Позволявам си да пиша тук, защото не знам с кого да сподля какво чувствам, пък и едва ли някой от близките ми ще ме разбере.Предварително се извинявам зъ дългия постинг. Мисля, че любовта между мен и мъжът ми бавно, но сигурно изчезва. В кого е вината няма голямо значение. Сигурно по малко и в двамата. Но това е факт.
Заедно сме от 7 години, а сме женени от 3. Миналата година се появи и нашият син. До преди месец и половина всичко вървеше прекрасно - той беше адски романтичен, нежен, грижовен, но явно приказките, че нищо хубаво не трае вечно не са случайни.
Съпругът ми пътува и отсъства поне 6 месеца от дома. До сега винаги съм го чакала с голямо нетърпение. Сега обаче нещата не се случват така. Сама съм с детето в къщи и не мога да разчитам на помощ от никъде, затова и често съм доста изнервена, когато ми се обажда по телефона от чужбина. Преди месец, явно е решил, че трябва да ми даде урок и започна да се държи много хладно. Първоначално се стреснах и изпаднах в депресия. Оправям се сама с детето, с къщата и с всички други задължения и няма кой една мила дума да ми каже вечер, а той решил да ме наказва. Както и да е, разбрахме се, но не за дълго. Неговите родители постоянно ми тровят живота и аз често съм споделяла с него, че това ми тежи. Реакцията му е винаги от сорта - ти не разбираш, те имат добри намерения, аз ги познавам по-добре. При последния проблем, който направиха, отново се завъртя същата схема, но на мен ми прекипя - ако не помагат поне да не ми пречат сега, когато съм сама с детето. Пак се скарахме и той ми каза, че ако не се разбирам с родителите му не трябва да сме заедно!!!
Стана ми много обидно. Винаги съм сподляла с него какво мисля и чувствам, включително и за неговите родители, които се държат с него все едно е осиновено дете. Мен ме боли от това отношение, защото обичам този човек. Толкова много години сме били заедно, минали сме през всякакви трудности, помагала съм му, чакала съм го толкова самотни дни и нощи и накрая какво ... Най-много ме заболя, че проигра доверието, което имах към него. Оказа се, че споделянето е било грешка, но аз не мога да живея с човек, с когото не мога да споделя всичко.
И така от 1 месец усещам промяна в чувствата си. Просто нещо се скъса ... Сега не знам какво да правя, защото смятах любовта ни за най-голямото си богатство... Той ще се върне към края на март, но аз не съм сигурна дали искам да сме заедно
Заедно сме от 7 години, а сме женени от 3. Миналата година се появи и нашият син. До преди месец и половина всичко вървеше прекрасно - той беше адски романтичен, нежен, грижовен, но явно приказките, че нищо хубаво не трае вечно не са случайни.
Съпругът ми пътува и отсъства поне 6 месеца от дома. До сега винаги съм го чакала с голямо нетърпение. Сега обаче нещата не се случват така. Сама съм с детето в къщи и не мога да разчитам на помощ от никъде, затова и често съм доста изнервена, когато ми се обажда по телефона от чужбина. Преди месец, явно е решил, че трябва да ми даде урок и започна да се държи много хладно. Първоначално се стреснах и изпаднах в депресия. Оправям се сама с детето, с къщата и с всички други задължения и няма кой една мила дума да ми каже вечер, а той решил да ме наказва. Както и да е, разбрахме се, но не за дълго. Неговите родители постоянно ми тровят живота и аз често съм споделяла с него, че това ми тежи. Реакцията му е винаги от сорта - ти не разбираш, те имат добри намерения, аз ги познавам по-добре. При последния проблем, който направиха, отново се завъртя същата схема, но на мен ми прекипя - ако не помагат поне да не ми пречат сега, когато съм сама с детето. Пак се скарахме и той ми каза, че ако не се разбирам с родителите му не трябва да сме заедно!!!
Стана ми много обидно. Винаги съм сподляла с него какво мисля и чувствам, включително и за неговите родители, които се държат с него все едно е осиновено дете. Мен ме боли от това отношение, защото обичам този човек. Толкова много години сме били заедно, минали сме през всякакви трудности, помагала съм му, чакала съм го толкова самотни дни и нощи и накрая какво ... Най-много ме заболя, че проигра доверието, което имах към него. Оказа се, че споделянето е било грешка, но аз не мога да живея с човек, с когото не мога да споделя всичко.И така от 1 месец усещам промяна в чувствата си. Просто нещо се скъса ... Сега не знам какво да правя, защото смятах любовта ни за най-голямото си богатство... Той ще се върне към края на март, но аз не съм сигурна дали искам да сме заедно
, но бях от другата страна на бариерата. Бившият ми приятел смяташе, че семейството ми и брат ми не ме обичат, повтаряше го с повод и без повод, и както и да се опитвах да му обясня, че във връзката между родители и деца, между братя и сестри не бива да се месят странични хора (ей сега се почнаха нападките за безобразието, което пиша), пък били те и законни съпруги/съпрузи - не успях. След като опитах всички разумни начини да му покажа, че един човек, израстнал в семейство, където има близост е способен на свой ред да изгради такава, но той продължаваше да упорсвта и да класифицира поведението на майка ми и брат ми - връзката се разпадна за огромно мое щастие в момента. Това да обясняваш на някого, как, видиш ли, майка му и баща му не го обичат достатъчно, използват го, обичат повече брат му, сестра му, независимо как изглеждат нещата от вън - издава дълбок личностен проблем.
Аз дори съм учудена, и то много, че за 7 години, това е първата криза в отношенията ви 
Не се притеснявай толкова, почти винаги след първото дете става така, ще мине 
Да си мислиш обратното е точно толкова абсурдно, колкото да обичаш родените от теб деца различно - едното повече, другото по-малко. Не че няма и такива случаи, но нормалните и свестни хора не си делят децата на родено/осиновено, момче/момиче и ала-бала простотии 
Понякога на човек му избиват балансите и поохладнява. 
Почва да си мисли, че не обича другия. После нещата пак стават розови 
Просто и взаимоотношенията са си на върхове и спадове като всичко останало. От това, което чета, ми се струва, че и вие сте просто в такъв спад. Но ти си знаеш най-добре. Не приъбрзвай с драстични решения и не се озлобявай, доколкото ти е възможно. Опитай да се успокоиш и да поговорите, когато и двамата сте спокойни и имате време. Но за предпочитане не по телефона.
!Горе главата...и бъди силна! 
. 