Как издържате психически и физически?

А аз честно казано вече съм разбита   - физически. Психически - нямам никаква свежа мисъл в главата си вече. Вчера купувам картофи, плащам ги и си тръгвам (без да ги взема), човекът ме гони навън с пликчето     . От толкова обикаляне, мъжът ми само отсъства от работа и вечер си наваксва пропуснатите часове, прибира се по нощите. И всичко се стоварва върху мен. Нямам грам почивка, а малкият става все по-бесен и по-бесен. Направо съм кълбо от нерви...
И вече не мога да си понасям роднините, не стига, че не помагат, не стига, че поне малко заинтересованост не проявяват към проблема ни, ами и ни звънят и ни говорят глупости по телефона. Вчера бабата на мъж ми ни звъни да му обяснявала как някой си лечител лекувал глухотата с билки, да сме ходили, е нямам думи вече    или звънят и почват да ни реват и оплакват, все едно сме умрели... Или почнат да ме разбитват разни болезнени за мен теми като "Ходи ли вече?", ами - не ходи, ако беше проходил, нямаше ли да се похмвалим на всички след дългото чакане... Не знам, много ми с насъбра, ама се държа някак, като няма кой, аз трябва да се държа, няма начин...

много ви благодаря момичета..добре, че ви има..с форума по-лесно минават нещата и помощта ви е реална..затова още веднъж ви благодаря, че ви има..

уф, това с роднините е голям ад:( само майка ми ме питаше как съм...всички останали даваха акъл...свеки даже като беше на гости скоро, пак се присети и ми вика: "аз колко съм плакала! защо все на мен да се случва" как не се сети да попита сина си как се чувства?! не е лоша жена, ама като се изцепи така...кой ли не се обади да ни каже как на еди-кой-си детето било 45 дни в кувьоз и нищо му нямало...абе, не е за разправяне...аз просто изключвах - те си приказват, аз си мисля други работи...и сега като вземат да ми развиват теории, пак така правя - отнасям се...не се ядосвам - няма смисъл...те и от добро го правят, ама като не могат да преценят, че се изказват неуместно...[/b]

Както беше приказката - ако роднините те накарат да се чустваш по-зле, не се притеснявай, нали затова са роднините!

   

По повод на роднините с мъжа ми в последния месец решихме, да се считаме че все едно живеем в чужбина. Помощ от тях нямаме, само ни натоварват. В момента активно се стараем да не ги забелязваме, ама пусто трудно става, щото все и те са болни и само за техните болести си приказват.
Петя, аз много добре те разбирам, защото гледам дъщеря си напълно само (зает татко и никаква помощ). Аз викам 1 път в седмицата за 5 часа детегледачка, за да изляза малко на чист въздух. И през почивните дни, поне за известно време прехвърлям задълженията за бебето на таткото. Може би да намериш малко време, да се откъснеш за малко.
Петя, само да допълня, че аз викам акушерка от неонатология. Те са свикнали с по-специални деца и мисля, че няма да е проблем и при вас да дойде някой.

Пак за роднините - споменах на мойта свекърва за бенките на сина ми - много са, големи са и са релефни. Във връзка с работата си тя поддържа контакт с много лекари, та да ме насочи към по-компетентни.
Нейния отговор беше, че и зълва ми и девер ми имат бенки - тях трябва да ги заведе. С това се изчерпи за нея темата.

С две думи добре че са ни татковците - златни - нашият си е такъв. И понеже много се грижи за мама - сега ме праща на екскурзия в Италия - от неговата работа им уреждат, ама той взел, че уредил мен. Та да се похваля де - ей така вече се издържа, съгласни сте нали?

браво на таткото..поздравления..
ама си заслужаваш почивката..весело изкарване от всички..
.и пълна почивка пожелаваме..само релакс и никакви притеснения..

и флирт с италианец за разпускане..(':lol:')

Майче, страхотни сте и двамата с Цветан:) просто като ви види човек, никога не би предположил колко много мъка сте преживели и преживявате - толкова положителна енергия има във вас! честно, възхищавам ви се!
браво на татко! да ти е жив и здрав! айде, пък после ще разказваш за италианската афера

Благодаря ти Агнешке,
гледаме да се държим - няма как. А за Италия ще разправям - как, само да тръгна един път, че само разправям - ми как ще оставя децата за толкова време - а то за 1 седмица. Ми не съм мърдала без тях, какво да се прави.
Хайде стига толкова, че модератолите ще ни се скарат - направихме темата друга.

Що бре мами - много ми харесва на къде тръгна темата ви - вече звучите доста по оптимистично. Мами, кво да ви кажа. Аз да цхукна на дърво засега нямам проблеми с беба, ама едно от образованията ми е свързано със слепите децица. Трябва да ви кажа че им преподавах известно време и ми беше супер приятно. Ми че те са си като останали само дето не са толкова нагли. Имаше и доста по проблемни деца така наречените с множество увреждания. Ама ако ви кажа как се забавлявахме няма д ами повярвате. А проблема им аз даже не го и забелязвах. Психиката ми е такава че с всички се отнасям по един начин. Та все си мислех що ли нестанах лекар? Аз не влагам емоции на съжаление и самосъжаление, абе гледам където има проблем да се решава, а не да се влошава - даже с неподходящи емоции. Мами трябва да се държите с децата така сякаш са здрави - това ще им помогне многооо.
А за Италия не сам била там обаче лятото като бях бременна бях в Испания - мозете снимки да видите.

Аз зная за болестта на сина ми още в осми месец на бремеността. Настроих се позитивно и изчаках раждането. Уви! Проблема се оказа дори по-голям от колкото предполагах. Само че, аз още не го знаех. Как да се справям ме научи една майка от Велико Търново - още в първите ужасни дни. Тя говореше за заболяването на детето си/поредната акушерска грешка/ така сякаш беше  настинало. Без упрек, самосъжаление или страх. Интересуваше се от извършваните процедури, грижеше се за мъничето с много всеотдайност, търсеше информация за проблема му. Усещах, че тя е силна и практична жена. Последния ни ден в отделението - беше 30,12,2004г. с изненада установих, че организира малко празненство за семейството си в болницата. А аз се прибирах в къщи смазана от тежката диагноза, неспособна да мисля за нищо друго освен как да съобщя на близките си.
 Около месец бях като пребита. Постепенно осъзнах, че грижите, тревогите и работата около сина ми не се различават много от тези на другите майки в квартала. Реших да не се затварям в себе си, а не беше лесно-другите родители обсъждаха малките постижения на децата си и питаха и мен. Почти неусетно започнах да споделям-едно, второ, трето. Успокоих се - без малки хитринки и измъквания ми беше по-лесно. Сега се справям. Не гледам на детето си като на обречено, не се отказвам да търся информация. При нашето рядко заболяване това отнема доста време. Радвам се на живата и на двамата си сина. Подкрепата на околните ми помогна за това!

За да издържа психически на натоварването в първите най-трудни месеци след раждането, когато бяхме поставени лице в лице със страшната диагноза - синдром на Даун, ми помогнаха съветите на една приятелка от Австрия, която в последните години също доста изстрада - на нея й откриха и лекуваха рак на щитовидната жлеза, после мъжа й заболя от Алцхаймер - с доста лоша прогноза.

Та в отговор на нещастното ми писмо, тя ми даде два ценни съвета: Първо - не се притеснявай какво си мислят останалите, защото не те живеят с това дете, а ти. Приеми нещата като даденост и част от реалния живот. И второ: живей в настоящето, не мисли за бъдещето, преодолявай проблемите един по един. Наслаждавай се на малките успехи и на малките поводи за щастие.

Сега, повече от година и половина след това, виждам, че е била права. Моята представа по онова време за бъдещето на дъщеря ми след година е далеч от това, което е в действителност. Причината е, че тогава не съм познавала синдрома, а и даже да съм го познавала, всеки случай е много индивидуален, а и много зависи от нашите усилия. Познаването на бъдещето не е благословия, а наказание...

Човек се плаши, като погледне нещата в перспектива. Все едно от върха на много висока кула да гледате надолу към земята, най-вероятно ще ви се завие свят и ще се уплашите. А ако тръгнете да слизате стъпало по стъпало, без да мислите за височината и страшната гледка, със сигурност ще се справите и то без да се подлагате на ужасни емоции.

Та така гледам да действам и аз - стъпка по стъпка, стъпало по стъпало... А малката ми щерка вече храни куклите, пуска и спира компютрите у нас и разучава дистанционното за телевизора - и то с успех