КЪМ ОСИНОВЕНИТЕ ДЕЦА: вътрешни усещания, детски фантазии,интуитивни прозрения...

Venecias,разбирам, че те интересуват нещата и професионално (без всъщност да знам професията ти) .Аз наистина смятам, че теорията за това ,че децата помнят какво се е случило с тях като бебета до около 3 г. възраст е вярна. Ще споделя нещо което силно ме е впечатлило.

Дъшеря ми беше на около 2 и половина - 3 години.
Бях заета ,а тя ми досаждаше за нещо и й се скарах.Отишла ревяща при баба си и й казала "Аз искам мама да ми бъде майка, а тя не иска!" Майка ми дойде изумена и попита какво се е случило.

Всъщност мисля,че  децата наистина избират пътя си още преди да се родят. А смятаме, че ние ги избираме.

А в друга ситуация разказваше на същата възраст, че има други баба и дядо.

Е, после порастват и забравят всичко. Ние пък се мислим за велики като им разкриваме истината ...

Не бях писала в темата от страх да не се повторя-бях попълнила само анкетата.
Сега ще споделя някои неща,които могат да ви се сторят глупави,за което предварително се извинявам.
От малка имам усещането,че не винаги съм била с моите родители.Особено с майка ми,може би защото баща ми доста ме поглезваше и толкова явно се гордееше с мен и ми се радваше,че дори сега,като знам,че със сигурност не съм негова плът и кръв не мога да го повярвам съвсем-струва ми се невероятно.
Майка ми също ме обича много,но е малко по-строга от двамата.
Когато ми казваха,че съм невероятно красиво и сладко дете се гледах в огледалото и се чудех какво намират хората в мен-имах чувството,че съм грозна и не заслужавам комплименти.
Имам период от детството,който не помня,но майка ми казва,че се е изразявал в постоянен рев.Още от бебе не съм могла да спя нощем и са ме мъчели постоянни страхове от нещо неопределено.Тези страхове се засилиха когато се преместихме в друго жилище и трябваше да имам самостоятелна стая-изпитвах панически ужас,че няма да спя при майка и татко.Водиха ме на лекар,после баща ми-твърд противник на тези неща сам ме заведе при един турчин в едно село в близост до Русе,за който се носеха легенди,че е помогнал на доста народ.Може да звучи супер несериозно,но човека даде на майка ми едни хартийки,на които бяха написани цитати от Корана,които трябваше да стоят във вода,от която да пия,а на третия ден да се измия с нея.Бях малка,но помня,че тогава настъпи огромно облекчение за мен.Не знам по какъв точно начин ми помогна този човек,но след "лечението" му.Едва ли е било самовнушение,защото тогава не осъзнавах точно за какво ме водят при него,това,което се случи е,че кризите ми свършиха,страха отмина и започнах да си спя сама без никакви притеснения.Този човек взимаше толкова пари,колкото му оставиш-явно не беше и печалбар,а го правеше по призвание.
Като малка не понасях стегнати или прилепнали по тялото дрехи-майка ми е казвала,че е имало случаи,в които именно такива дрехи са "отключвали" ревливите ми състояния.
Спомням си нещо,което разбирам едва сега-като дете изпитвах огромно любопитство от това-какво ли е да те кърмят.Разбира се,аз никога не съм била кърмена,но тогава нямаше как и да подозирам това.
Много ярък спомен ми е,че веднъж родителите ми бяха отишли до едни съседи.Тогава съм била на не повече от четири години.Тогава се почувствах буквално изоставена и имах усещането,че това не се случва за пръв път.
Интересното е,че тези състояния,нетипични за неосиновено дете са траели до 5-6 годишна възраст.След това малко по малко аз започнах да се чувствам и да живея като дете като другите.Може би съм забравила нещо или това нещо е било заличено-незнам.
Наскоро гледах снимките от бебешкия ми албум-не си въобразявам,но в погледа ми няма и след от безгрижността на бебетата.На по-малко от месец,в очите ми има тъга на голям,препатил човек,сбъскал се с някакъв ужас.В снимките от по-късния ми период (няколко месеца по-късно и след това) този поглед вече липсва.Явно родителите ми още тогава са се преборили с призрака,надвиснал над главата ми-поне отчасти.
Дълги години се борих с някои мои притеснения и ужаси,но бременността отключи нови усещания,които ме плашеха,макар силно да исках дете изпитах някакво непонятно притеснение,когато в 5-тия месец ми казаха,че бебето е момиче.Тогава се почувствах като мишка,хваната в капан.Отъждествявах се с "нея",мислех за себе си като за "нея".В главата ми изникваха картини,които не целях да рисувам,които се опитвах да прогоня,но пак се връщаха.Картини от нейното време,когато е носила мен.Трябваше ми месец да свикна с мисълта,че ще си имам момиченце и да се зарадвам като хората.Мразех се за това!
В 7-мия месец ми казаха,че бебето със сигурност е момче.Тогава се почувствах освободена от примката и.Свободна.Чувствах,че тя си отива и най-накрая ме оставя на спокойствоето,от което имам нужда,без негласното и призрачно присъствие в живота ми.
Не беше писано да се радвам дълго на това усещане-както вече не веднъж мрънках тук,във форума (поради невъзможността да го направя извън форума,понеже аз нямам с кого да споделя точно това)имаше човек,жена,която се постара да върне голяма част от моите усещания чрез кръстосани,унизителни разпити,грозни изказвания и реплики,които няма да забравя...това ми насади чувството,че предавам родителите си,като съм допуснала да бъде разкрита за нас тайна,която позволява на такива хора да ме унижават и да превръщат драмата на семейството ми и най-личните ни неща в пошлост и цирк.
Намразих тази личност и се дистанцирах от нея,изпитвам озлобление,което тая в себе си и не мога да изкарам навън,защото няма с кого да споделя точно това.Изпитвам погнуса,когато същите блеснали от любопитство, малки очички ме погледнат-веднага изплуват фразите,които ме нараниха дълбоко,които извадиха наяве най-големите ми ужаси и страхове,поради които понякога трудно заспивам нощем.
Сега се надявам,че е ударил часът,в който поемайки своето собствено дете аз ще стана едно голямо,порастнало момиче.Зряла жена,която ще се научи как да не бъде наранявана.И как да започне едно ново начало без сенките на миналото.

Аист, нещата ме интересуват чисто човешки (от дете любимото ми мисловно занимание бе да изследвам света: коя съм ,откъде идвам? - от мама и тате, а те?-от своите мама и тате... с порасването ми знанията ми за света, се обогатяваха, а питането продължаваше назад и назад във времето…всеки е произлезал от две клетки- а те?, а първата клетка?- възникнала е в първичен больон; а той как се е получил?; как е възникнала планетата ни?; какво е било преди нея, преди вселената ни?....).
Професионалното ми знание се явява следствие, а не причина: то облече аналитичността ми в теории, които даваха нови отговори на все по- целенасочени въпроси!...
Аз, моята същност иска да знае- да разбере; да провери теориите за емоционалната ни памет! Да разбера доколко първичната рана работи там нейде, дълбоко в душите нa децата(ни) или се активира през знанието получено ”отвън”- обикновено в не най-подходящия момент и не от най-точните хора!?...
Прегръщам Бианка! Отдавна я чаках да се отбие тук- тя влетя във форума с толкова силнии емоции- сякаш цунами я беше застигнало, точно, когато най-много и беше необходимо да плува в спокойни води! Бианка, всичко, което споделяш е тъй ценно и многопластово! Ако се поддам на желанието си да ти напиша малка част от усещанията си и мислите си, породени от твоето споделяне ще стане дълго, дълго… затова ще го направя поетапно тук и там по темите…

Очаквам и Дефи да открие желание и сила за да се поспре, пишейки тук! Тя го знае и го е преживяла- какво е да си осиновен с десетилетия, без да ти кажат, че такова събитие се е случило рано в живота ти!? Когато човек е осиновен в подкрепящо семейство, в което се чувства обичан и у дома, чувства ли Дефи, болка или смъдене от оная невидима дълбока ранна травма/рана? Има ли моменти на подозрения и/или интуитивни прозрения?...

Надявам се и много ми се ще споделянето в тази тема да бъде полезно и за осиновените и за осиновителите и по някакъв начин за всеки прочел написаното в нея!...

Бианка,

Настойчиво повтарям своя зов, даже не е и молба,   да не пишеш и споделяш тук или другаде публично докато носиш бебчето си. Имаш сили и те моля да се стараеш да си пренасочваш енергията към по-щадящи неща. Има форуми за красоти, рпирода, хапване, изкуства и пр.

Минах по твоя път. Разголих душата си с искрената мисъл колко съм полезна и изживях същото  докато носех бебе в себе си.

Уверявам те, това не е здравословен въздух за него, най-меко казано.

 Тук е огромно поле за обмен на енергии, рядко са здрави и чисти.

 Детето ти не следва да плаща за експериментите, които някои дами провежат тука с цел да си намират и доставят все нови и нови устройващи ги "доказателства".
 Ембрионалното развитие си го носиш през целия живот и всичко над него надграждаш. Помисли над какво ще надгражда твоето дете. на лични съм доста по-конкретна. Пак те моля.
 
Крепко те прегръщам

Нека да ми напишат колко съм неправа само миналите през бременност и тези изживявания едновременно.

дълбоко непорядъчно е това, което правиш

(а за професионализъм и дума не може да става)


замисли се, моля те

Абсолютно съгласна с Мираета.
 Не е това начина, такова ровене в душите е меко казано нечистоплътно. За професионално, въобще не може да става и дума
 
"Очаквам и Дефи да открие желание и сила за да се поспре, пишейки тук! Тя го знае и го е преживяла- какво е да си осиновен с десетилетия, без да ти кажат, че такова събитие се е случило рано в живота ти!? Когато човек е осиновен в подкрепящо семейство, в което се чувства обичан и у дома, чувства ли Дефи, болка или смъдене от оная невидима дълбока ранна травма/рана? Има ли моменти на подозрения и/или интуитивни прозрения?... "

Хайде, има още, Дефи какво се бави че не си е оголила душата още? Може ли аз, И за съм го преживяла, с десетилетия не са ми казали, че и още не са, 35години. И също в подкрепящо и всеотдайно семейство?
 Повръщами се от това ...... дори не знам как да го нарека. Експеримент, някакво изследване, ....... Още и още. Най-малко е не професионално, за деликатно, тактично и др. , не може да става и дума“

"Виждам, че разказаните ти преживявания са отпреди много години, но искам да те попитам: Можеш ли да си спомниш или дори да споменеш асоциациите си, които биха могли да потекат в главата ти от моя въпрос?: Какво (какви размисли предзвикаха сълзите ти тогава?) На каква възраст си била ти (пак тогава)!?
*След като си “знаела" (“...чувствайки се и бидейки уверена...”), че си осиновена, през усещанията си за осиновяването си какви са били твоите тълкувания и/или фантазии за осиновяването?
*Спомняш ли си и имала ли си изобщо някакви твои "вътрешни" усещания за рана; за кратка предистория с друга жена, а не смайка ти (осиновителка)!?"


" *Имала ли си усещания за дискомфорт около Рождения ти ден; Сънища, които да ти разкриват неизвестни за теб стъпки на отглеждащите те родители за съвместното Ви начало?..."


"
 "

Такааа!... Изобщо не ми е време за дълги постинги, но в случая явно е наложително да внеса някои уточнения; да припомня казани неща и да споделя свои мисли… Само споко!...

И двете(Мираетта и Сисака) имате право на своите чувства и усещания! Ескалиралата Ви тревожност е разбираема!... Аз също бих се чувствала омърсена, ако допусна, че с мен се злоупотребява, ровейки в душата ми! Но бих отворила сърцето си, ако си позволя да забележа, че един човек е попаднал в нова за него ситуация, която непрекъснато поставя пред него нови и нови въпроси и търсейки отговорът им той делегира компетентност на истинските експерти в нея, обръщайки се към тях в очертана от него СВОЯ ТЕРИТОРИЯ!
Територия, на която широко е отворил вратата, предоставяйки правото на всеки да прецени дали иска да влезе, кога и доколко да се себеразкрие… При това неговото разбиране за отговорите на житейските въпроси се изповядва явно и от други хора!...

[/b]

Естествено, че:



Човек е професионалист в професионалната си област, а тази тук не е областта на моите компетенции и затова не се срамувам да попитам за отговорите на вълнуващите ме въпроси, хората, които смятам за компетентни през преживелищния им опит! Те могат да не знаят теориите, в които аз съм обучена и да не владеят термините им, правещи специфично да звучат формулираните въпроси, НО притежават своите преживявания, своето вътрешно знание, което могат да пожелаят да споделят, но може и да си го спестят- изборът си е техен!...

 Всяка позиция изразена като генерализирана и оценъчна констатация обаче е е субективна!...

Попадайки в ситуация на осиновяване малкото, което знаех за себе си бе:
 1. искам да имам дъщеря;
 2. за мен не е важно тя да е зачената и родена от мен, въпреки, че няма физиологично-биологични затруднения това да се случи
3. Тя ще знае истината за своя произход и нашето съвместно начало!...

Пак в това безвъпросно за мен време попаднах на книгата “Първичната рана”- на родния ми език! Почти нямах избор на литература по разглежданата в нея тема! Прочетох я и взех за себе си, онова което докосна сърцето ми, карайки ме да му вярвам. Други неща прочетох и “забравих”, а трети подложих на съмнение… Това беше книга-споделен опит НА ЕДНА ЖЕНА, пречупен през нейните преживявания с осиновената й дъщеря! Тази жена беше осиновителка, а не осиновена, а си позволяваше да говори за живота на осиновените деца-съдейки за него най-вече през своето дете!... Нямах основание на 100% да приема всичките внушения на ТАЗИ ЖЕНА, изложени в книгата й! Нямах основания да обявя труда й за вьо и вся; за светая светих на осиновяването. В себе си благодарих за труда тази книга да бъде на моя език!

Мислех си за съществен цитат от книга за китайско учение, в която се пишеше:”… Древните хора са писали трудовете си с изключителна отговорност към бъдещото човечество, ръководени от принципа: да не говориш за нещо, което не разбираш, да не пишеш за нещо, което не ти е ясно!...”
И тъй като моето осиновено дете е част от моето бъдеще; участник в нашето бъдеще исках да подходя към него разбирайки нещата! И тъй като много повече ми допадна заглавието на цитираната книга (по памет – “Да докоснем света на осиновеното дете”) бях уверена, че най- сигурното и автентично знание имат онези, които са били осиновени. Затова се обърнах открито към тях формулирайки ясно поводът и очакванията си!


Исках да се докосна по възможност до най-вярното знание за емоциите, които евентуално или вероятно се случват и ще се случват в душата на детето ми!...

Във всяка наука има модни течения, които лашкат от полюс в полюс приеманията и възгледите й: спомнете си само модата на рубенсовия тип жени бе заменена от ерата на кахексичните манекенки! Сега се говори за нормология в параметрите! В диетологията постулатите се промениха от гладолечение към баласирано хранене; от зеленчукоядство към белтъчни (местни) храни; в модата - от дълги рокли към мини; от цели бански към монокини и прашки; от къси коси към дълги… от религия към атеизъм; от патриархализъм към феминизъм; от теми табу (тайни) към липса на такива….

Та, пак се връщаме към детето ми и желанието ми да открия за него достатъчно балансиран и щадящ подход на родителствуване! Колчем се опитвах(аз) да подхвана темата за съвместното ни начало; за живота и преди мен чувствах дъщеря си, че се напряга, а аз се чувствах зле! Дали тя се напрягаше, защото аз се чувствах не много добре в тази материя за ранното и на всяка цена казване на всичко (цялата истина и само истината) ИЛИ аз се чувствах зле, защото я усещах напрегната!? Въпрос! Взаимоотношенията са тъй комплементарни!
Та започнаха въпросите: кога да и кажа; какво; колко и дали й е необходимо точно сега!? Не се чувсвах уютно в тази си роля на непредизвикан разказвач и разкривач на “тайни”. Все едно, че си завел един, преживял лишения човек в топлия си и сигурен дом и си му казал (показвайки му нови светове): “Вииж, има го и това - уютен дом, храна, семейство, обич и всичко това може да бъде(е) твое, НО не се отпускай! Помни, помни и помни! Не забравяй! – Има го и онзи дом без храна, без ласка, в койтоти беше ничия и изоставена!...И ако осиновителя е нарцистичен колко му е да завърши това злокобно послание с-… И ДООБРЕЕ, ЧЕ ДОЙДОХ АЗ!...

Нямах отговор доколко истината е необходима на детето ми; нямах ориентация  дали връщането към травматичните му преживявания би било балсам за раната му или е системно поставяне на сол в нея!?... Нямаше как да знам какво чувства тепърва проговарящата ми дъщеря м; какво сънува, когато проплаква на сън; когато се усмихва!? Би могло да е нещо свързано с мен, с живота и преди мен и/или с детския и вътрешен свят!? - Една вечер избълнува: “Мечо, не! Дай топата!” ...

Има ли в душата си дъщеря ми първична рана? Учили са ме, че я има и не трябваше да го подлагам на съмнение!...(Да, ама всички пионери: Галилей, Дарвин, Менделев, Фройд са изказали свое твърдение(я), което са изразили свое предполагаемо предположение(я). Може и да са го обосновали или не, но повторено хилядократно то се е превърнало в убеждение; в истина! Има ли детето ми усещане за рана в душата си?… Но тя - дъщеря ми изглежда тъй витална и щастлива в дните си! Така се весели на Рождения си Ден! Защо пък да е отворена и кървяща онази рана(ако е в наличност) в душата й!? Няма ли прошка, репарация, зарастване; облекчение, опрощение за тази вътрешна мъка!?... Амии, рана! Детето си има нов живот, своя втори шанс! Я напред!… Но... тя ми пуска интересни потстъпи към миналото си!? Помни ли тоолкова отрано, сега ли го осъзнава, или пък интуитивно напипва някои неща, които аз вероятно  “прочитам”, съобразно своите мисли и тревоги!?...И още въпроси, въпроси, въпроси, търсещи отговори!... Я, да се допитам до осиновените! Мъдрия ни народ го е казал: “Не питай старило, ами питай патило!” Ама когато патилото е в повече човек става или по-мъдър или/и по-раним!....Дори затруднен да се довери , възможно и подозрителен до параноя!
Стига толкова за моите възгледи, позиции, вътрешни дирения, въпроси и избори за достигане до отговорите им, а!?

-------
Относно позициите на другите обобщаващо ще отбележа, че твърдението:

може да е факт, но може и да е чиста проба ПРОЕКЦИЯ!

Използването (цитирането) и интерпретирането пък на изрази, извадени от контекста пък си е предпоставка за (или Е) манипулации! Имам категорично доказващи това ми твърдение абзаци от две паралелни теми, но се въздържам да ги цитирам, за да НЕ дам зелена светлина на схемата: реплика; дуплика; реплика..., която не винаги е градивна!

 Спете спокойно деца!
 Нещата не са таква, каквито изглеждат, а каквито ги преживяваме! А словото е инструмент който може да ги представя и тако и вако!

 

Венецияс,

хората глави имат и усет - също.  И сто фермана да се напишат като обяснения и доказателства...

Дано да си по-щастлива с времето !

Нищо не казващи шейсетина реда. Кому са нужни? Без знак за разбиране. Сърце липсва.



"1. искам да имам дъщеря;
 2. за мен не е важно тя да е зачената и родена от мен, въпреки, че няма физиологично-биологични затруднения това да се случи"

 

калинче64, разчисти

не мога да ти пусна, пълно е при теб

излизам и довечера ще опитам пак

Какво ли щеше да бъде, ако ти беше време...  

Искам само едно нещо да кажа:

Драги осиновители,
Отделете време, ама специално за целта.... поизчистете си съзнанието от собствени лични възгледи, които биха могли да ви сугестират. Седнете и изчетете постингите на пишещите тук осиновени деца. Пуснете си хубава музика. Внимателно ги прочетете. Без да ги коментирате, без да ги оценявате, без цел да им отговаряте. Прочетете мненията на всички - на тези, сполучили с разбиращи осиновители и на тези с не дотам разбиращи.
Само ги прочетете - без да ги анализирате и пречупвате през собствената си призма.

Само към това призовавам в името на децата ни.

П.С
Знаете ли, срам не срам ще си призная. Мислех си - Добре че имам син, мъжете са по-устойчиви, по неемоционални... Била съм много глупава. От известно време на сам съм допусната в един изключително фин и крехък свят на наш семеен приятел.

Хмммм как да го кажа - опитайте да мислите с главата не на осиновител, а на отхвърлено дете... Знаете ли как се промени отношението ми към толкова обсъжданата БМ ... от  уважението към нея и изобщо всякакво изразимо с думи отношение няма и помен... има само болка.
Знаете ли, изчезнаха всички анализи, разсъждения, рационалности, мисли, думи... остана само ужасяваща болка... огромна рана. Боли ме от името на сина ми - само това...

Фуси, благодаря ти много за идеята, до сега не ми беше хрумвала

Това ми беше един от основните мотиви да преведа "Първичната рана" - с подзаглавие "Да докоснем света на осиновеното дете". Защото докосването до някого може да се случи, само ако успеем по някакъв начин да погледнем през неговите очи, да подишаме неговия въздух, да усетим с неговата кожа, да повървим в неговите обувки, да почувстваме неговите преживявания. Неговите рани... И да останем в тях, да останем вътре в душата му - дотогава, докато поне мъничко го разберем... И после, да се върнем към себе си - но вече докоснали другия в най-съкровеното...

Ами, Фокси, УЖАСНО ТЕ МОЛЯ точно ти да не го правиш!!!
Моля ти се.
Просто ми иде да си фрасна един шамар, трябваше да се сетя, че точно ти ще го напрвиш...
Моля ти се недей, мила - заради бебка.
Имаш време, като родиш живот и здраве - сега недей!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Ще натовариш бебето.
Всъщност въобще не ти се мола, ами категорично ти го забранявам...

Виж какво - адски е тежко, аз не мога да се оправя втора седмица и мисля, че никога няма да съм същата... Сега като се върна в къщи си грабвам детето и почва един рев нон стоп - стоим прегърнати и впити един в друг с часове. То милото не мърда, но не протестира - само кърти едни въздишки... Говорих с психолог - каза, че било полезно... не знам, ако не полудея, щяло да бъде много добре... вече нищо не знам