Оrange72, аз съм противник на прашенето въобще, а на осиновените още повече. Но при нас плашат децата в детската градина, защото така им е по-лесно да ги овладеят, с Баба Яга. И той вярва. Особено сега, когато навлиза (както и твоя) във възрастта на живото въображение и въображаемите страхове, при натрупана вече някаква информация за света. Периодично ми се налага да се убеждаваме вкъщи, че баба Яга станала добра и си живее в горичката, и храни птички и сърнички... Но, май напразно...
Не знам как е при вас, но като сравнявам Андрей с племенницата си в тази възраст - тя имаше по-реална представа за нещата, докато Анди при по-бурни игри например, чувствам, че наистина си представя, че аз (която играя Кумчо Вълчо) съм Кумчо Вълчо и го хваща страх - не че съм добър артист. Вярва, повече от племенницата ми, че плюшените играчки, с които разиграваме роли, са живи. Въпреки, че сам знае, че те пият водичката "наушким".
Аз поне така си представям нещата, и затова казвам, че осиновените деца още повече не бива да се плащат:
1. Анди вече му се е наложило да се сблъска и да се бори САМ с неизвестността - както писах вече вярвам, че това се помни, и това е наистина страшно.
2. Последвал е един доста скучен на впечатления размерен период.
3. След това изведнъж е залят от "ураган" от впечатления - цветове, звукове, шумове, хора, коли, тролеи, играчки, морета, пътувания и т.н. и всичко е реално и всичко е толкова "сбито" във времето, че е трудно да го преосмислиш - всичко това, което другите деца усвояват постепенно.
Та мисълта ми е, че тези деца имат здрав инстинкт за оцеляване - победили са благодарение на него. Всичко друго, като страхове, налагано от нас големите - не е здраво.
Надявам се, не го приемаш морализаторски, аз просто така го чувствам и споделям. И това ми се струва важно. Дори се опитвам да предпазя Андрей (поне засега) от детската филмова индустрия - в тази й част, която за мен е вредна - агресивна и генерираща страхове.
Не знам как е при вас, но като сравнявам Андрей с племенницата си в тази възраст - тя имаше по-реална представа за нещата, докато Анди при по-бурни игри например, чувствам, че наистина си представя, че аз (която играя Кумчо Вълчо) съм Кумчо Вълчо и го хваща страх - не че съм добър артист. Вярва, повече от племенницата ми, че плюшените играчки, с които разиграваме роли, са живи. Въпреки, че сам знае, че те пият водичката "наушким".
Аз поне така си представям нещата, и затова казвам, че осиновените деца още повече не бива да се плащат:
1. Анди вече му се е наложило да се сблъска и да се бори САМ с неизвестността - както писах вече вярвам, че това се помни, и това е наистина страшно.
2. Последвал е един доста скучен на впечатления размерен период.
3. След това изведнъж е залят от "ураган" от впечатления - цветове, звукове, шумове, хора, коли, тролеи, играчки, морета, пътувания и т.н. и всичко е реално и всичко е толкова "сбито" във времето, че е трудно да го преосмислиш - всичко това, което другите деца усвояват постепенно.
Та мисълта ми е, че тези деца имат здрав инстинкт за оцеляване - победили са благодарение на него. Всичко друго, като страхове, налагано от нас големите - не е здраво.
Надявам се, не го приемаш морализаторски, аз просто така го чувствам и споделям. И това ми се струва важно. Дори се опитвам да предпазя Андрей (поне засега) от детската филмова индустрия - в тази й част, която за мен е вредна - агресивна и генерираща страхове.
