Възпитаване на осиновените деца - степен на строгост и твърдост

Аз определено съм  в групата на Кремми, Ралица и Zoika. Случва ми се да си поплача и като Orange , след като съм му се накарала. Не знам дали ми се е качил на главата, но едно е в книгите, а друго се получава на практика. После и децата са доста различни като темперамент. Да се надяваме, че ще израснат добри хора с всичката тази любов с която ги ограждаме.

Още, когато ми се случваше да гледам племенницата си, а сега и с Анди, все се замислям - къде е границата, да получи любовта, вниманието, уважението, което заслужавай всеки човек, пардон, всяко дете, и в същото време да не се разглези, да получи ясна представа за реалностите, знания за добро и зло, за социално поведение - не е ли това "възпитанието". Когато последно време надничам в писания на просветно-министерска тема (мечтаех да работя с деца), или в детската градина се сблъсквам все по често "децата да получат умение за това, умение за онова", умения не са достатъчни, трябват им задълбочени знания, които те след това да прилагат в живота...
Когато взех Андрей от детския дом бях потресена, писала съм за това, от неговата жива комуникативност и доброта едновременно. Изключително отворено и любопитно дете, което се беше научило само с усмивка и закачка да получава и изисква даже внимание. И успява. И от мен и от околните - било познати или непознати. Е, качил ми се е на главата. И се чувствам виновна, че понякога повишавам тон, на два три пъти при особено опасно непослушание, тоест нарочно продължава да върши забраненото, съм и плесвала (за мой срам) по дупето. И се чувствам виновна, не защото е "осиновен", а защото като го взех много дълго от шумове и викове, така явно са ги плашили в дома, за да мирнат, той просто залягаше (като войник под обстрел). В интерес на истината при нас виковете и даже онези греховни "плесвания по дупето" не са имали никакъв ефект... Почуства ли, че те е обидил, страда и се извинява, на мълчание и сърдене не издържа, но и аз също
Всъщност той е много бърз в "пакостите", но те са поне за мен много разбираеми - от интерес, изблик на енергия, или когато "нещо не е така" физически - гръбчето го сърби, или сме на разболяване и ставаме непоносими - правим забранените неща нарочно. Е, има и проверки на почвата, разбира се.
Повече ме безпокои, че в огромната си влюбеност (Боже, аз постоянно мисля за него!) и от чувство за вина - работния ми ден е доста дълъг: вечер ни остават два часа, сутрин един - с ходенето до детската градина, и ставам съботно-неделна мама -  той се разглезва на внимание, окупирал ме е напълно, ако има гости, и той не е в центъра на вниманието, започват "палавости", "капризи"... Ето това вече наистина ме тревожи...

И на мен ми се случи да се просълзя веднъж от безсилие и умора, Анди беше потресен и се притече на помощ.
Всеги в определен момент има право на гняв, както ние, така и детето, според мен.

Оrange72, аз съм противник на прашенето въобще, а на осиновените още повече. Но при нас плашат децата в детската градина, защото така им е по-лесно да ги овладеят, с Баба Яга. И той вярва. Особено сега, когато навлиза (както и твоя) във възрастта на живото въображение и въображаемите страхове, при натрупана вече някаква информация за света. Периодично ми се налага да се убеждаваме вкъщи, че баба Яга станала добра и си живее в горичката, и храни птички и сърнички...  Но, май напразно...
Не знам как е при вас, но като сравнявам Андрей с племенницата си в тази възраст - тя имаше по-реална представа за нещата, докато Анди при по-бурни игри например, чувствам, че наистина си представя, че аз (която играя Кумчо Вълчо) съм Кумчо Вълчо и го хваща страх - не че съм добър артист. Вярва, повече от племенницата ми, че плюшените играчки, с които разиграваме роли, са живи. Въпреки, че сам знае, че те пият водичката "наушким".
Аз поне така си представям нещата, и затова казвам, че осиновените деца още повече не бива да се плащат:
1. Анди вече му се е наложило да се сблъска и да се бори САМ с неизвестността - както писах вече вярвам, че това се помни, и това е наистина страшно.
2. Последвал е един доста скучен на впечатления размерен период.
3. След това изведнъж е залят от "ураган" от впечатления - цветове, звукове, шумове, хора, коли, тролеи, играчки, морета, пътувания и т.н. и всичко е реално и всичко е толкова "сбито" във времето, че е трудно да го преосмислиш - всичко това, което другите деца усвояват постепенно.
Та мисълта ми е, че тези деца имат здрав инстинкт за оцеляване - победили са благодарение на него. Всичко друго, като страхове, налагано от нас големите - не е здраво.
Надявам се, не го приемаш морализаторски, аз просто така го чувствам и споделям. И това ми се струва важно. Дори се опитвам да предпазя Андрей (поне засега) от детската филмова индустрия - в тази й част,  която за мен е вредна - агресивна и генерираща страхове.

Прекрасно - да ви расте смел и отворен към света!

Mama_ Galia_66 при нас беше така. И в опитите си постоянно да анализирам ситуацията, реакциите, развитието, все се връщам назад и на моменти и аз търся под вола теле, на моменти се успокоявам - децата са различни - защо поради моите страхове и изчетена литература да го слагам аз в калъп. Емоционален е, чувствителен е, любознателен е, сигурно не му е било лесно, но му е било интересно и е имал нужда от тази промяна - а представи си, че бързо разбират от хубавото ? Освен това струва ми се, че има значение и възрастта. Андрей бе на 1г. и почти 2 м. Сега, вече на без малко 4, позадоволил любопитството си за света наоколо (то пак е безмерно), развива тревожна зависимост от мен - залепени сме.

Miraetta, честно, бях решила да не отговарям. Усещам болката ти, уважавам търсенията и истините, до които си стигнала и се чувства, че са дълбоко изстрадани. Та, бях решила да не се засягам от опитите за психоанализ по постингите ми. Но преглеждайки темата отново пак се запънах на тях и по този повод ще отреагирам само на две неща, които не позволявам.
Дори на хора изстрадали няма да позволя някой да ме противопоставя на детето ми на основата, че то е осиновено , второ
"ти си много различна -....той е една перушинка на вятъра и няма и помен от твоите здрави корени, затова го пощади с тази племенница..." Така за децата в нашето семейство не се говори. Нито Андрей е перушинка, (освен ако не погледнем от Космоса, но това важи за всички) а удивителна и цялостна личност, нито, слава Богу, се вее на вятъра, нито племенницата ми е "тази племенница"
За догадките ти за противопоставяне на децата, ще ги оставя така - може просто да не съм писала достатъчно ясно

О, ще чета внимателно и с благодарност за усилията и споделянето. Аз не винаги намирам време и сили за активно участие.  А като се видим надявам се на срещата през април - на воля (доколкото това е възможно с малки деца) ще поспорим - аз съм привърженик все пак на тезата, че хората са различни и децата са различни, и че дори нашият опит не винаги е меродавен, а ние сме склонни да прекрояваме света по свой образ и подобие (в това число визирам себе си най-вече)... Но за това при среща - постингите не са добро място за изясняване на недоразумения, според мен.