18 дни бяха точно 850 долара. Понеже там други начини за плащане освен в брой няма, това са абсолютно всичките ни разходи - бензин, настанявания, храна, входни такси по обектите, порадъци, които сме купували, всичко. Средно вечеря за двама ни струваше 4-5 долара и само веднъж платихме 20 долара в един доста намазан ресторант. Обръщахме долари в техни риали най-вече в хотелите и курса, който ни даваха беше 61-64 млн. риала за долар. За справка, официалния банков курс го видяхме 42 млн. риала/долар. В някои магазини също обръщахме, а понякога просто си купувахме нещо с долари и искахме рестото в риали, така че да имаме за там, където не може с долари. Валутата им е риал и томан, което в началото беше доста объркващо, но не забелязахме някой да се опитва да ни лъже, когато му давахме да си избере колкото банкноти му трябват. Може би в края на първата седмица вече схванахме идеята на парите и можехме да плащаме и сами.

Горивото - бяхме чели, че при преминаване на границата иранските власти те карат да платиш горивото в резервоара на автомобила и не позволяват изнасянето на допълнително в туби. Това вероятно важи за прибиране през границата Иран-Турция, тъй като там разликите в цените са си доста сериозни. На излизане към Ирак обаче никой за никакво гориво дори не ни попита и в резултат излязохме с пълен резервоар и 2 туби от по 10 литра евтин ирански бензин. Дори направихме сувенирчета за приятелите си - малки флакончета с ценната течност, защото от това по-добър ирански сувенир няма. Няма в света друго място, където бензинът да струва 8 ст. за литър.

ИРАК

Границата Иран - Ирак - Първият ден, не успяхме да минем, защото се оказа петък (тяхната неделя) и нямаше работещи митничари, които да ни оправят документите. Върнахме се в близкия град и преспахме в едно прилично хотелче. На другия ден сутринта се върнахме и това се оказа най-откаченото преминаване на граница, което някога сме преживявали. Мисля, че преминаването от там с коли е твърде рядко явление, особено пък с европейски коли. Цялата процедура отне около 4,5 часа и въпреки многото сложности, документи, печати и какви ли не бюрократични глупости хората и на иранската и на иракската граница се държаха много добре и гостоприемно. Преминаването отново е пешеходно, но този път и за двама ни. Колата трябваше да я оставим на иранската митница и да ходим пеша да ни ударят изходящи печати в паспортите. После ни подпечатаха карнета, че сме излезли от Иран и се запътихме към другата и още по-голяма лудница - Ирак. И на двете граници няма никакви табели и указания, дори и на техните си езици. Почти никой, с изключение на някой митничар не говори английски и ако не си комуникативен на много други нива, освен вербалното, може би времето за преминаване ще е доста по-дълго. Изготвиха ни визи за Ирак, за които платихме по 75 долара в брой на човек и още 5 долара такса за издаването им, която според ценоразписа отивала за изграждането на училища и детски градини. Визите ни питаха дали ги искаме в паспортите или отделно, но ние ги поискахме в паспортите, за спомен. После трябваше пак пеша да ходим да ни ударят входящи печати в паспортите и накрая в някаква митница, която представляваше две дълги редици контейнери и там прекарахме общо около 2 часа, в които кипеше усилен труд по подготовка, разпечатване и копиране на документи. Накрая поискаха 50 долара за таксата на обработка на документите, но вече бяхме свършили доларите и им дадохме евро, което се оказа изключително неизгодно, защото в Ирак се оказа, еврото не е особено ценена валута и курса, по който го смятат е неприятен. Та, понеже нямахме 50 долара, трябваше да платим 60 евро. Последваха още 4 посещения на различни места, в които шофьорът, заедно с един служител от митницата трябваше да обиколят, за да съберат нужните печати за преминаването. През това време мен ме поканиха да остана вътре на климатика и ме черпиха със студена вода, чай и самун. Накрая ни дадоха една специална бележка за колата с много печати и подписи, да я показваме, когато ни проверяват, минахме една военна проверка и вече бяхме в Ирак.

Военните проверки - буквално са през 10 километра и не са нищо страшно, но в някакъв момент започва да ти става досадно. Понякога, успявахме да минем между капките и да не спрем, но повечето пъти забелязваха покривния багажник (нещо много нетипично за тези региони) и чуждия номер и ни спираха за проверка на паспортите. Случваше се на 2-3 пъти да ни свалят от колата за да се обаждат на по-висшестоящи за проверка на документите, но като цяло проверките траеха по около 5 минути и като се уверяха, че всичко е наред ни пускаха и ни пожелаваха лек път. Почти никой не говореше английски, но се държаха професионално, никъде не сме се чувствали заплашени или принуждавани за нещо. На много места военните бяха много мили и въпреки липсата на общ език, често се опитваха да ни упътват и да ни помагат. Един даже се обади на баща си, който говорел английски, за да ни обясни по телефона как да стигнем до Вавилон. Не можеха да разчетат дори латиницата в паспортите ни, камо ли кирилицата и всеки път ни питаха откъде сме, къде сме ходили и накъде отиваме. Когато кажехме с английски акцент "Булгерия" нищо не разбираха, но на чистото "България" реагираха веднага и то много позитивно.

Пътища и пейзаж- пътищата в Ирак са доста по-зле от иранските, но не беше и съвсем отчайващо положението. Можехме да се движим навсякъде. Пейзажът изведнъж стана много различен от Иран. Няма ги планините, само някакви равнини и тук-таме реки с малко зеленина около тях. Къщите станаха различни - строени-недостроени, мръсотия и боклуци навсякъде около пътя. Личи си арабското отвсякъде. Багдад нямаше нищо общо с останалата част на страната - голям и доста добре изглеждащ град, но военните пак бяха на буквално всяка пряка и дори имаше заградени с телена мрежа улички в централната част, а големи военни машини чакаха на всеки ъгъл. Хората ги възприемат нормално и не изглежда да има напрежение. Ние също не сме се чувствали заплашени по никакъв начин. Просто в Ирак военните са част от пейзажа и си изпълняват задълженията. Бяхме наясно с това още преди да тръгнем. Когато минахме в Иракски Кюрдистан нещата много се промениха изведнъж - градовете станаха по-подредени, пейзажът по-зелен и вече нямаше боклуци навсякъде. Личат си огромните културни разлики. Между Федерален Ирак и Иракски Кюрдистан се минава нещо, като поредната военна проверка, но шофьорът трябваше да слезе от колата и всичко отне около 10 минути. Визите от федерален Ирак си важаха и за там.

Настаняване - спахме в Насирия и Багдад, а цените на хотелите ни бяха 40-45 долара. Условията не отговаряха точно на тази цена, но поне беше хладно, имаше баня и включена прилична закуска. И в двата хотела можехме да плащаме с карта.

СИМ карта - има много магазинчета в градовете, където продават аксесоари за мобилни телефони и са представители на различни мобилни оператори. Ние ползвахме Zain. Цената на самата карта беше 5 долара и после за още 10 долара я зареждаш с 20 ГБ данни, има и включени минути за иракски номера. Връзката беше почти навсякъде и скоростта беше много добра. Мисля, че в това отношение само Ирак предхожда Иран - в надеждността на мобилните комуникации.

Облеклото - в Ирак няма задължение за носене на хиджаб и е въпрос на личен и религиозен избор. Разбира се, повечето жени носят по религиозни причини и аз там се откроявах особено много, но това не е създавало проблеми. Стараех се да ходя с по-дълъг ръкав, не тениска и дълги панталони или поли. Вечерта в Багдад решихме да се разходим по центъра и имах усещането, че бяха единствената жена в целия град - по заведенията, по кафенетата, по магазините бяха само мъже. Никой обаче не ме е притеснил или да ми подмята нещо. Дори, когато ги снимах по улицата, ми се радваха и поздравяваха.

Туристически обекти - много кофти се справят с поддържането и стопанисването им, а за възстановяването да не говорим. Това е много жалко, защото Ирак е територия, богата на история и място, където са се зародили много древни цивлизации. Вавилон са го изградили като нещо за ширпотреба, няма табели и указания, боклуците са често срещана гледка. Само Урук, беше нещо много впечатляващо, защото е археологически обект и не се посещава от много туристи. Там всичко беше автентично и дори си ходехме върху плочките, редени от шумерите, а по целия обект са разпръснати каменни плочи, по които човек може да види и спокойно да докосне пиктограмите от първата известна за човечеството писменост. Входовете отново са различни за местни и чужденци, но за разлика от Иран, тук разликата е главозамайваща. Входа във всеки туристически обект струва на чужд посетител - 25 000 динара или около 20 долара. Плащането е само в брой, а на входа задължително се минава с паспорт през поредната военна проверка.

Разходи - това беше проблем в Ирак. Понеже бяхме спокойни, че там можем да ползваме стандартните си карти - Виза и Мастъркард, както и че Револют работят в страната, не бяхме предвидили достатъчно пари в брой. Още първия ден обаче се оказа, че картите работят само на ПОС терминали, а такива почти липсват по магазини, заведения и туристически обекти. В общи линии можехме да плащаме с карта само в двата хотела, както и на някои бензиностанции. Дори се оказа, че има ПОС терминали, които приемат Виза, но не и Мастъркард или обратно. Добре, че имахме различни карти. Банкоматите обаче, бяха напълно безполезни. Така и не успяхме да намерим такъв, който да приеме някоя от картите. Всички казваха "невалидна транзакция" и ни връщаха картите. Това ускори доста престоя ни в Ирак, тъй като намирането на обект, който приема картови плащания беше много трудно, а понякога невъзможно и решихме да съкратим с цели 2 дни предвиденото време за страната. В крайна сметка не останахме гладни и жадни, а и гориво поне можехме да си наливаме с карта. Цената му беше 70 ст./л. А в Ирак също се намираха хора, които да ни помагат и да търсят заедно с нас решения на разните неприятни ситуации, най-вече свързани с парите.

Границата Ирак - Турция - последната нощувка я бяхме планирали за Мосул, но четохме колко е хаотична и тази граница и решихме да пробваме да я минем вечерта с надеждата да няма много хора. Нямаше почти никакви хора. Пробутахме карнета на едно гише, за да го подпишат и за изхода от Ирак. Един дядо го гледаше така, все едно е първия такъв документ, който вижда и на няколко пъти понечи да удари печат на грешното място, но го спирахме и накрая от притеснения си изля кафето на бюрото. После се оказа, че трябва да платим 43 000 динара или около 33 долара за някаква си държавна такса. Дори не разбрахме и те не можаха да ни обяснят каква точно. Оказа се, че отново не може да се плати с карта и се започна една сага, в която ние се опитваме да им обясним, че картите ни не се приемат от банкомати, но те настояваха и накрая пак стигнахме до някакъв клон на банка, където сами се убедиха, че няма как да изтеглим. Един от митничарите предложи да вземе мъжа ми и да отидат със служебната му кола (нашата вече не можело да се върне назад) до съседния град, за да пробват други банкомати. Не можеха да разберат, че сме пробвали всичко и не става. Тръгнаха те и обиколили достатъчно места, но естествено без резултат. И както често се случва, накрая станало чудо. Видял ги някакъв човек, че се суетят край банкомата и решил да им помогне. Извадил телефона си и пуснал приложението на банката си, като пос терминал, така че успял да изтегли от картата на мъжа ми 50 хил. динара и му ги дал в брой от джоба си. После на турската граница също трябваше да платим някакви си 200 лири за нещо, но турците нали са цивилизовани, нямаха ПОС терминал, но ни дадоха IBAN, на който да преведем сумата. Цялата процедура на тази граница отне 2,5 часа и отново всички бяха внимателни и любезни, макар и да не знаеха дума английски.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
И двете страни са богати на исторически обекти има много какво да се види. Ирак не е устроена добре за посещения и преминаването и престоя там са свързани с известни неудобства, но два от важните обекти, които трябваше да посетим бяха точно там и нямаше как да го пропуснем.
Колкото до Иран, там беше магично просто. Като изключим неудобството на хиджаба, Иран е една супер цивилизована страна с изключително висока естетическа стойност. Природата е уникална, историческите обекти са на много високо ниво и се стопанисват чудесно, хората са супер гостоприемни и настроени добре към чужденците, които като цяло са рядко срещано явление. В резултат на места се чувствахме като рок звезди и все се намираше някой, който иска да се снима с нас, да си разменим телефоните, да си поговорим... Но никой никога не ни досади. Имат много добра мярка в това отношение.

И в двете страни срещнахме прекрасни хора, готови да ни помогнат и да търсят решения на дребните ни проблеми. Никой по никакъв начин не ни излъга, не ни застраши, не се опита да ни навреди. Изобщо, това беше едно много позитивно и изключително ползотворно в много отношения пътешествие, което ще ни остане прекрасен спомен завинаги.

Последна редакция: ср, 08 май 2024, 20:31 от Jade

Причина:

Причина: