КЪМ ОСИНОВЕНИТЕ ДЕЦА: вътрешни усещания, детски фантазии,интуитивни прозрения...

От много време чета тук, понякога ми идва импулсивно да напиша нещо, после се спирам…

Извинете, ако се отклоня от темата.

Често четейки много преживявания и усещания на осиновените си казвам: Добре де, коя е границата? Кое прави различни мен – едно дете изживяло и чувстващо същите или поне в голяма степен подобни неща, но родено и отгледано от една и съща майка и едно дете, което се е простило с майката, която го е родила?
Още не мога да намеря отговор на това.
Няма да ви разказвам за тежкото си детство и за призраците, с които съм се борила и продължавам да се боря.
Но докато търся отговорите, си спомням какво е наранило мен, връщам се години назад, заставам до дъщеря си и разбирам, че не мога да й помогна по този начин. Ако аз съм й приятелче, което й държи ръчичката и плаче заедно с нея, съм просто едно друго наранено дете и не мога да й дам тази закрила и сигурност, от която се нуждае… (Фуссии, не са камъни в твоята градина, просто разказвам това, което усетих аз)

Затова, докато разказвах на Теа за двойната ми болка – тази на дъщеря ми, която трябва да поема, моята лична, която идва от нейната – тя ми каза: не е двойна, поне тройна е…

Така е. Тежестта й на моменти става доста силна. И знам, че нямам право да я извадя на показ, ако искам детето да получи това облекчение, от което се нуждае, а от това боли още…Но, ако искам не да я спася от нейните призраци, а да й дам силата да се бори с тях – трябва да успея да понеса тези болки, да ги затворя някъде в себе си и да изчакам момента, в който ще видя дъщеря си силна, способна да се бори сама.

Защото, ако има нещо идентично, нещо по което да си приличаме осиновени и неосиновени, то това е, че някои страхове, някои болки, някои несигурности в живота, могат да бъдат победени или овладяни само от нас самите.
Това, което мога да направя за детето си, е да го облекча по този път, който неминуемо трябва да извърви.
Така мисля сега, това ми продиктуваха погледа и думите на дъщеря ми, когато съм допускала за момент да усети, че и мама я боли…след година, след пет или дори едва утре е възможно тя да ми покаже друго, тогава се надявам, да съм се научила да чета още по-добре в нея и да имам способността да откликна на това, от което се нуждае.

Така е - абсолютно си права. Но по-добре да си изплача сълзите сега, докато той е още мъничък и много не сФаща за какво циври майка му, та като порастне да мога да съм му опора.
Сега просто сме в труден за мен период - имам чувството, че сега изплаквам неговите сълзи, което е абсурд де.

Но точната дефениция са състоянието ми в момента е "боли ме от негово име" - знам, колко е тъпо и смешно, но е факт. ЕСТЕСТВЕНО, че осъзнавам, че колкото и да искам, не мога да износя неговия товар...не, защото не искам, напротив, всичко бих дала, да може болката му за изболи мен, но знам, че няма да стане. Всеки трябва да понесе неговото... аз мога само единствено да го подкрепям, да му показвам безусловна обич и да знае, че аз винаги съм до него, без страхове и тормози

Ами, всъщност, аз казвам точно обратното...

Нормално е да те боли, а товара... трябва някак да го износиш. 
За сълзите... просто ти завиждам. Аз не мога, защото ще изплаша Ирина много. Затова си поревавам тайно в късни доби или насаме.

Искрено те разбирам и ти желая скоро да намериш опора за болката си.

Извинете, съвсем оплесках темата.

за детето - това е най-ценното, което му даваш
награбвай си го и си го гушкай колкото си искаш
само жалко че се тормозиш, ама ако това те е подтикнало да го гушкаш по този начин - мисля, че е от гполяма полза за всички гушкането

аз години наред само това исках - някой да ме гушне и да се скрия в него
първите години на брака мъжа ми се изумяваше какво искам от него като просто исках да се скрия в него

  то затова има толкова изписано за "майчината пазва'', някаква енергийна мощ ще е там, песните и приказките не са случайни

е, и за крака на Стоичков има много писано , ама това е друга тема

и спането, т.е. начинът на завиване.
аз години наред не можех да повярвам, че някой отпочива като е легнал завит само до кръста и с разперени ръце. Мислех, че е неспокоен все едно лежи на магистрала. После от педиатрите разбрах, че дете с ръцете нагоре било признак за здраве и покой.
Спях само ако съм с подвита завивка изцяло под мен като пашкул и в ембрионална поза, а главата завирта отзад и отгоре, абе едно лице само се вижда. Сега за мен е голям успех да спя просто завита, а не опакована като салам.

Който иска да си плаче и да си награбва детето, който иска друго - да си прави това друго. То Господ не случайно е дал на въпросната мама именно това дете. Всяка според собствения усет е най-добре.

         Мира,  !

"аз години наред само това исках - някой да ме гушне и да се скрия в него
първите години на брака мъжа ми се изумяваше какво искам от него като просто исках да се скрия в него "

Аз и сега продължавам! Само дето желанието го определям като да вляза в него. Спиме на двойка разтегателен диван, за да мога да съм по-близо. Всъщност почити отгоре му спя, ако не съм плътно допряна сънувам кошмари.
Още не съм се научила да спя нормално. 
 

Е, и аз не съм спирала, ама той не се изумява вече. Спането ми е без и отгоре да ми е завита главата и това за мене си е успех.

Това -  да мога да си говоря с теб, с Диването и с другите (като нас)  и с Теа ми помогна повече от всичко друго на света. Няма никакво преувеличение.

Моя като говори на език, който не разбирам, му гледам в устата като малоумничко и дебна да не му съобщават нещо страшно и като се разхили едва тогава "прибирам войската"  и пулса ми тръгва да се нормализира.
 
И още хиляда прояви на безумства ... от моя страна.

4/5 от времето ми отива да си храня призраците. С останалата 1/5 съм направила всичко в живота, т.е. ако си ги изпратя по живо-по здраво призраците,  ще имам време и да си почина и майка да стана и т.н.
 

 
Това за гушкането...у нас  не е проблем. Откак е в къщи Колето е нон стоп гушкан и мушкан и целуван по краката, и по други по-пухкави части на тялото и то не само от майка си  .
Една приятелка ми казваше, че детето ще получи комплекс, щото единствения звук, който чувал е от целуване 

Както и да е де, ние с него се имам лични ритуали още от самото начало и мисля, че това е важно.
Току що приключи  (надявам се) втората му болест, а в такъв момент всичко ми минава не на втори, а на пети план, щото се оказа че аз съм ужасна паника 

Близо до 5 клас спях заедно с някой от родителите ми и сега оценявам,каква жертва са правили заради мен.Беше ме страх много от тъмното и да бъда сама.Но първо с много воля се научих да ходя през нощта от единия край на апартамента до другия в тъмното,отне ми близо година,сега понякога също ми се случва да ме е страх от тъмното,но то е мимолетно.После бях голяма,бях студентка и се наложи да живея близо по седмица сама в къщи и се научих и на това да не ме е страх.Явно си има голямо значение какво сме преживявали като малки преди да се срещнем с нашите МАМА и ТАТИ.Винаги съм се чудела защо всички деца ги е страх от медицински манипулации и реват,а при мен никакви емоции на страх,е разбрах преди време просто съм свикнала с това още в неосъзнатия си живот.
Трябва внимателно да наблюдаваме децата си и да не ги сравняваме с другите деца,кое, как и кога правят и защо го правят.Винаги трябва да знаем,че те са имали и тези свой преживявания от дома, от родилното,от първите си глътки въздух независимо радостни,стряскащи или тъжни,но те си дават отпечатък в емоциите дори и до много по-късна възраст.
Поздрави на всички осиновени и осиновители.
 

Мираетта,здравей! Исках само да ти кажа,че в голяма степен разбирам как се чустваш. Аз не съм осиновена,но много пъти родителите ми не са се държали добре с мен. Когато за втори път не ме приеха студентка,казаха ,че от мен не става нищо. На следващата година влязох да уча ветеринарна медицина с пълна шестица на кандидат студентския изпит. Когато се разведох,баща ми щест месеца не ми проговори,защото смяташе,че аз съм виновна-просто защото аз винаги съм била емоционална и обикновенно така и реагирам. Тогава ми беше много трудно-живота ми се обърна на 180 градуса и имах нужда от подкрепата на родителите си.
И още много и много такива ситуации. Сега вече като голям човек си давам сметка какво отражение върху психиката ми е дало това тяхно отношение.
За мен това беше урок как не трябва да се държа със сина си-мисля,че успях. Сега още повече се старая и с дъщеря си. Ще го направя и с приемното детенце,което-Дай,Боже- да дойде в къщи1
На теб искам да ти пожелая сила и смелост да се справиш. Не забравяй,че всеки човек е уникален. Ще дойде ден,когато и ти ще срещнеш някой,който да те обича каквато си-с добрите и слабите ти страни.

Мариана Кандилова ,
Когато за пръв път пуснах тема и Miraetta ми отговори думите и бяха толкова силни ,че пожелах да разбера нещо повече за нея и изчетох всичките и постове в "осиновяване ,осиновители ,осиновени".
По какво съдиш ,че Miraetta не е срещнала човек?!?
Знаеш ли ,че тя е омъжена и е майка на три деца?
Наистина не ми е хоби да влизам в амплоа-то на Злобюло ,но тези теми лично мен много ме вълнуват и предпочитам да не се пише наизуст в тях.
Няма нищо общо това ,че родителите ти са били сурови с теб и първичната рана на порастналите ,осиновени деца.
В случая на Miraetta всичко е радикално различно ,защото нейните осиновители не просто са и казвали ,че от нея нищо не става!Те са разрушили детството и ,объркали са представите и за живота ,секса ,любовта ,за доброто и злото ,насявали са и страх ,чувство на срам!
Това ,което се е случило на това порастнало момиче в ранното и детство и в тийнейджърските години би могло да срине психически всяко дете.Защото всяко дете ,независимо дали е осиновено или не ,дали е желано и планирано или не ,е една невинна душа и не бива да изкупува греховете на възрастните ,особено тези ,които вече са се омърсили достатъчно!

Не мила, не разбираш как се чувства... За добро или за зло, как се чувстват знаят само осиновените. Нито на теория, нито на практика, няма как да резберем как точно се чувстват.

Не е уместно да анализираме който и да е от пишещите тук. Но Мираета е специална. Аз съм се карала виртуално с нея около 4587 пъти, но благодарение на нейните писания и помощ, в момента мисля, че мога да съм по-добра майка за сина ми.
Знаеш ли веднъж тя каза нещо (по повод мое не особено обмислено изказване)такова:
"Не ни предлагайте лепенки за коляно, с които да лепим сърцата си"
Оттогава съм я плагиятствала над 100 пъти . Тази реплика е уместна и тук.

Не знам с какво да сравня, но клишета като "Ще дойде ден,когато и ти ще срещнеш някой,който да те обича каквато си-с добрите и слабите ти страни." - обиждат и нараняват ужасно. Казани са с добро и мило чувство, обаче плющят като камшик през лицето.

А, сетих се за сравнение, даже за две 

1. Аз се чувствам ужасно когато някой ни види със сина ми и ми плесне в лицето "А така! Браво, че осиновихте, сега ще видиш как ще забременееш". Сякъш сина ми е средство за овариална стимулация и добра сперматогенеза.


2. По подобен начин се чувства и жена, след 3тото си ин витро, без тръби, със сто операции зад гърба си, когато някой пак мил и добронамерен човек й каже: "Радвай се на дребните неща, не обвързвай щастието си с детето, успокой се и ще стане"

 Вече не пиша, само чета.
Сега не мога да не пиша въпреки късния час, т.е. ранния.
 Непоносимо е за мен да има лоши думи за родителите ми, написани където и да било.
Аз съм споделяла как аз съм се чувствала и какво е ставало, но те не са и подозирали какво става, предполагам.
Просто не им е провървяло (нямам предвид репродуктивните проблеми, а други неща, да не бъда разбрана погрешно) и са били определено нещастни, а са се нагърбили и с разбирането, че взимат дете, което са длъжни да усъвършенстват до степен да стане добър гражданин.
Родителите ми бяха честни и уважавани хора.
Болката си е в мен. Всичко споделено си струва, но не всичко подлежи на разбиране от масови форуми и затова май са по-разумни споделящите в по-тесен кръг.

Много съм благодарна на родителите си, винаги съм ги обичала и ако трябва с две думи да опиша нещата, те са само добри думи. Всяко навлизане е повече знание и повече тъга.

Това не е упрек към никого, най-малко към Биянка. И тя за мен е малката сестричка, която никога не съм имала, и която миналата година  получих като подарък оттук, както и други прекрасни хора.

Миличка MIraetta,
Mай с много думи се опитах да кажа нещо ,което най точно самата ти си казала-"Не ни предлагайте лепенки за коляно, с които да лепим сърцата си"!
Ти знаеш ,че те обичкам!

Не виждам какво толкова лошо казах.Напротив,исках да пожелая на Мираетта да и се случи всичко най-хубаво.
Вярно е ,че не съм осиновена и със сигурност няма да разбера никога какво означава това.
Опитах се само да ви кажа,че това,което родителите-дали собствени или осиновители-причиняват на децата си,може да даде много силно отражение в бъдещия им живот.
Мираета,не съм искала да те обидя или да излизам с клишета,наистина мислех това,което съм ти пожелала.Радвам се,че си срещнала твоя човек и че си имаш прекрасни деца.
А вие ,момичета,не съдете прибързано. Не ме познавате и това,че може би не съм се изразила много добре ,не означава ,че просто си пиша ей така из форумите.