За вече порасналите осиновени деца, станали на свой ред майки...

Кристал,
не съм била груба, просто питам, тъй като не мога да схвана какво иска да каже с цитата.Извини ме, но написаното е наистина много лично и болезнено за мен, нормално е да реагирам когато е използвано така.Сега вече ми стана ясно, че за жалост Miraetta е имала моята участ и сходни родители, затова е ползвала поста ми, съчетано с техническите и умения.......
Това исках да изясня, че не съм целяла дразги, както го приемаш, но е нормална реакцията ми, обясних защо и нямаше нужда от остри забележки, тълкувания и т.н.

Не смятам, че забележката ми е остра! Но няма значение. Виждам, че взимаш присърце историите на всички, решили да пишат тук и отговаряш изчерпателно и подробно, но явно имеш проблем с приемането на чуждо мнение. Е, аз нямам. Пиши си каквото намериш за добре от тук нататък! 

НЕ мисля, че проблемът е в осиновяването... Има хора, които стават за родители и такива, които просто не стават...
Някои явно не случват на осиновеители, както някои нямат късмет със "създателите" си. И за двете разновидности нба този вид се питам "А защо, по дяволите, са ви деца?!", ама... глас в пустиня!
Важното е да не повтаряме грешките им!

Затова се зарекох, че никога няма да повторя грешките на майка си! Понякога даже сам твърде либерална към децата си, но не бих могла да съм такава майка като моята за нищо на света!

Аз също съм се старала да не допускам с децата си това, от което съм страдала аз като дете.Затова съм защитавала интересите им като орлица навсякъде, в училище, у дома, на площадката дори.Не съм вдигала ръка никога срещу тях,винаги съм използвала диалога, дори и при най-сериозните им провинения.Старала съм се също и продължавам да не им липсва нищо, да са самоуверени и със самочувствие на добре гледани и задоволени от всичко деца.Започвам обаче да се чудя дали не им правя "мечешка"  услуга, тъй като в много моменти те злоупотребяват с добрината и толерантността ми.Никога не можеме да знаеме кое е най-доброто за тях, нито как точно да ги възпитаваме, за да сме полезни в крайна сметка, но моите прекалени грижи наистина ми изиграха лоша шега.Ето например голямата ми дъщеря в момента спи, не желае да стане за да отиде на училище.Каза да я оставя да поспи,просто не било толкова важно ако пропусне.Тя е 11клас и за жалост това не е първото и спане,което аз с моите методи не мога да прекъсна и да я накарам да отиде на училище, единственото и важно задължение в тази възраст.Мисля си, че ако бях по-строга и имаше страх от мен, или ако съм я удряла, както други правят, нямаше да вреди така на себе си а аз единствено да говоря колко важно е за нея да завърши и да има добра диплома и т.н., а всъщност да не съм в състояние да скръцна със зъби и да я изпратя в час.
Ето, че човек никога не знае кое и до колко е добро или лошо за децата му.Явно прекаленото толериране не е златната среда.

Не мога да давам мнение по въпросите за възпитанието на децата, но мое мнение e, че понякога е нужно и не само говорене, но и скръцване и шамар дори, защото в противен случай идва момент в който просто няма да можем дори дума да им кажем. Не знам, много са сложни нещата и всичко е индивидуално.

Права си Мерипопинс, че не винаги можем на момента да оценим кое е най-доброто за децата ни. Трудно е. Всички се стараем да бъдем добри с тях, да не ги лишаваме от нищо, да не им причиним това, което нашите родители волно или неволно са ни причинилим вършим много неща заради тях, опитваме се дори да водим ТЕХНИТЕ битки, да подреждаме ТЕХНИЯ живот, да сбъдваме ТЕХНИТЕ мечти.
Повечето от вас знаят, че аз също съм осиновена /което моите две осиновени деца приемат като огромен плюс, защото "и мама е като тях"/. Разбрах го скоро, след като и майка ми, и баща ми вече си бяха отишли от този свят, за което искрено съжалявам. Бях много близка с баща ми - той беше за мен "най-добрият човек, когото познавам", моят пример, идеал, опора, довереник и всичко, от което едно дете има нужда, без значение дали осиновено или не. С майка ми отношенията бяха малко по-различни, но не защото не сме се обичали, а защото тя не беше научена да изразява чувствата си, не знаеше как да покаже на някой,че го обича, че държи на него, че се гордее с него /в случая, с мен/. Никога не ми е казвала подобно нещо, но аз знаех, че се хвали на колежките и приятелките си с моите успехи и цял живот съм усещала, че е готова на всичко, за да бъда аз добре. Безкрайно съм благодарна - не, това не е точната дума!; "задължена" също не изразява чувствата ми... Аз се чувствам част от тях. И чувствам тях като част от мен. СТрува ми се това обяснява нещата.
Знам, аз съм щастлив човек.
И макар в живота да съм понесла доста загуби, съм съхранила и чувството си за щастие. Съхранила съм умението си да остана открита към хората и към живота, силна да се справям с това, което съдбата ми поднася и носеща достатъчно много любов в сърцето си, за да продължа да се радвам на децата си.

Но сега искам да се върна на това, което Мерипопинс каза - дали понякога не прекаляваме в грижите за децата си.
Възпитавана съм така, че хората не живеят сами, независимо един от друг и че това, което правиш днес влияе не само на твоя, но и на още нечий живот. Затова винаги съм се старала да подготвя децата си за ЖИВОТА, за този труден, понякога несправедлив и малко гадничък, но все пак толкова прекрасен ЖИВОТ!
Децата ми рано се сблъскаха с необходимостта да пораснат. Тук психолозите ще кажат как едно дете, носещо в себе си "първичната рана" от загубата на БМ се справя с "вторичната рана" от загубата на човека, който е приело в сърцето се като свой родител /единствения, когото е наричало "татко"/ и то много скоро след като са се открили взаимно? Говорихме много за това и продължаваме да говорим. Аз съм на принципа, че за да продължи напред човек трябва да може да приеме миналото, да изживее болката, да я надживее и да научи уроците си /както мисля Зойка беше казала в един пост/.
Мога да продължавам още дълго, но ще спра тук.
Искам само да ви кажа, мили майчета, не пречете на децата си да правят СВОИТЕ грешки, защото това е единственият начин те да научат СВОИТЕ уроци, да понесат СВОИТЕ загуби, да постигнат СВОИТЕ победи и да сбъднат СВОИТЕ мечти. В противен случай те няма да могат да бъдат истински щастливи

Дефи   , прекрасни думи...

Дефи, именно заради подобни думи и опит, форума е едно много ценно и важно място за всички ни и си струва "кражбата" на малки отрязъци от времето!
  една и от мен!

Дефи, поздравления! Особено за съхраненото чувство за щастие. Това са нарича победа, успех  или просто здрава философия на живота.
И от мен 

Благодаря ти Дефи.Това са сякаш и мойте думи-Ние сме една част от цялото, наречено семейство(мама,таи и аз),от даващите и получаващите любов.
Дарена,липсваш ни,пак те нямаше.Знам,че живота на всеки от нас е (както е казано ) едно надпреварване с часовете и се радвам,че мога да споделям и мойте и да чувствам вашите емоции,въпреки разстоянията и непознаването на някои от вас на живо.Благодаря ви.
Бъдете здрави.
 

Това са перфектни думи! Браво! Мисля, че и с това се старая да се справя! Децата ни трябва да пораснат, като сами откриват начина да се справят с живота. Важното е да имат адекватни родители до себе си и когато допуснат първите си грешки да не ги досъсипят с упреци , а да намерят най-точните думи да обяснят така, че тази грешка да не се повтаря! Нали умните хора не повтарят грешките си, а се учат от тях!  Когато осъзнаят първата си мечта да подкрепим порива им и да го насочим в правилната посока, а не към невъзможното. Когато постигнат първите си извоювани успехи да се радваме заедно с тях и да ги провокираме за още такива! На това уча децата си! И съм до тях винаги, когато срещат трудност, но не за да я посрещна вместо тях, а за да им помогна да се справят с нея! Имам трима прекрасни синове, които много обичам. Дори хора, които не ги познават, а съдейки само по тяхното държание, са се обръщали към мен с думите: "Прекрасни деца! Как сте ги възпитали така!?". Гордея се разбира се! И това е наградата за усилията ми!

Мили момичета, благодаря ви за топлите думи и за прегръдките.
Развълнувахте ме искрено.
Досега бях просто щастлива
Сега съм и богата, защото имам децата си и приятели като вас
Прегръщам ви 

Просто е страшно като се замисли човек какви хора има по света,нали?Няма нищо по-хубаво от детето и нищо по-мило от детската усмивка и целувка.И горко съжалявам тези,които никога не са проумели тази проста истина.Света е толкова шарен и хората сме толкова различни,че понякога ме събира страх,защото очаквам хората да реагират понякога като мен,а то не винаги е така.Не знам какво да кажа за прочетеното в тази тема-просто не го проумявам и затова като никога нямам думи.Просто и Какаяка и Кристал,а и други,които не са споделили,но са преживели горе-долу същото,са герои,защото са успели да съхранят себе си.Както се вижда и на едно бунище може да израсте нежно цвете.Не,не-не ме разбирайте погрешно,с нищо не искам да обидя вашите родители,просто защото не ги познавам и нямам право да ги съдя.Просто ми давате кураж,че човек може да оцелее и да остане добър дори в такава обстановка.много объркано се получи и се извинявам.Дано ме разберете правилно.Доста време не бях влизала във форума,защото често си поплаквам докато чета или пиша.Бях сметнала,че съм го преодоляла,ама май не е така.Момичета,прегръщам ви и дано някоя от вас не ми се обиди.Много са важни за мен вашите чувства и преживявания,защото детето ми един ден ще се сблъска с нещо подобно и не знам дали ще мога да му помогна.Остава ми само да се надявам,че любовта ми към него ще ми помогне.

Zoika, благодаря! Приятно е да се завърнеш някъде, където си бил и те помнят, и ти се радват. Казвам го не само за форума. Това ми се случи и в живота.
Сега се ориентирам в темите, чета, има много нови мнения, нови за мен хора.